Иван Николов, председател на Културно-информационният център в Босилеград, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

                                                                                            

В резултат на Ньойския договор в първите дни на ноември през 1920 година са отрязани и придадени към Сърбия Западните покрайнини, в резултат на което Босилеградска, Царибродски и Струмишка области са окупирани от сръбските войски. В 1545-те квадратни километра попадат 25 села и част от землищата на българските градове Трън и Кула. Населението през следващите десетки години е подложено на зловеща асимилация, която всъщност продължава до ден-днешен. Преди 25 години на 2 октомври е създадено гражданското сдружение Културно-информационен център на българското национално малцинство в Босилеград. Как то успява да поддържа огъня на българщината в Западните покрайнини на фона на нечовешкия натиск и оскъдица? Наш гост е неговият председател Иван Николов. Добре дошъл в аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“, г-н Николов.

Добър ден.

Да започнем с малко история: как беше създаден Културно-информационният център?

Сдружение Културно-информационен център беше създадено през 1997 година точно в разгада на гражданската война в Югославия. Но имаше някакво предварителна договореност между българското и сръбското правителство, че ще бъде допуснато създаване на такъв културно информационен център, останалото беше въпрос на процедура. Само че веднага след откриването ни започнаха същите ония методи, каквито сега в последно време виждате в Македония срещу българските сдружения и клубове. Това бяха разни опити за натиск, за шантажиране, за вътрешни дрязги, за подменяне на ръководството на Културно-информационен център  и т.н. Така че това беше наистина велико предизвикателство и постижение да оцелееш през изтеглиха 25 години, отделно от това да развиеш дейността. И няма какво да се лъжем, значи, тази дейност, която направихме преди 25 години, беше благодарение на подкрепата на български държавни институции преди всичко и на разни сдружения в България, училища, музеи, общини и т.н., които идваха и по различни поводи представяхме български културни програми. Заедно с откриването на този център се завърна и българската култура в Босилеград, която в продължение на почти половин век след Втората световна война беше изгонена оттук.

Обвиняват ви, че сте проводник на българските интереси в Сърбия. Тези обвинения през годините не можаха ли да бъдат свалени от вас? Н можаха ли двете държави да намерят общ език, за да не се стига до тях или поне да се прекратят?

За съжаление, не. Защото нищо не се случи за изтеклите 25-30 години. Вие вече споменахте, че Културно-информационен център беше открит по време на гражданската война във Югославия. Тогава имаше престрелки, имаше гонение на населението от Хърватия, от Босна, и както виждате след 25 години, ето, преди два дни виждаме същите методи, същите инциденти в Косово. Значи същата опасност си  продължава. Това е един и същ начин на мислене, един и същ начин на поведение. Тогава белградският официоз "Политика“ ни посрещна с обвинението, че това е създаване на институционална рамка за действия от позициите на Великобългарската политика към Сърбия. До ден-днешен не се е сменила тази мантра. Двете съседни държави явно принадлежат към две различни геополитически пространства и към два различни погледа към света и никога не мога да се срещнат. Имайте предвид, че в двете страни на границите не живеят немци и французи, живеят сърби и българи, които продължават  старите борби, сякаш се намираме в окопите от Първата световна война. Така че нищо не се е променило в това отношение. Понякога наистина се учудвам, че сме успели да оцелеем 25 години, балансирайки между различните противоречия, и не само да оцелеем, а да развием културната дейност, която, както знаете, освен културно-просветна, информационна, стигна и до Европейския парламент.

Как работи Културно-информационен център Босилеград при силния натиск от страна на сръбската държава?

