Иван Токаджиев, художник, бивш заместник-министър на културата и генерален директор на БНТ, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

На фона на вътрешнополитическите турбуленции и на външнополитическия хаос, къде пропадна културата? Гостуваме на художника Иван Токаджиев – бивш ресорен заместник-министър и генерален директор на Българската национална телевизия. Какво стана с културата през 2022 г.? Остана ли място за нея или вие, творците, всеки се затвори в собствените проекти и за култура все по-малко се говори?

В последните 30 години по принцип все по-малко се говори за култура, така че не мога да го отбележа само в рамките на КОВИД, икономическа, политически кризи и т.н. Така че това е като че ли естественият ход на нещата. За съжаление, както се казва, дъното на тоя проблем като че ли все още не сме го открили, т.е. кога ще се обърне обратно всичко и обществото, хората, политиците и най-вече творците ще започнат да говорят на висок глас.

С какво си обяснявате, че тези процеси се случват?

Нормално е да се случват в едно общество, което по принцип все повече се чувства изоставено по отношение на истинските проблеми на хората, на нормалния човек, който като че ли вече е твърде разочарован от политическа класа, от някакъв елит, който се самоназначава в последните години. Тъжна констатация, в която аз като непоправим оптимист все повече се отчайвам, но животът, колкото и да е останал, е напред. Вярвам, че ще има по-добри дни за българската култура, за българското изкуство. То няма да загуби своето влияние, защото образованието и културата са основните показатели за утрешния ден на един народ.

Творците винаги са били духовните водачи на нацията. През вашите очи – вие сте и сценограф, при това с много проекти – как изглежда България днес?

Ако погледнем на зле отоплените салони, амортизираната сценична техника, която някой път граничи с животозастрашаваща липса на ремонти и условия, не изглежда добре. Но ако след като се отвори завесата, застанеш сред артистите, които са аплодирани от благодарната публика, когато чуеш аплодисментите, когато видиш светлината в очите на изпълнителите, актьори, музиканти, танцьори, балетисти, тогава вече почваш да вярваш за утрешния ден на хората.

Знаеш, че се е случило чудото.

Да, чудото.

И когато видиш, че публиката седи в салона и не й се тръгва след спектакъла.

Ей това е най-голямата награда. Тя струва повече, отколкото постните хонорари, които за съжаление могат да отделят културните институти. Всичко остава на втори план, материално, и както се казва, еуфорията е тази, която според мен, разбира се в умален мащаб, не отстъпва на еуфорията от това да си световен шампион по футбол.

Еуфория, еуфория, но Шаляпин беше казал, че безплатно пеят само пойните птички. Защо толкова години след големите промени от 1989 г. насам не се намери механизъм за финансиране на културата? Ето, вие сте бил и генерален директор на националната телевизия, бил сте и ресорен заместник-министър – защо този механизъм е трудно да се намери в България?

Знаете ли, когато аз бях генерален директор – разбира се, това не би могло да бъде само моя заслуга, – шеф на телевизионния театър беше Вили Цанков, който аз назначих на работа, а ръководител на секцията за кино беше големият Владо Игнатовски като селекционер и ръководител на дирекцията. Имаше великолепни музиканти като Найден Андреев, които работеха и административно, и творчески в тази посока. И тогава продължаваше този отзвук от голямото изкуство в края на т.нар. тоталитарен период, когато много творци постигнаха небивали успехи не само в рамките между "Капитан Андреево“ и "Калотина“, а за тях говореше цяла Европа и светът. Сега като че ли ние се задоволяваме с тази самодостатъчност да застанем пред микрофона на екрана на телевизията и след това кварталът да говори за нас. Т.е. загуби се високият дух на потребността да твориш. Някак си всичко стана много повърхностно, много елементарно, много плод на PR-а, а не на вътрешната човешка потребност да създаваш. Ето това е според мен катастрофата, която се случи в България в тези години, когато лесно се постигаше лесния успех и не беше важно това да остане в основите на съзиданието на обществото, в духовната сфера, а престана да съществува като вътрешна потребност и в крайна сметка днес се случва, утре никой не го помни. Паметта на нацията също се загуби в нуждата тя да надгражда ден за ден, ден след ден, камък след камък, докато накрая се постигне големия градеж на българската духовност и култура. Това ме боли.

