Кузман Илиев, председател на управителния съвет на Съюза за стопанска инициатива, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Икономическият и финансов анализатор Кузман Илиев е новият председател на Управителния съвет на Съюза за стопанска  инициатива. Решението бе взето единодушно на общото събрание на организацията. Как ще защитят интересите на малкия и среден бизнес, при положение че бюджетът влиза за второ четене в парламента и всички партии поотделно настояват за увеличаване на заплатите в публичния сектор, докато в частния са изправени пред сериозни предизвикателства. Гост в студиото е новият председател на Управителния съвет на Съюза за стопанска инициатива Кузман Илиев. Добре дошли в аудиокаста на "Фокус“, г-н Илиев, и честито. Макар че не съм сигурна, че натоварването с отговорности и очаквания е за поздравления.

Благодаря ви много за поканата. Голяма чест и удоволствие е. Поздравления за това, което правите, и за това, че давате възможност в случая и на бизнеса, не само на политиката да каже какво мисли за развитието на страната. Не се плаша от отговорности. Това е кауза – защитата на малкия и средния бизнес, тъй като това е фокусът на Съюза за стопанска инициатива. Това е кауза, зад която стоя, откакто съзнателно имам отношение към икономиката и политическия живот в страната. И в някакъв смисъл това е национално отговорна кауза дотолкова, доколкото малкият и средният бизнес представлява над 90% от икономиката. Всъщност това е основата на нашата икономика и ние трябва да си го пазим, особено в трудни времена, каквито виждаме сега.

Като национално представителна работодателска организация Съюзът за стопанска инициатива е член по право на Националния съвет за тристранно сътрудничество. Да започнем с това – кои са приоритетите, които Съюзът и вие си поставяте?

Приоритет №1 е да направим една макрорамка и една фискална рамка, в която икономиката да има предвидимост и да има прогнозируемост. А това зависи от основната задача на министъра на финансите – да държи здраво юздите на фискалната каручка, така да се каже. В смисъл такъв: да не излизаме на червено, догодина да няма дефицит, защото ако има дефицит, и то в среда, в която се покачват лихви и се влиза в рецесия, това означава, че в един момент на бизнеса му светва червената лампичка – мхм, ще вдигаме данъци, ще вдигаме осигуровки. Това е фундамент на нещо, за което ще се борим изключително ожесточено, в най-градивния смисъл, разбира се, казано. Другото важно нещо е да осъзнаваме, че влизаме в тежки рецесионни времена, поне нашите търговски партньори са в такива. Поглед към Германия – основен търговски партньор, те са в рецесия, хората. Това е нещо, което тежи на нашето външно търсене, да кажем на износа, който е компонент на икономическия растеж. Следователно, ние трябва да подходим много отговорно към пречките, които сами създаваме на малкия и средния бизнес. Кои са те? Минимална работна заплата, абсолютно автоматично направена по формула от 2024 г., януари месец, тя да е 50% от брутната работна заплата. Погледнете – в София доходите са по две. Де факто ние, слагайки София в уравнението, вдигаме т.нар. средна и за някои населени места в Северозапада, в Югозапада тази минимална работна заплата автоматично…

И тя става като средна?

Тя става като средна, става страхотно бреме. Може да предизвика големи сътресения, особено в условия на криза. Това е в някакъв смисъл безотговорно по отношение на малкия и средния бизнес. Ние, разбира се, ще се борим с аргументи да убедим нашите партньори – и синдикатите, и държавата, че трябва да се върнем към основата на социалния диалог не автоматично, през някаква формула, която е абсолютно погрешно интерпретиране на директивата. Ние прочетохме тази директива на Европейската комисия така, както Дявол чете Евангелието. Там се говори за това, че всяка държава спрямо нуждите си може да реагира спрямо особеностите на икономиката си и се поощрява социалния диалог, да се мисли в посока на секторно определяне, географско, регионално, в зависимост от производителността на труда на конкретния регион. Как така изведнъж ще направим такава минимална работна заплата, която е еднаква за София и аз ви казах, за Северозапада.

И за Видин.