Денонощно работим. Опитваме се с инструментите, с които разполагаме, да устояваме. И познанията по сръбското законодателство ни дават предимството да избегнем заложените примки, въпреки че непрекъснато сме подложени на подслушване, на наблюдение и т.н. И си даваме ясна сметка, че не сме много желани в тази държава по този въпрос. Но въпреки всичко ние през изтеклите 25 години сме дали път на някъде около 1000 босилеградски младежи, които отидоха в България да следват и след това да се реализират. Много малко от тях се върнаха обратно, защото няма къде да се върнат. Оказали сме съдействие на около 3000 босилеградски граждани, които са поискали българско гражданство, повечето от тях са го добили и се реализират на Запад или в България. Успяхме да направим много неща, които бяха немислими и по времето, когато се откривахме като център, но пък генерално погледнато битката я губим, защото хората се  изнасят навън, търсят си по-добри места за живот, защото очевидно тука не успяхме да постигнем другата много важна цел: да привлечем българския бизнес, който да предложи работа и поминък на населението.

Защо не успяхте?

Ами защото ни пречи местната власт. Явно сръбските служби бяха много ангажирани по този въпрос и на местно ниво не успяхме да станем част от управлението на Община Босилеград.  А от друга страна консервативните сръбски партии в управлението на общината ни пречеха през целия този период. Особено натискът се засили след убийството на Зоран Джинджич, когато стана ясно, че Сърбия се отклонява от европейските позиции и се завръща към крайния национализъм, който, както знаете, има други цели.

Г-н Николов, казахте, че при създаването на Културно-информационния център много ви е помогнала българската държава. А каква помощ ви оказва днес тя? Зная, известно е, вие сам сте казвали в интервюта с нас, че български депутати, ключови фигури идват при вас на посещение, на срещи, на разговори. Вие не ги ли запознавате с проблемите, не очаквате ли след време някакво раздвижване около решенията на информацията, която сте им предоставили?

Да, ние непрекъснато подаваме и актуализираме информацията в контактите, в разговорите, които правим. Трябва да ви кажа, че през последните 3 години в условията на пандемия, когато контактите бяха доста разредени и когато в България настъпи политическата криза, нашите срещи с български представители не бяха с такъв интензитет. Но когато са идвали тука в рамките на предизборна кампания или когато сме се срещали в Народното събрание, ние непрекъснато актуализираме тази информация и настояваме за решаване на конкретни проблеми или на някаква помощ, която може да даде глътка въздух на това население, и,  разбира се, и на нас, на самите наши културно-информационни центрове. Защото все пак нашата дейности е свързана с известни разходи, които макар и не големи, няма откъде да дойдат от друго място, освен от България. Така че ние непрекъснато настояваме за това. На базата на тази информация искам да спомена сега около 25-годишния юбилей, че на базата на всичко това, което сме доставили като анализи, като конкретна информация, все пък в Европейския парламент бяха проведени на два пъти дебати за положението на българското малцинство. И през 2016 година групата на българските евродепутати ме номинира за Европейски гражданин на годината въз основа на всичко това. Така че ние нямаме проблем с нашата евроориентация и с афиширането на европейските принципи и ценности в Босилеград и в Западните покрайнини. Проблемът е, че няма чуваемост от сръбска страна, особено в годините след 2018-та, когато и президентът Радев беше на два пъти в Сърбия, и когато бяхме част от срещите, в които непрекъснато сме поставили едни и същи проблеми. За съжаление, нищо от това не беше прието от сръбската страна.  Въпреки обещанията, въпреки ред други неща нещата си останаха така замразени на същото ниво, както през далечната 1997-а година.

И въпреки факта, че Европейският парламент, европейските институции са запознати с вашата съдба, с вашето положение? Това не оказва ли поне минимално въздействие върху сръбската държава и правителството й?

