Интервю за "Фокус" с един от малкото военни кореспонденти у нас, журналист, писател, общественик, "човека Панорама" -  Иван Гарелов.

Здравейте, г-н Гарелов.

Здравейте. Само, моля Ви, не ме наричайте и писател отгоре на всичко.

Имате издадени книги, знаем.

Е, ама да не си помисли някой, че съм някакъв графоман.

Не, в никакъв случай. Имате много какво да кажете и следим с любопитство това, което пишете. Да започнем с това, че преди броени дни, на 6-и февруари, чествахте юбилей. Честито!

Благодаря Ви много.

Чувствате ли се вече малко пораснал?

Да, чувствам се помъдрял. Тъй като физическите ми сили са малко поотслабнали, за да мога да тичам по бойните полета, но имам какво да кажа.

Но следите и вътрешнополитическите събития, и външнополитическите, в това сме сигурни.



Те са свързани.

Станахме свидетели на една много напрегната седмица и вътрешнополитически, и във външнополитически план, и в обществен план. За Вас кое беше най-важното през изминалата седмица?

Случи се нещо, което е изключително важно,поредица от събития, които се случват обикновено на десетина години - става дума за земетресението в Турция и в Сирия – нека не пропускаме и Сирия. Но и в най-голямата трагедия обикновено има някой детайл, някаква дреболия, дребна случка, която дава надежда, че не всичко е загубено, че животът е по-силен от смъртта, че хората са добри, че заедно могат да се възмогнат всяка трагедия. Снимката и кадрите, които трогнаха света и които на мен ми направиха най-голямо впечатление, те насълзиха очите на милиони хора, извикаха една плаха усмивка -  това бе едно момче, спасено, което бе вдигнато високо от неговия спасител с такава гордост, като че ли се бе родил самият Бог на всички религии и народи. И в този момент, ако сте го гледали случайно, стотици хора, спасители и жертви, които бяха наобиколили руините инаблюдаваха действието, вдигнаха ръце нагоре и нададоха вик на радост и облекчение. И ето как спасяването на едно дете освети лицата на тези оцелели в тази трагедия хора, загубили близки и познати. Тази случка, според мен, изведнъж изпълва с дълбок смисъл действията на всички хора от цял свят, сред които на първо място бяхме и българите, които се притекоха на помощ на жителите на една държава, на която ние не дължим нещо, обикновените хора не дължат нещо особено, не ги обединява обща религия или политика, или други интереси, техните действия се дължат на проста човешка солидарност. Това ме изпълва с гордост от човешкия род, който може да надделее над природата когато е обединен от своите чувства, да превъзмогне болката и отчаянието.

Нещо притеснително обаче аз забелязах в това, че една българска политическа партия се опита като че ли да предаде някакъв политически оттенък на помощта, която българите оказваме на Турция, наричайки това отворено сърце на българина към съседа, мотивирано все едно от факта, че Турция е голяма, мощна, уважавана държава и затова й се притича светът на помощ. Това не е ли изкривяване на призмата на подадената ръка?

Знаете ли,  не ми се иска въобще да коментирам или въобще да обръщам каквото и да било сериозно внимание на хора или на изявления, които вече в интерес на някакви такива, в ърсенето на някакви дивиденти за изборите, които предстоят, са готови да пренебрегнат и една човешка трагедия. Аз затова говоря за това, което изразиха обикновените хора. Нима българите, които отидоха там да помагат, са пратени от някого, нима те се кланят на Ердоган? Нима ние нямаме какво толкова да си спомняме за някакво минало, защото войните избухват заради миналото? Ние накарахме турският посланик да казва, че българите обичат Турция – разбирате ли за какво става дума? Това е някакъв много голям напредък, и това се извършва от обикновените хора. Да, тези, които викаха от радост и щастие, че едно детенце е спасено, са задвижени не от някакви политики. Политиката е тази, която предизвиква войните. Тя не предизвиква доброто.

А как да разбираме факта, че като че ли вниманието на света повече е насочено към Турция и някак си встрани остава болката и мъката на Сирия? Всички събират помощи за Турция, а някак сирийците като че ли не страдат и те, не загинаха там хора.

