Европейците в страни, в които живеят близо половината от гражданите на Европейския съюз, са отворени към присъединяването на Украйна, въпреки рисковете за икономиката и сигурността от подобен ход. Освен това има значителна подкрепа за присъединяването на Молдова и Черна гора към Европейския съюз. Има обаче и широко разпространено противопоставяне на присъединяването на Турция към Европейския съюз и хладни реакции към кандидатурите на Албания, Босна и Херцеговина, Грузия, Косово, Северна Македония и Сърбия.

Тези изводи са на базата на данни от разпространено бързо проучване на общественото мнение по поръчка на Европейския съвет за външни отношения в шест държави членки на Европейския съюз, в това число – Австрия, Дания, Франция, Германия, Полша и Румъния. А поводът е предстоящото в края на седмицата събиране на лидерите на страните от Европейския съюз, като от този Европейски съвет се очакват много важни решения за разширяването на Съюза и ще бъде ли увеличен бюджетът му, включително, за да се подпомогне Украйна срещу руската агресия.

Интервю в предаването "България, Европа и светът на фокус" на Радио "Фокус" с Любомир Кючуков, бивш заместник-министър на външните работи, сега директор на Института за икономика и международни отношения

Как коментирате това проучване – мнозина в Европейския съюз допускат приемането на Украйна, но не и на Западните Балкани?  

Това изследване отразява състоянието на Европейския съюз и нагласите в Европейския съюз в момента, което показва политическите решения, политическото съгласие за търсене на приобщаване преди всичко на Украйна. И от друга страна – липса на сериозна подкрепа за приобщаването на Западните Балкани – нещо, което не е ново, но което поставя много сериозни въпроси за бъдещето на самия Европейски съюз, дебат, който между впрочем, вече тече в рамките на Съюза и за който като че ли в България първо липсва достатъчно информация в публичното пространство и второ, не е ясна българската позиция.

А говорим за фундаментални промени на Европейския съюз, защото Украйна просто не може да влезе в сегашния Европейски съюз. И тук не става дума за готовността на Украйна, защото независимо от това, че тя очевидно не е готова – както впрочем, повечето страни, държавата може да се подготви, а за това, че Европейският съюз не е готов да приеме Украйна институционално и политически, без да направи дълбоки вътрешни реформи.  

Нека да кажем, г-н Кючуков, в каква посока да бъдат тези реформи. Вашето наблюдение какво е и защо настоящият Европейски съюз, както казвате, не може да приеме тази Украйна, въпреки че не е подготвена, но има възможност да се подготви? 

Промените касаят на практика цялостното функциониране на Европейския съюз, които се обсъждат, започвайки от самия фундамент, от принципите и целите на Съюза. Защото от Съюз на ценности, какъвто той е от самото начало, Европейският съюз подсказва, че е готов да се трансформира в геополитически съюз. И това вече е официално заявено в Декларацията от Гренада на Европейския съвет от октомври тази година, където разширяването се формулира като геостратегическа инвестиция, а тази геостратегическа инвестиция реално подменя изпълнението на критериите за членство.

По-затегнати ли ще бъдат те или напротив?  

Не. Тук става дума, че те са съвършено други, те стават геополитически – като партньорство, като необходимост, а не като готовност на страната да се присъедини. И това е нещо коренно различно и това променя самия принцип на Европейския съюз, защото наш геополитически партньор дори е една Саудитска Арабия в много отношения, което не я прави страна, годна за приемане в Европейския съюз. Следващата плоскост, през която трябва да се направят промените, това е институционалното устройство, което се обсъжда. Това включва ограничаване броя на членовете на Европейския парламент, т.е. да не се увеличава техният брой с приема на всяка нова страна членка, а сегашното количество евродепутати да се преразпределя всеки път, в зависимост от населението на новоприетата държава. Това означава намаляване количеството на еврокомисарите, т.е. всяка държава да няма еврокомисар. Такова решение, между другото, има още от 2014 г., но тук е интересно, че една страна – Ирландия, чрез вътрешен референдум блокира това, защото при провеждането на референдума в Ирландия за приемане на Лисабонския договор, там фигурираше и въпрос, че Ирландия го приема, само ако задължително има еврокомисар, което пък прави невъзможно, от друга страна, някои страни да нямат еврокомисари.