И за Видин, да. Абсурд! Там вече няма пътища, които да ни докарват до тези части на България. Те са обезбългаряват, нямат перспектива. За това, разбира се, и държавата носи някаква отговорност във времето. Така че това също е нещо, за което ще се борим много сериозно. Ако трябва да обобщя темата, за да не ставаме прекалено технически в разговора си, съветвам като икономист, като председател в случая на Съюза, държавата дори да премахне това тежко бреме от себе си да определя неща, които трябва да определят предприемачите, служителите и синдикатите. Ако ще чрез диалог, чрез минимални осигурителни прагове, т.нар. МОД-ове и прочие държавата се намесва и ги определя практически сама. Защо трябва да го прави? Оставете хората сами да изнамират тези решения. Според мен ще е много по-органично и ще падне и напрежението от политиците, които взимат решения, които тежат в последствие.

Имахте ли вече срещи с представители на институциите?

В понеделник имахме среща с министърката на труда Иванка Шалапатова и направихме един конструктивен, разумен диалог, като тези неща, които ви казвам на вас, едно към едно почти й ги казах и на нея. Нашият екип от Съюза ще държи много на това. Като освен акцент в разговора ни, а и основна мисия, която аз си поставям, е да се насочим към подобряване ситуацията на пазара на труда, защото там е заровено кучето. Българската икономика страда по липса на конкурентоспособност заради пазара на труда.

Как може да се промени този пазар?

Ами вижте, много просто. Какъв е проблемът всъщност? Ние, за да можем да дадем решение, трябва да обясним, какво се случва. 30% от българските фирми, когато са питани "Защо не произвеждате повече?“, казват "Няма хора, няма хора, няма хора“. И тук не говорим само за квалифицирани хора. Говорим за хора със средна квалификация, с ниска и с професионална. Всякакви хора няма. За това, естествено, има своите причини – демографска катастрофа, отрицателен естествен демографски прираст, в който ние живеем…

Емиграция.

И емиграцията, да. Бягат българите, не раждат деца. Неприятно е, не виждат перспектива. Има причини за това нещо. Като е такава ситуацията на пазара на труда – неблагоприятна за фирмите, какво се получава? Те плащат едни заплати, които нямат нищо общо с производителността на труда им. Просто няма хора и ставаме неконкурентоспособни. Това ни удря и нямаме икономически растеж, развитие и губим пазари. За целта ние трябва да намерим и да вкараме хора, първо да си образоваме и да си родим повече деца, но докато не сме го направили, да вкараме хора от трети страни, като в най-добрия случай това са хора, които имат културно усещане за близост към България. Това са хора от българската диаспора: бесарабски българи от Молдова, от Украйна, които бягат от войната. Говорим за стотици хиляди хора, хора с български паспорти. В реалността обаче звучи лесно, но какво се случва? Идват тези хора, търсят възможност за професионална реализация, обаче на ниво координация между трудовото министерство и Министерство на образованието картината се пропуква: не им се признават дипломите и квалификацията. Става една много бавна процедура, изключително тромава и тежка. Оценяват го, между другото, и хората наистина, и нашите управници си дават сметка, те не крият, че е така.

Ами да го променят.

Това, което може наистина да се направи, ние го предложихме и срещна добър прием, е да се направи бърз механизъм за валидация на компетентности. Има как, правено е, правят го румънците, правят го поляците, издърпаха цялата работна ръка от разумните трудови дестинации. Това, ако се направи, с един куршум два заека ще ударим, защото ще помогнем на пазара на труда, а не мисля, че нито синдикати, нито някой в България ще се възпротиви на тези хора, които са с българско протекло и българи духом и родом и имат силен корен тук, да се върнат обратно към родината с някакви възможности и да останат дори.

При положение, че липсва работна ръка, защо тези хора да не са добре дошли?

И аз това се питам. Оказва се, че с много малки стъпки, конкретни, може да се направят наистина големи неща и с малки законодателни промени може този режим да се облекчи. Тук действително аз разбирам донякъде и българските служби, които се притесняват за внасяне на работна ръка от трети страни, които нямат културна близост с България. Наистина те влизат в страната 50 човека, 10 изчезват – използват ни тук като мост за влизане в Европейския съюз. Това донякъде го разбирам. Може дори да има и елемента на общоевропейска сигурност. Но за хора, които са българи, по документи са българи и тук да има едни процедури на доказване, които им пречат, или някакви визи, които са изключително къси и кратки, или Синя карта – направени са наистина сериозни неща, но те са само за висококвалифицирани служители. Аз ви казах, от всякакъв тип служители имаме нужда. Това е един от основните акценти, в посоката на който ще настоявам да се развиваме.

А как ще защитавате интересите на малкия и средния бизнес?

Знаете ли, първо трябва да се разберат проблемите на малкия и средния бизнес.

И какви са интересите.