Не, не оказва въздействие, защото сръбската държава очевидно няма намерение да продължи преговорния процес за членството на Сърбия в Европейския съюз. Вие знаете, че преговорите се водят от 2014 година, досега там има частично отворени преговорни глави -  седем или осем бяха, но няма напредък по тях, дори и тия минималните стъпки, които бяха направени, вече са анулирани от времето. Така че реално погледнато Сърбия освен че използва Европейския съюз като банкомат за взимане на финансови средства, не прави нищо за европеизацията на самата държава. И виждаме, защо и по другите въпроси, не само по 25-та преговорна глава за правата на човека и правата на малцинствата, ние виждаме защо и на всички други линии се изостава. Така че не разчитаме на това дотолкова, доколкото самата Сърбия не разчита на еврочленството си, защото неведнъж сме чували от сръбските официални представители, че това едва ли не е приоритет на Сърбия. Приоритетите са, както казахме, другите неща – вие ги виждате всеки ден в публичното пространство – това е създаването на т.нар. "сръбски свят“, т.е.  някакво културно обединение на всичките земи, като предпоставка за еди-какво си. Така че съжалявам много, но тия разнопосочни послания, които изтекоха, не оказаха никакво реално влияние върху положението на българското малцинство в Западните покрайнини, специално Босилеград. Ето, просто пред очите ни видяхме колко много се стопи българското население и си потърси по-добри места за живот в България, в Западна Европа или където и да е, но тук реално погледнато нищо не се постигна. Даже напротив, има доста сигнали, които влошиха положението още повече.

Освен с прогонването на българите от техните земи и родни места в Западните покрайнини в какво се изразява още съвременната асимилация от Сърбия?

Ами ето, примерно: огромните екологични проблеми, които създадоха, една нездрава екологична среда, от която също хората искат да избягат; огромната безработица, която също е политическо последствие, защото знаете кой определя развитието на регионите, къде се  инвестира, какво се залага в областта на икономиката, в комуникациите и ред други сектори. Това са реалните неща, които са предпоставка за икономическо развитие на района и за благоденствието във  всекидневния живот на хората. Отделен въпрос е, че се води политика на асимилация на българско малцинство, тя не е от вчера, и нейните последици са ужасяващи – от 120 000 българско население ние сме паднали на по-малко от 13 000.

Как се живее с убеждението, че вашият район, вашият град е оставен на самотно, изолирано изчезване?

Как да ви кажа, с огромна горчивина и с огромно чувство на обреченост се живее. Така че не знам, как ще завършат нещата в следващи години.

Вие сте изоставени на доизживяване. Така ли е, г-н Николов?

Да, тук реално погледнато е така, като вземем предвид, че в първи клас на основното училище от територията на цяла община се записват около 30 до 40 деца всяка есен, това означава, че в следващите години,  в следващите 5-6 години толкова ще бъдат в осми клас на основното училище, а от осми до първи ще бъдат все по-малко и по-малко. Така че това е реалната перспектива, която никак не е добра. Да не говорим за това, че реални инвестиции в икономиката няма, че реални инвестиции в инфраструктура, каквато е железопътна мрежа, каквато е водопровода и канализацията и т.н. няма. Нищо не се гради. Това всичко вещае много тъмно бъдеще. Така че в следващите няколко години можем да кажем, че Босилеград ще се превърне в градче на доживяване с много възрастни хора, с минимално млади хора, с никаква икономика, с голяма безработица и т.н. Такива са тенденциите, които ще вървят. И разбира се, не бива да се пренебрегва опасността от международните компании, които все повече се интересуват от района да сондират търсенето на цветни метали.

На този фон как успявате да развиете вашата културна програма?

Ами как – с това, което е останало тук. Вече и за годишнината си мислехме дали да се опитаме да направим някакъв по-голям концерт и в крайна сметка като сметнах, че една зала от 300 места няма как да се напълни в Босилеград, а пък е излишно да се ангажираме с такава огромна зала, решихме да отбележим годишнината на мястото, там, където го открихме КИЦ, т.е. с 50-на места. И това е ей така просто да го отбележим, дето се казва, и да отбележим всички значителни дати и юбилеи в българските история, които се честват в нашата програма, и разбира се да бъдем на разположение на хората, които търсят нашата помощ в областта на кандидатстването, в областта на медицинската помощ или каквото вече имат нужда от контактите ни с България.

При срещите ви в България какво чувате? Какви ангажименти поемат нашите политици или управляващи към вашата съдба?