След това стигаме до начина на взимане на решения, защото сега много активно се обсъжда това да се промени, особено по проблемите на външната политика и те да се взимат с квалифицирано мнозинство, а не както досега – с единодушие. Защото външната политика, тя е обща, но не общностна, т.е. Европейският съюз няма собствена външна политика, а тя се формира само със съгласието на всички държави. Ако това се приеме, най-елементарният пример би бил, че тези пет държави на Европейския съюз, които в момента не признават Косово, биха били задължени да го признаят. И стигаме до финансовата рамка, която може би е най-тежкият въпрос, защото включително изтекъл в медиите доклад на Генералния секретариат на Съвета на Европейския съюз от октомври тази година показа, че ако Украйна влезе в Европейския съюз при сегашните правила, които действат тук, тя ще трябва да получава 168 милиарда долара/евро, ставайки едва или не единствената страна нетен бенефициент на евросредства и превръщайки почти всички останали държави членки в нетни донори, включително и тези от Източна Европа, като същевременно буквално изсмуче двата основни европейски фонда – на Общата селскостопанска политика и Кохезионния фонд. Иначе казано, без да направи тези промени, Европейският съюз не може да върви към по-нататъшно разширяване. 

Но не смятате ли, че Европейският съюз печели по някакъв начин от това да държи страните, потенциални кандидатки, извън Съюза?  

Аз не бих казал, че тук е въпрос за печалба или загуба, а тук е въпрос на това, че самият Европейски съюз не е направил своя основен извод, който ще определи бъдещото му развитие, а той е свързан с това дали Европейският съюз ще върви към по-нататъшно задълбочаване на интеграцията и евентуално федерализация на Европейския съюз. Защото всички тия мерки, за които говорихме допреди малко, те са свързани с едно много сериозно разширяване пълномощията на наднационалните институции в Европейския съюз, или ще бъде направена крачка назад към повече пълномощия на националните държави – нещо, което искат редица държави. И точно този нерешен въпрос спъва всички останали, за които говорим, и това, за което и стана дума – за разликата в отношението между Украйна и Западните Балкани. При даването на бърза писта евентуално на Украйна, вече, дори като потенциална възможност, генерира силно недоволство сред останалите страни кандидатки, преди всичко от Западните Балкани, които в продължение на вече две десетилетия покриват критерии. И тук винаги си струва да се напомни това, което албанският премиер Еди Рама каза, който между другото, си е харесал ролята на еврохулиган, и зададе въпроса дали трябва някой да нападне Албания, за да получи и тя бърза писта за членство в Европейския съюз.  

Да, поводът - настоящата война винаги така се изтъква в речта на различните лидери. Не смятате ли обаче, че това наистина допринася за различен поглед върху Украйна? 

Безспорно, целият този кръг въпроси отново опира до това как Европейският съюз вижда своето бъдеще. И тук стигаме вече и до следващата идея, защото ако не се осъществят всички тези реформи, за които стана дума, тогава стигаме до т.нар. "френско-немско предложение“, което се обсъжда от няколко месеца насам, за една "Европа на концентричните кръгове“, с четири различни евентуални категории членства, като Европейският съюз постепенно, от своето ядро като първа категория – там, където влизат страните-членки на еврозоната и на Шенген сега, стига до четвъртото ниво, което на практика се покрива със сегашната концепция за европейското политическо пространство, т.е. всички държави от Европа, на практика без Русия и Беларус. Това пък, от своя страна, има пряко отражение и към актуална тема в момента – българското членство в Шенген. 

Точно така, да. 

Защото ако това не се осъществи, тогава България автоматично изпада от тази евентуална първа група, от ядрото, и отива в следващата – страни-членки на Европейския съюз, които обаче не са членки на еврозоната и на Шенген.  

Г-н Кючуков, как обаче коментирате това Европейският съюз да се превърне в един глобален играч? Как би се отразило на нашата страна това? 

Точно това е, което отсъства в момента като дебат и като българска позиция, защото всяко едно от тия неща си търси своето конкретно решение. 

Да. 

България има вече заявена позиция поне по един от тези въпроси и той е за взимането на решение по въпросите на външната политика с мнозинство. България е против подобен подход, заедно с над 10 други страни, защото това на практика значително би обезличило малките държави в рамките на Европейския съюз. България, естествено, трябва да се произнесе и по въпросите за бюджета, защото при преформатиране на бюджетното разпределение с евентуално приемане на Украйна, България изведнъж ще изпадне в съвършено различна ситуация от гледна точка на средствата, които получава. България трябва да вземе отношение и по въпросите, за които стана дума – и за Европейския парламент, всичко друго. Т.е. това, което отсъства в България, е не просто позицията, но дори и дебатът за позиция по тези въпроси. 