Интересите са много простички – те, хората, искат да могат да работят. Сега, когато има проверки, когато има ревизии, когато са поставени наистина едни безумни условия – разбирам, само и само за да се съберат парите в хазната, донякъде мога да разбера финансовия министър, но не съм съгласен, че това е начинът. Защитават се в малкия и в средния бизнес простичко – те нямат топ счетоводители, малкият и средният бизнес няма топ юристи, няма армия от PR-и и експерти, които да вдигнат топката в медийното пространство и никой да не пипа. Следователно, ние като работодателска организация в случая, която защитава малкия и средния бизнес, ще се опитаме да съберем тези проблеми, да ги диагностицираме, да ги сведем до ясни, прости проблеми и въз основа на тях да се изградят тези и аргументи, които да получат пространство да се изговорят.

Във времето това кога ще стане?

Ами от първия ден.

Бюджетът на държавата влиза за разглеждане на второ четене в парламента. Предложения за ръст на заплатите в различни сектори са направени от политически сили с различни идеи. Сериозната част обаче от приходите в хазната идват от малкия и среден бизнес като гръбнак на икономиката – клишето е вярно. Как ви изглеждат исканията на партиите, след като в малките и средни фирми трудно могат да си позволят ръст на заплатите? Те взимат от малките и средни фирми пари, за да вдигнат заплатите в публичния сектор. Това изглежда ли справедливо, така поставено?

Вижте, това, което политици, за съжаление, много често правят, е да насъскат едни срещу други частния сектор, малкия и средния бизнес, пък и големия български бизнес. Индустрията е също много важна, не трябва да се делим – да ги насъскат с публичния сектор едни срещу други или с хората, които зависят от социалните системи. Това е голяма грешка. Едното не може без другото. Ние живеем в едно общество. За да се пълнят социалните системи и хазната със средства, трябва да имаш работеща икономика и както ви казах, конкурентоспособен бизнес. Не бива да ги противопоставяме нещата. Това, което политиците трябва да разберат, е, че сега, когато искат да покачват заплати, защото някои са получавали повишение, а други не са, ами всъщност да си направят самоанализ и да видят грешката каква е. Защо някои в определени ведомства са получавали по няколкостотин процента увеличение, а други не? Защото очевидно политическият елемент е много силен. Някои са близки до властимащите в момента, но други не са. Ами не. Дайте администрацията, за да е оптимална и да искат хората да работят в нея, да се направи и на нея анализ, както малкият и среден бизнес си прави постоянно анализ какво да ореже, какво да направи и какво да работи, и да се види какво е нужно, какво не е нужно, да се види кой работи, кой не работи и по обективни критерии да бъдат поощрени хората, с много по-малък държавен апарат да се постига много повече резултат. Сега какво се получава? Онези, които работят и създават стойността, намаляват като бройка заради отрицателния демографски прираст, на тях животът им е много горчив и труден, защото идва криза, а лихвите за фирмения кредит вече виждаме, че са нагоре.

Хората едвам свързват двата края.

Направо едвам оцеляват. И ние казваме: не, не, вие трябва да си платите, за да разпределим парите. Да де, ама като няма кой да плати в един момент данъците, нали се сещате, че ще станат дефицитите огромни, ще вдигаме данъци и ще влезем във финансов водовъртеж, много неприятен, от гледна точка на хазна. Свързани са нещата, така че българските политици да си направят честен анализ – защо в администрацията скараха вътре хората, едни спрямо други ги настроиха политически. Администрацията трябва да е абсолютно откъсната от политическия кабинет. Качествените служители, които са нужни на България, те трябва да се чувстват достойно, да получават достойни заплащания и да е престижно да работиш в администрацията, но не тя да е по-голяма от онова, което всъщност ти дава парите и създава, защото полека-лека ние вървим към едни разходи на държавата, които са трудни дори за представяне. В скоро време може да ударим 50% от икономиката. Значи държавата си харчи 50%, хайде 45% към момента гони. Зависи, разбира се, от конкретния момент как се мери, но почти половината държавата си го харчи политически, което е много лош стимул и наистина избуява корупцията по тая линия.

Какво ще предприемете срещу данъчния натиск спрямо фирмите, защото можете да се досетите, че по тази линия ще се събират приходите?

