Иван Кънчев – съосновател и оперативен директор на фондация "Българска история“ в интервю за "Фокус".

Г-н Кънчев, за 3 март са изписани страшно много книги, направени са стотици документални филми, всяка година се говори за празника ни, но какво обаче не знаем? Има ли факти, които са малко известни и не чак толкова популярни, но също толкова важни? 

Винаги на този въпрос ми е трудно да отговоря, защото наистина, както и вие казахте, за 3 март се говори много, особено когато наближи годишнината от празника, и не смятам, че има чак толкова много факти, които не се знаят. По-скоро смятам, че понякога, според различните етапи, в които се намира обществото ни, предпочитаме да фаворизираме определени факти за сметка на други, а не да погледнем чисто обективната ситуация, която се е случила, защото в крйана сметка 3 март неслучайно е наш национален празник и вместо да разделя, както понякога се случва, е по-добре да ни обедини.  

И в този смисъл, това ме води на следващия въпрос, тъй като вие казахте, че през различните етапи 3 март е бил разбиран по различен начин. През годините винаги ли е била толкова важна датата всъщност и откога се чества празникът като национален? 

Не, не е бил толкова значим като национален празник особено, разбира се. Знаете, че през годините на социалистическо управление в България от 1944 до 1989 г. националният празник е бил друг. Иначе годишно отбелязване на случилото се от Руско-турската война започва непосредствено след Освобождението. Разбира се, за патронен празник на Българското опълчение например са избрани дните през август, когато са самите боеве на връх Шипка с дейното участие на Българското опълчение. Но почит към 3 март започва да се отдава непосредствено след Освобождението, което става особено силно след 30-те години, когато е открит и внушителният паметник на връх Шипка. Но след това, отново по-скоро по политически причини, 3 март остава на по-заден план. И вече след 1989 г. отново излиза на преден.  

Това е много интересно като факт, тъй като в днешно време може би живеем с представата, че 3 март винаги е бил толкова символичен за нас. Но следващият ми въпрос, тъй като ние живеем в един глобализиран свят, който в последните години границата между родолюбието и национализма сякаш избледня. В този смисъл според вас къде може да сложим точката между родолюбие и краен национализъм, който вече е застрашителен, имайки предвид всички събития, които в последните месеци се случиха с Македония и честванията по повод годишнината от Гоце Делчев?  

За мен по-скоро национализмът, той е и политическата доктрина и той по-скоро се изявява като феномен и в исторически план. Национализъм съществува от много време, докато родолюбието е нещо по-различно. Родолюбието е различно с това, че само по себе си дори в самата дума се съдържа думата "любов“ и тя по-скоро се изразява не в това винаги да оправдаваш своите неуспехи – говоря било то лични, или в случая национални, с външни сили и с чуждо влияние, а по-скоро да осъзнаваш, че всичко минава през нас самите и в крайна сметка ние сме отговорни и за моментното състояние на държавата ни, и на нашето общество. Да, естествено, сега това, което казваме, звучи наивно, защото една малка държава като България няма как абсолютно сама да е отговорна за всичко, което постига, но имам предвид друго – тя може и трябва, особено по-малките държави, трябва не само да имат най-добрия политически елит, защото за една малка държава предизвикателствата са много повече, но и ясно да знаят своите цели, към които се стремят – нещо, което поне в моя съзнателен живот, който датира в последните 20-25 години, ми липсва, няма това нещо, не е налице и последиците ги виждаме днес.  

Да, ние виждаме едно общество, което за съжаление е разединено, и през последната година сякаш дори и на празниците, които преди ни обединяваха, започнахме дебати за това дали всъщност това са наши празници, дали трябва да ги отбелязваме.  

Да, точно така. 

Ако може да разкажете малко повече за вашата дейност, тъй като смятам, че тя има целта да възпита родолюбие и сред малки, и сред големи. Вие издавате книги и създавате игри, които са на тематика, която е обвързана пряко с българската история. Ако може да споделите повече за това, което предстои, това, което сте постигнали до момента? 

Точно така. Нашата дейност, в крайна сметка в нейната основа още от самото начало, което беше преди 11 години, стои любовта към историята. Любовта към българската история и осъзнаването на необходимостта тя да се познава, но не просто като един сух набор от цифри, дати и събития, за които се сещаме на националните празници само, а да се вникне в нея и да успеят да се извлекат някакви поуки. Сега може би това звучи малко отвлечено за нашите слушатели и читатели, но самите ние, които сме в основата на екипа и които развиваме дейността на Сдружение "Българска история“ в последните повече от 10 години, наистина сме убедени в това, което казах. Усетили сме върху самия наш живот как историята ни е помогнала, как познаването на миналото ни е успяло да оформи и самите нас като личности, да сме по-уверени, да осъзнаваме откъде сме тръгнали, какви корени имаме и какви грешки са били допускани в миналото, и в нашето семейство, и като цяло в нашата държава. Така че този наш поглед върху историята се опитваме да го предадем и на другите и не толкова да го предадем, колкото да запалим интереса им към историята. Защото за историята има много писани и книги, и научни трудове за най-различни периоди и аспекти от нея, но някак си човек трябва да се открехне и да се запали към тях. И цялата наша дейност – било то издателската, която споменахте и която не се ограничава само с книги, а и с настолни игри, с книги-игри, с продуцентска дейност, която се изразява в създаване на кратки анимационни видеа, които за щастие се гледат все повече от много ученици, посещенията ни на училища, всичко е подчинено на това да покажем, че и ние като млади хора може да се интересуваме от историята. Чрез издателската дейност – да предоставим и средства, с които хората да достигнат, да запалят интереса си към историята, да научат малко по-задълбочени факти или пък такива, които не са научавали. Та, това е най-обобщено казано. Ето сега, понеже си говорим точно в този момент за националния празник, за 3 март – успяхме да намерим един от първите учебници по българска история, който излиза 1879 г., само една година след Освобождението. Той се е използвал точно в този период. Интересно е, че събитията в него завършват през 1878 г. и само година по-късно е отпечатан. Това може да се каже, че е първият учебник по история, който се е използвал в Следосвобожденска България. Направихме му фототипно издание, т.е. не сме променили абсолютно нищо от него, за да може да видят читателите, които проявят интерес, как се е преподавала история тогава. Разбира се, има някои фактологически грешки, защото историческата наука се развива, за щастие, но е един интересен пример за един аспект от издателската ни дейност. 