Да, такъв елемент има. Вие цитирахте само един български политик, че така се опитва да го коментира - по своему. Но един такъв факт има. Според мен той се дължи на това, че най-напред, първите новини бяха от Турция. Второ, това е границата. Това е една територия там, която е отчасти в Турция, която е отчасти в Сирия, и която е доста размирна. Там са и кюрдите, там се развилняха някои от най-големите битки и т.н. И аз не знам колко са жертвите от едната страна, колко са от другата или може би надпреварата в изявленията. И освен това има и един друг факт: Сирия дълго, дълго време привличаше вниманието на света с войната, която се водеше на нейна територия, с много факти за убити хора, за бомбардировки и т.н. И тогава погледите на света бяха насочени към Сирия. В момента наистина се получи някакъв акцент, но това не е на някаква преднамереност. Трагедията изравнява народите и обикновените хора.

Да, тук сте абсолютно прав. Няма ли според Вас някаква странна шизофрения в света като цяло – от една страна в сърцето на Европа се води война и се избиват хора, един срещу друг стрелят хора в XXI век, и в същото време същият този свят протяга ръка да помогне на други хора, пострадали от катаклизъм, от природата? Не е ли нещо ненормално в цялата ситуация? Не сме ли едни и същи хората? Защо в един случай воюваме така безсрамно едни срещу други, а в друг случай сме готови да дадем всичко, за да спасим едно дете от руините след природен катаклизъм?

Това е най-големият въпрос и казано така, че ако има нещо поучително в тази трагедия, което е полезно, е именно, че ни накара да се замислим как може едновременно да се воюва и хората да достигат до най-дълбоките бездни в своите души, да открият най-лошото, което имат в себе си. Когато те губят човешкото и се събужда зверското – това е войната. И в същото време виждаме как общата беда привлича и изкарва хората на добър път. Така че, казвам го така, просто заради метафората – добре че пък имаме и този пример, за да можем на другия да погледнем с едни по-трезви очи. Защото ако в момента ние не мислим и не разсъждаваме върху това, аз нямам готов отговор, но ние, ако не мислим и не разсъждаваме върху това, просто сме изправени пред опасността тази война, която се води в момента, да се разрасне и ние да се върнем отново назад, назад, 100 и не знам си колко години, защото все пак бавно и полека ние изминахме някакъв път, в който намерихме средствата, намерихме възможността да живеем без да се мъчим чрез войни да поправяме историята. Вижте, всеки народ има, като зачете своята история, винаги ще има някакви поражения, някакви загуби, които е претърпяла неговата страна. Това не оправдава започването на войни, за да поправим грешките на историята. Просто в съвременния свят войната не е средство за поправяне на грешките на историята. Съществуват и други възможности. Условията на мир, на това, което поне в Европа ние се опитваме и дай боже да го запазим като път на развитието – погледнете Франция и Германия, които са воювали от векове едни с други, в момента имат най-нормални, бих казал братски едва ли не отношения. Това е пътят. В един такъв път лесно се решават и всякакви други спорни въпроси. Виждате, че специални изисквания има за това да се спазват добросъседски отношения. Ако всеки тръгне да разчиства свои сметки, тук на Балканите какво трябва да направим? Да се изтрепем всички. Велика Албания срещу велика Турция срещу велика Гърция, срещу велика Румъния, а пък и България сигурно има някакви претенции. Знаете ли, аз примерно си разсъждавам – конкретен въпрос: сега, като имаме този пример с така обединяващото света човеколюбие с епицентър Турция и Сирия, защото Турция и Сирия се превърнаха в епицентър на земетресение, но и земетресение на човеколюбието – дали самата природа трябва да ни предизвиква, за да преодолеем тия развития и омраза, които ни се насаждат.

Именно.