Знаете ли, той не е толкова данъчният натиск. Тук искам обективно да похваля Асен Василев, което рядко ми се случва – да хваля политици, защото не бива да ги хвалим, дори и да направят нещо разумно. Това им е работата. Но той даде добър сигнал. Той каза: "Аз няма панически сега да вдигам ставките на ДДС, които бяха по-ниски, или по средата на годината данъци. Не искам да давам такъв сигнал“. Но започна неданъчният натиск. Неданъчният натиск е също толкова тежък като данъчния и това е административен натиск – проверки, ревизии, проверки, ревизии до откат.

Глоби, санкции.

Глоби, санкции, те си следват, разбира се, корекции на европейски проекти. Защо? Защото хазната има нужда от пари. Разбирам, но пак казвам, тези, които са санкционирани, администрацията по-скоро би следвало да работи в един съвсем друг режим – на партньорство, а не на някой, който постоянно се кара и набива чембери. И по тази линия там има проблеми, защото малко или много, без да искаме дори, задушаваме бизнеса и в един момент това ще се отрази и на хазната дългосрочно много неприятно.

А може ли да се компенсира липсата на икономически хоризонт, какъвто в момента наблюдаваме и който се отразява, всъщност липсата, която се отразява върху бизнеса?

На бизнеса му трябва нещо много просто, за да прави инвестиции, с което да растем – трябва да има прогнозируемост и стабилност на средата, да знаеш ще ти вдигат ли данъците, няма ли, да знаеш, че администрацията се отнася приятелски и ще ти влезе в положение, защото в крайна сметка ти плащаш заплатите на тази администрация и плащаш всички социални плащания и обезщетения, всичко идва от това, което е произвела икономиката. В този смисъл, аз съм малко песимист, да ви кажа, тъй като виждам в момента, как е много по-лесното решение да издоим онези, които работят в трудните условия, а това е доста безотговорно.

И които изкарват пари. И понеже те ги изкарват, дайте от тях ще ги вземем.

Звучи лесно и да, и се стигматизираме едни други, а не разбираме, че всъщност ние сме елементите на една цялостна система. За да се върна на тази теза за това, че данъчният натиск е по-голям твърде много от неданъчния, ние сме шампиони в Европа по неданъчни пречки за бизнеса, защото тук и административно е много сложно, много бавни са и процедурите и за всяко нещо се отива с едно листче, а сме ХХІ век и се дигитализира абсолютно всичко. Така че следващият голям скок, който трябва да направим – той е генерационен по отношение на управление на държавата – една наистина сериозна дигитализация на това, което може да се дигитализира, една модернизация. Като се взима дълг от страна на държавата, нека да отиде еднократно тоя дълг за едно реформиране на цялата администрация, да си купят хубави софтуери, да се поощрят тези, които са добри, да се направи анализ. А не сега да се взима дълг, за да се насочи към текущи разходи, т.е. заплати. Той изглежда моментен този разход, но той остава константно, защото тези заплати догодина са там. Така че ние нарушаваме изключително много баланса и политизираме системата и догодина може да не е същият кабинет, но тези разходи, които са заложни, си стоят.

Колко стотин милиона похарчихме за електронно управление и него го няма?

Да, да. Това изисква политическа воля, изисква яснота. Но знаете ли, ако вие на ниво концепция не си дадете сметка, че една държава трябва да има рамки, ясни, от икономиката като разходи и тя не влезе в тези рамки, вие винаги ще имате нужда от още и още разходи. Забелязали ли сте, как ние постоянно увеличаваме разходите и казваме: тази система е недофинансирана, онази е недофинансирана. Много е просто: с това, което разполагаш от данъци, т.е. не трябва да има дефицит, пак го казвам – за това в следващия бюджет ще се боря много жестоко, да балансирам бюджета – с това, с което разполагаш, да се справяш. Вече трябва да започнем да говорим за ефективност на публичните разходи – нещо, което досега е било табу. Всяка година излиза някой финансови министър и казва: "3% дефицит, 4%, ей герои сме – под 3% сме“. Не, не, не. Как всяко българско семейство се опитва да се справя с по-малко? Тук въпросът е за ефективността.

Казахте, че ще се борите за следващия бюджет. По кои пунктове, къде ще атакувате?