Ние няма да се откажем от вас - това е най-често казваното, но…

Хубаво е, че няма да се откажем, ние ви носим в сърцата си, но как да ви помогнем?

Това е вече по-трудният въпрос, защото независимо от всички критики, които можем да отправим към българските правителства и към българските управляващи, все пак живеем на територията на чужда държава и реално погледано България може да помогне толкова, колкото Сърбия й позволи.

А Сърбия не допуска?

Сърбия не допуска повече от това, което сега се прави. За съжаление, това е истината. Но може би има някакви други механизми, за които аз не знам, но явно България, т.е. българските управляващи при срещите си в Белград и в София изхождат от правилата на европейската дипломация, т.е. декларативно се застъпват за правата на българското малцинство в Босилеград и Цариброд. Т.е. това са общо приети принципи. И на тях винаги сръбската страна отговаря: "О да, да, няма никакви проблеми, спазваме техните правата там“, и винаги могат да приложат някакви доказателства. Но на терена неща излизат в съвсем друга форма. И гледам, че всичките са свикнали с това, че на срещите на официално равнище и едните, и другите се лъжат и се успокояват взаимно, а когато тръгнат обратно  към София, продължаваме същата история и същата политика, която си върви повече от 100 години.

Какво е отношението на сръбската държава към другите национални малцинства в нея?  Към унгарското например, така ли се отнасят, както към българското?

Ако съдим по статистиката, значи резултатите от преброяването през 2022 година бяха публикувани тази пролет, вече излязоха на повърхността, и това, което на мен ми прави впечатление, е, че във всички други малцинства виждаме рязък спад на броя на населението, което за мен е показател, че и там има купища други нерешени проблеми, и хората си отиват от съответните малцинства. Ако примерно кажем, че през 2011 година в Сърбия имаме около 250 000 унгарци, сега през 2022-а бяха 180 000. Това означава, че около 1/3 от населението си е отишло. Горе-долу при всичките малцинства се повтарят същите бройки, някъде около 1/3 или приблизително  са си отишли, с изключение на албанците в Южна Сърбия, които поради високата си раждаемост се поддържат като брой на едно определено ниво. Да не говорим за това, че примерно 140 000 черногорци в Сърбия през 2011 година са били, докато през 2022 година са само 25 000. Което означава, че тази политика на асимилация или битка срещу малцинствата,  тази програма за създаване на етнически чиста Сърбия, очевидно работи, продължава да работи на пълни обороти.

Как при тези обстоятелства вие поддържате вашата надежда, как поддържате и българщината, пламъка й в Босилеград? 

Истината е тази, която освобождава човека. И когато ти имаш яснота и когато знаеш, какво предстои, тогава се чувстваш по-свободен. Но не е по нашите сили да променим това нещо. Както виждате, не е по силите нито на Европейския съюз, нито на голямата геополитика да промени тази консервативна великосръбска стратегия, която има целта да се разпространи колкото е възможно и към България, и към Македония, и към Черна гора,  и към Босна. Просто виждаме, че този процес, този котел ври и кипи все още и не се очертават промени, за съжаление. Ето, сега само преди 3 дни бяхме свидетели на един бунт на Косово, който можеше да ескалира в нов военен конфликт. Това са нещата, с които трябва да живеем. И ние трябва да се примирим, трябва да свикнем със съзнанието, че живеем в изключително експлозивна среда.

Не сте ли се замисляли да емигрирате в България? Вие стоически издържате всичко.

Ами много пъти сме се замисляли. Това е най-лесното, което можем да направим. Но после приемаме, че съзнателно се жертваме, за да помогнем на хората, да спасяваме младите, които отиват в България да учат, да търсят работа, да се реализират. Защото как да ви кажа, единственото средище, което поддържа българския дух и помага на хората, все още сме ние, Културно-информационен център Босилеград.

Много ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост. Благодаря ви за времето, което ни отделихте. И да кажа за слушателите, че връзката с вас я осъществихме изключително трудно, но успяхме. В крайна сметка успяхме.

Благодаря и аз.

Цоня Събчева