Да. И тъй като заговорихме за вашето участие в училищата, вие ходите, провеждате разговори с младите – смятате ли, че държавата като цяло, говоря тук за институциите, полага достатъчно усилия сред най-малките да се възбуди интерес към българското, към миналото и всъщност да искат да знаят повече за него?  

Не мисля така. Смятам, че не се полагат достатъчно усилия, смятам, че това е породено и от факта, че както вече казах по-рано, на нас ни липсва някаква обща национална идея. И ако спрем 10 случайни минувачи по улицата и ги питаме към какво трябва да се стреми България днес, ще получим 10 различни отговора и може би повечето от тях ще бъдат подчинени на някакво личностно развитие. В това няма нищо лошо, разбира се, предвид и епохата, в която живеем, но едното не пречи на другото. От по-глобалното страда вече и по-частното. Под частно имам предвид начина, по който се разглежда историята, и не само тя, а като цяло и българското минало. В училище не остава време и че това не е сред приоритетите на образователната ни система, не само на образователната, а като цяло и начина, по който се работи с младите, и от това те страдат. Страдат и техните учители, между другото, защото ако някой може да ми каже как може да се предаде Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна например в един-два урока по начин, който все пак да бъде интересен на децата и те да разберат нещо, нещо повече от това, че България е участвала в някакви войни и с какъв изход са свършили те, ще го поздравя. Така че това е едно голямо предизвикателство и за преподавателите. Казвам го, защото ние сме се видели през изминалите 10 години над 350-400 училища сме посетили, отдавна сме спрели да ги броим. В почти всяко населено място сме били в страната и сме се нагледали както на изключително положителни примери, в които учители, напук на цялата трудност и всички предизвикателства, с които се сблъскват, успяват да провокират интереса на учениците и да направят нещо повече за това те да заобичат историята, така и например от другата страна. Училища, в които просто всичко е оставено да си върви по течението и каквото стане, има по-важни неща. 

Т.е. това, което според мен като мнение може да се обединим – че има нужда от едно ново "Възраждане", само че "Модерно Възраждане", което отново да ни припомни всички тези отминали моменти, да ни накарат да се чувстваме горди и да поемем по някакъв път на развитие.  

Да. И пак, понеже като кажем нещо такова, се слага като етикет, че говорим с отминали термини отпреди един век или пък с термини, които днес са откраднати от политическата ни класа, но това наистина е нещо важно за нашето общество и то може да помогне на един човек да бъде по-уверен в своя живот. Ние им казваме: като се приберете вкъщи, разпитайте вашите родители, вашите баби и дядовци, защото такава ни е историята. Какво да направим? По-добре да се гордеем с нея. Такава ни е и то има и с какво, че като се приберат и разпитат своите баби и дядовци, ще излязат хиляди истории от тези събития, които учат. Говоря вече за по-горен курс, за след Освобождението, когато все пак България изпраща най-много души на глава от населението на фронта. И няма как тази история, която те да не учат в учебниците, да не им е история. И така може също да се запали по някакъв начин интереса и да се осъзнае, че тези неща са изиграли ролята в живота на всеки един човек и е грехота просто да ги подминаваме и да не се вглеждаме в тях. 

Да. И за финал, тъй като вие сте един модерен будител в моите очи, можете да пожелаете нещо на всички, които ще изслушат този материал и ще го прочетат? 

Ще им пожелая на първо място да са здрави, разбира се, защото това е най-важното. Но от чисто историческа гледна точка и това, за което си говорихме, ако може да извлечем някаква поука, е, че наистина трябва да се вглеждаме в историята по един критичен начин. Под критичен има предвид нито да приемаме всичко, което прочитаме за чиста монета, нито да го четем по един кух начин, без да вникваме в дълбочина, защото има уроци, които могат да ни бъдат полезни. Понякога България е допускала грешки – това са също много важни моменти да се осъзнаят. И пак ще кажа – грехота е да не стъпим на тази основа, завещана от нашите предци, която се изразява в толкова многовековна история, за да изградим нашето настояще. Така че да гледаме на историята като нещо повече от просто една наука за миналото. Да гледаме като наука, която може да помогне и за нашето настояще и бъдеще. 

Надявам се наистина, че и всички хора, и държавните ни институции ще погледнат така в бъдеще на нашата история. Благодаря ви много за този разговор. 

И аз ви благодаря.