На първо време, изрично ще държим хазната да не е на червено. Това звучи еретично в момента – да няма дефицит. Някакви хора буквално няколко години ни твърдят, че не е възможно това да се случи. Напротив, абсолютно възможно е. Въпрос на политическо решение, на приоритизиране.  През 2024 г. България трябва да поеме ангажимент държавата да харчи толкова, колкото събира от данъци. Това е политическата задача. Както всяка фирма се опитва да максимизира своята печалба, реже непродуктивните разходи, така и държавата трябва да приоритизира. Ако някой се опитва да ме убеди, че българската държава няма сериозни тлъстинки, които да може да изреже, или дупките, които да се затворят, значи не е запознат, за съжаление, с начин на функционирането дори на нашата администрация, в която част от хората наистина са трудоустроени по линия на политическа приближеност, а не толкова на някакви конкретни качества. И това е натиск, който трябва да се случва от гражданското общество и от работодателските организации, на каквато аз в случая съм представител. Защото разберете, и политиците – когато те минат от другата страна, всеки иска нещо от тях. Има гласовити групи. Идват, почват се протести. В крайна сметка, умението да управляваш публичната сфера, да обясниш на онези, които искат твърде много, че то ще дойде от съседа им и когато удариш съседа им и той няма какво да плати, ще удариш и тях рано или късно и техните деца.

Звучи революционно. Това как ще се постигне? Как ще ги накарате министрите дори да се замислят?

Ами, представете си – отивате на лекар и той ви казва "Имате сериозен проблем със сърцето. Трябва да направим нещо сериозно във вашата диета. Вие сте 10 килограма над нормата, трябва да ги стопим“. И идвате след една година и казвате: "Всичко е наред. Аз съм стопил и съм на 5 килограма над нормата“. Така не е достатъчно, не е достатъчно. Трябва да направим нещо спешно, защото краят може да е летален. Какво значи "летален край“, без да изпадаме в някакви крайности? В ситуация, в която ти си във валутен борд, в изключително крехка ситуация, задължително изискване е държавата да е с много здрави финанси. Държавата не е ли със здрави финанси, резултатът е следният: задлъжняваш много, започваш да не можеш да си плащаш лихвите и задълженията към социалните системи. Естествен рефлекс в тази ситуация – обръщаш се към Международния валутен фонд да ти помогне със средства. Международният валутен фонд казва: "Ще ти дам средства, но на определена цена и тази цена е бордът, да променим тази договореност, която българската държава има към своите граждани, съотношението 2 лева към 1 евро да се промени“. Това означава обиране на българските граждани. Това е престъпление от много сериозен порядък, което ние не бива да допускаме. Ето защо трябва да спазваме определени правила. Жалкото е, че не само ние не спазваме правилата. Знаете ли, ние отиваме сега и се вторачваме във Франция, която има 6-8% дефицит, при Италия е същото и казваме: "Ама ние сме само на 3%“. Да де, ама те са много богати. Ако се върнем на здравата метафора, на тях на 6 месеца им сменят кръвта, а ти си мислиш, че понеже си 5 килограма над нормата, си много добре. Да де, ама ти продължаваш да правиш неща, заради които по-бързо ще дойде неприятността за здравето ти, финансовото в случая.

Този бюджет сега е разчетен за 3% дефицит с оглед параметрите и влизането ни в еврото. Това реално изпълнимо ли е до края на годината или ще ни хвърли в поредните дългове?

Зависи, как го изпълним. 3% дефицит означава, че едни на око 4,5-5 милиарда не ти достигат. Как да влезеш в това, при положение че реално ги нямаш.

Откъде ще ги вземеш?

Откъде ще ги вземеш.  И при положение че дори се мислеше и за много по-голям дефицит, това едва ли не си орязал тук нещата, които правиш.  Връщам се на темата, която преди малко с вас коментирахме – като много сериозно натиснеш бизнеса. Аз виждам, че това е решението в момента, което се мисли. Пак казвам, не мисля, че е злонамерено. Мисля, че обаче изпускаме разумното поведение в случая и се подхлъзваме. 3% дефицит е самозаблуда. Това е политическо решение. Това е да си сложиш корсет буквално, с който да се пристегнеш и да си мислиш, че си в много добра физическа форма. Ама не, ти пак имаш тлъстинки. Т.е. ти не си ги стопил, ти не си направил нищо системно, с което да си решиш проблемите и неефикасността. И ние с вас въртим около нещо, което е фундаментално. В крайна сметка, за да е добре една нация, политически гледано, и да са щастливи хората, тя трябва да е богата. Тя няма как да е богата, като трупа дълг и няма как да е богата, като държавата е основен играч в икономиката, която харчи 50% от това, което се произвежда. Няма такъв вариант. Богатството се натрупва, когато малкият и средният бизнес, и големият инвестира, а за да инвестира, той трябва да знае, че има сигурен политически хоризонт пред себе си.

Много благодаря!

И аз благодаря!

Цоня Събчева