Загубата на духовността и културата, г-н Токаджиев, не доведе ли до това опростачване на нацията, което го виждаме всекидневно в парламента?

Да.

И се дразним, и се нервираме, и казваме: ама защо те се държат така? Ами те се държат така в резултат на тези процеси, които се случиха в България.



Така е, така е. Вижте, има един огромен проблем в момента в катадневието на българското общество. Появиха се едни мижитурки, самоназначили се за български елит, които започнаха самоуверено да диктуват дневния ред на обществото. Те станаха репери и всяко следващо поколение, колкото по-малък му е реперът, колкото по-малък му е идолът – имаше на Тери Пратчет един много прекрасен термин, за "малките богове“ – колкото по-малко вярват хората в един бог, толкова по-малък става той. Нещо такова подобно се случва с духовността на българина в момента. На него му е достатъчна ракийката, на телевизора да има мачле или добре оформени, тунинговани, както казват поновому, девойки, които да пърхат, и той да има към тая ракийка поне кисела краставичка. Т.е. изискванията на човека станаха твърде низки.

Примитивни?

Примитивни. Понеже реперите, дали са депутати, дали са министри – вижте им културата, вижте им, както се казва общуването с хората, вижте им езика. Разберете, не може с речников багаж от 250 думи ти да носиш отговорност за цяло общество и цяла нация. Това е опустошително! Знаете ли, че има министри на културата, които не са стъпвали на сцената, освен да поднесат венец, т.е. по протокол и задължение?

Каква е реакцията? Каква може да бъде и трябва да бъде реакцията на вас, творците, г-н Токаджиев? Отнякъде трябва да тръгне този народ, някой трябва да го поведе. Духовността е тази, която ще ни измъкне, както винаги всъщност в историята ни е измъквала.

Обществото в момента е доста деструктурирано, да не кажа фатално, непоправимо. Сбор от къщи не правят село, още по-малко – град. Моето усещане е, че всеки се е затворил в ателието, в студиото, зад пианото, зад статива, зад компютъра и като че ли брани някаква мъничка територия на някаква творческа чистота и започваме да напомняме на онова вече проявило се като българска градска инфраструктура – да се построяват къщи, а да няма улици, да няма болници, да няма училища. Затова няма деца.

Това ли е емблемата на нашата бездуховност?

Да, това до голяма степен е емблема на нашата бездуховност, защото има прекрасни творци, но всеки като че ли е готов да последва своите колеги, съграждани, деца, внуци, стига да има възможност, да отиде някъде, където да му направят изложбата, да му чуят концерта, да се говори за това дълго време, а не като една дежурна новина, защото видите ли – Законът за културата позволявал безплатно да се рекламира. Какво се рекламира? Рекламират се няколко театъра, които са определени по списък и на които не може да откаже медията да им направят реклама. Да сте чули реклама за провинциален театър, за провинциална опера, за провинциална филхармония? Всичко се върти около "жълтите павета“, ако въобще се върти нещо такова. Знам много добре и в годините, когато се занимавах с телевизия – сега все по-малко се интересувам от това, защото както казваше един бивш мой колега, Асен Агов, телевизията тича винаги след победителите, – че се правят списъци, "черни“, "червени“. Много творци, поради особеното си лично мнение не заслужиха вниманието на медиите, защото влязоха в т.нар. "черни“ списъци. Опазил Господ да си помисля, че и в радиата е така – те са като че ли в момента последният рубеж на свободното слово.

Аз ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост. Поставяме начало на разговор, който искам да продължим и настоявам да продължим.

С удоволствие, с удоволствие. Искам да кажа, че Радио "Фокус“ е едно от радиата, които аз с удоволствие слушам, работейки на работната си маса или на статива, защото така не ми отвлича вниманието и все пак успявам да чуя и нещо по-обективно, заради което ви пожелавам светли празници, все така да бъдете отговорни и все така да търсите истината, каквато и тя да е била.

Цоня Събчева