Президентът на Украйна Володимир Зеленски е в САЩ. От там се чуха различни призиви, различни коментари относно войната и относно основния съперник на Зеленски, а именно – Путин. Г-н Кючуков, Зеленски заяви, че Путин не се бори само с Украйна, а с Обединена Европа. Тъй като с вас говорихме за голямото обединение, затова тръгвам и с този първи коментар. Какво мислите вие, така ли е? 

Това действително е още от самото начало тезата и на украинската страна. Това е теза, която се споделя и в рамките на Европейския съюз. Тук обаче трябва да се отчита следното: Войната беше обявена като война на принципи и ценности в самото начало. От гледна точка на Русия – те обявиха като цел демилитаризация и денацификация. За Европа това беше борба на демокрацията срещу авторитаризма. Постепенно, за съжаление, тя се превърна във война просто за територии. А сега е на път да стане война на унищожението – на техника, на инфраструктура и на хора, защото 21 месеца след началото на войната ние като че ли не сме по-близо до нейния край, което означава, че или не сме се опитали, или сме се провалили в опитите си да решим този конфликт. Но и в двата случая това предполага промяна на подхода.

И това, което ние наблюдаваме в момента, включително и в рамките на разговорите Зеленски-Байдън, е един процес на замисляне, бих казал относно необходимостта от преосмисляне на подхода спрямо войната в Украйна, защото досегашният подход се концентрираше единствено в тезата "Повече оръжия“. Украинското контранастъпление през тази година обаче показа, че войната не може да бъде спечелена по военен път, колкото и да изглежда парадоксално това като теза. И винаги в условията на война стои простият въпрос какво ще стане, ако не стане, т.е. ако не се стигне до военна победа, за която разбира се, никой не може да даде гаранции. И тук вече започват да се обсъждат вариантите, включително и в Европа, и в САЩ, за евентуално прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле, като това не означава мир. Това означава по-скоро спиране на военните действия. 

Като казахте САЩ, Зеленски – спомена също така, че истинската цел на Украйна е свободата в Америка и по света, и призова наистина за още оръжия. Този глас обаче как ще резонира според вас? 

Това е, както вече стана дума, постоянна теза. И за съжаление, досега повече оръжие не води до повече сигурност. Оказа се, че повече оръжие в рамките на тези 21 месеца и особено на последната година доведе единствено до повече жертви, включително и от украинска страна. Между другото, този дебат започва вече много засилено да тече и в украинското общество, и в украинското ръководство. Знаем всички за интервюто на военокомандващият генералния щаб ген. Залужни, който даде една доста по-различна перспектива от тази, за която говорим в момента. И именно това преосмисляне в момента тече и аз мисля, че през 2024 г. подходът към войната в Украйна от наша страна, от страна на Европейския съюз и НАТО, ще бъде подложен на много сериозен дебат. 

А кой смятате ще склони глава, така да се каже – Зеленски или Путин, и ще поеме първите крачки към дипломатичното разрешаване на тази война? 

Разбира се, това не може да стане без съгласие и от двете страни и то не може да стане с участието само на двете страни, които са във война. Тук очевидно своята роля ще имат и Европейският съюз, НАТО, на първо място – САЩ, а също така евентуално и Организацията на обединените нации като евентуален медиатор в случай, че се стигне до това. Започва да се налага мнението, че и Русия, и САЩ като че ли имат интерес от замразяване на конфликта, първо защото самите военни действия не водят до никакво решение. Размяната на територии в едната или в другата посока в рамките на тази година според различни източници беше между 200 и 300 квадратни километра, което е полоса 20 на 10 километра, което естествено, не води до решаване на въпроса. Защо Русия би имала интерес от замразяване на конфликта – чисто и просто, защото това би фиксирало териториалното статукво към момента на замразяването на този конфликт, до голяма степен би намалило напрежението, вътрешното напрежение в руското общество от войната и евентуално би дало възможност да се търси отмяна на някои от санкциите.

Защо САЩ биха могли да имат интерес от това – първо, защото виждаме всички, че в американските политически кръгове вече има много сериозни резерви по отношение на масовото финансиране с оръжия на Украйна. Второ, защото по този начин в геостратегически план сдържането на Русия би останало по-скоро в ръцете на Европа и Русия и Европа биха се ангажирали в едно взаимно сдържане, което би позволило на САЩ да ангажира целия свой ресурс в глобалното противоборство за лидерство в света с Китай, като към това трябва да се добави и Близкия изток. Така че има доста основания да се смята, че предстои една доста политически динамична година.