Ултрамаратонецът Краси Георгиев в интервю за "Фокус". 

Подложихте се на социален експеримент в "стъклена клетка", в сърцето на София, където прекарахте 14 дни. Предизвикахте себе си, но и приехте каузата - превенция срещу зависимостите. Как се чувствате сега и какво беше първото нещо, което си помислихте, когато излязохте от изолацията?

И то не е, по-скоро не е толкова предизвиквайки себе си, колкото ние, екипа решихме да видим как човек се чувства в изолация. И цялото нещо беше насочено към това да видим как хората биха, как някой би реагирал при една такава изолация, защото то си беше изолация – стъклена клетка, не се чува нищо вътре, нямам много място, на което да ходя и да обикалям. Аз съм активен човек, така че, това много ми пречи. Да, имаше пътека, но тя беше вътре в тези 2 метра на 2 метра. А и според мен най-тежкото беше това, че нямах лично пространство. А пък какво съм си мислил първо като излязох, по-скоро, аз не съм спирал да си мисля неща, защото ти вътре си сам със себе си, само с главата си. Нямаш книга, не можеш да пишеш, не можеш да слушаш музика, не можеш да правиш абсолютно нищо, така че ти си сам с главата си вътре.

В кой момент почувствахте най-силен стрес от това, че бяхте затворен вътре в клетката?

Той стресът започна от самото начало, от първите дни, в които организма се напасне с това какво става вътре. Защото ти знаеш, че влизаш и ще живееш 15 дни в една кибритена кутийка, не знаеш какво да очакваш, никога не съм бил в такава ситуация. И много бързо трябва човек да се адаптира с това какво ще прави вътре, как ще го прави, как ще издържи 15 дни. И това си е един така, то си е стрес. И оттам нататък вече, като започнаха да се натрупват дните – недоспиване, както казах личното пространство го нямах, което на мен ми е много важно, както на всеки, предполагам, и неща, които преди си ги вземал за даденост, вече ги няма. И ти трябва да напаснеш така главата си, за да можеш да издържиш тези 15 дни почти на място. Седейки на място, цяла София, цяла България те гледа, защото аз имах камери постоянно вътре, и това е нещо, с което човек няма как да свикне.

Имаше ли моменти на депресия, меланхолия?

Ами абсолютно, имаше, разбира се. В смисъл, имаше моменти, в които ми беше готино и щастливо, но имаше много дълбоки моменти, в които да, в смисъл знам, че аз съм вътре да кажем 5-6 дни и ми остават още 10 дни, и това чувство би те убило. Затова в един момент започнах да го карам ден за ден, в смисъл да си казвам, ето, ще изкарам и този ден, няма да мисля колко ми остават, за да мога да изкарам цялото нещо.

В един момент спряха пътеката за бягане. Бяхте ли подготвен за това?

Ами не, то не може да си подготвен. Просто им бях казал да не ме жалят, и те затова са решили да ми направят по-интересно, по-тегаво. Така, че като спряха пътеката, аз тичах по тази пътека по 19 км на ден или 33 000 крачки, ако така ги смятаме, което си е доста. И когато ти се махне това, и също така стресът от всичко останало, не е приятно, но пък аз успях да се пригодя и към това, като започнах да правя повече коремни преси, да правя лицеви опори, клекове. Неща, които да ме държат фокусиран, да мога да продължа, макар че то не стигаше, но знаех, че още 5 дни, да кажем до края ще изкарам така.

Какво осъзнахте от целия социален експеримент и може би съветът, който бихте дали към по-зависимите хора от социалните мрежи?

Осъзнах това, че щом човек като мен, който е правил такива екстремни неща и главата ми, мога да кажа, че е доста силна и е на мястото си, щом на мен ми подейства това, тази изолация, представете си на младежите какво им е в главата, когато тяхната глава не е толкова тренирана като моята, което значи, че наистина трябва много бързо да предприемем нещо да им помогнем, защото те са хората са в тотална изолация. Те са със слушалките по улиците, компютъра на работа, прибират се вкъщи, няма с кой да си кажеш едно "здравей", и това не е нещо, което ей така ще мине и ще замине. Това е нещо, което не помага. Изолацията е ужасно нещо, така, че е хубаво да го разберат колкото се може повече хора. И какъв съвет бих дал, ами нека да правим повече неща в живия живот. Това е.

Благодаря ви за този разговор. Дочуване и успех.

Благодаря ви много.