И например си задавам въпроса: ако нашите братя в Северна Македония имат нужда от нашата помощ, ще ни спрат ли на границата?Ще спрат ли разприте, предубежденията, обидата, засегнатото честолюбие? Това са оправданията за тази омраза. Ние трябва да живеем само според разни споразумения, договори, с някакви книжни документи? Те ли ще ръководят човешки ни постъпки? Нещо трябва да се случи, за да се събудят добросъседските ни чувства. Става дума не за междудържавните отношения, а за жителите на двете страни. Впрочем, знаете ли, аз така се порових и се сетих за един пример. Примерно през 2016 г. в Македония имаше едно наводнение, беше взело 22 жертви и тогава беше затворена магистралата край Скопие. И трябваха месеци да се реконструира целият път. Най-засегнат беше един пътен възел: Стайковци – Черешово. И тогава на този фон – спасителна операция, дарителски инициативи, състрадание, една политическа организация, македонска, "Площад "Свобода", организира антиправителствен протест, като обвини властите там в неадекватност. Единствената помощ, според някои пострадали от наводнението, тогава беше от България – това предаде, спомням си, кореспондентката на българдска телевизия. В Стайковци хората все още не бяха изчистили калта от домовете си. И си спомням един жител на Стайковци каза: "Досега никой не ни е помогнал, само България". Той не беше политик. А в същото време от македонска страна никой не организираше екипите, не им показваше какво трябва да правят. 20 тона българска минерална вода тогава отиде за пострадалите. Нашите огнеборци тогава останаха на разположение на територията на Македония и след като мисията им завърши. И през следващата, 2017 г., България и Македония подписаха Споразумение за сътрудничество при защита от бедствия. Т.е. виждаме как политиците следват гражданите на своите страни. Е, надявам се, че сега няма да ни спрат на границата, ако пак се наложи да си оказваме помощ.

То дано не се налага страшни природни катаклизми да ни показват, че сме хора и че трябва да сме добри съседи.

Извинявам се, че така говоря, по-развълнувано, но наистина тази тема, тя не се откроява просто така сред равни на нея други събития, това е сътресение на човешката мисъл и на човешката душа.

Като гледате какво се случва в света, журналистическото Ви чувство не Ви ли кара и в този момент да вземете камерата и микрофона и да отидете отново на бойното поле или на полето, където хората се борят за човешки живот, да правите своите репортажи?

Много ми се иска и непрекъснато си представям, дори сънувам, че съм там или - там, или в Украйна, или в Русия, или където в момента е интересно и важно. Намирам в себе си едно недоволство, критична някаква оценка на работата на другите репортери. Виждам в себе си сили и знания да мога да открия повече истини за читателите или за зрителите. Единственото, което Ви казах, е, че единствено не мога да тичам по някой път, защото се е налагало да тичам след войниците, после да мина от другата страна и т.н. За това се иска младост.

Важно е, че имате млад дух, това е най-важно. Но в началото на нашия разговор казахте, че след юбилея сега се чувствате помъдрял. От висотата на тази Ваша мъдрост оптимист ли сте за бъднините ни и на нас, българите, и на света? Или чувството Ви кара да бъдете резервиран?

Знаете ли какво, ние, които изживяхме, изминахме този път досега – говоря от промените от 1989 г. досега, по-голямата си част дори от тези, които играеха някакви водещи роли, чувстват известно разочарование, като че ли надеждите бяха по-големи. Но аз щях да се вслушам в гласа на по-младите. Те не четат толкова много за политика, имат отношение, имат преценка, но не вникват в детайлите. Дъщеря ми казва, даже го написа, че е открила, че в политиката няма толкова добри и лоши хора и че изборът е много важен -  на това как вървиш по пътя и че въобще този път на държавообразуването, защото ние това правим толкова години, е живописен, лъкатушещ, но все пак един живописен път, изпълнен с хубави картини. Това са нейни думи. Аз вярвам, че новите поколения ще търсят красотата и хармонията и ще я намерят. Ние поне дадохме някаква основа, най-малкото изградихме институциите, променяме темелите на нашето съществуване. И не дай боже само да променим и да загубим и добрите си черти, които имаме като народ.

Много Ви благодаря, г-н Гарелов. Завършвате оптимистично и се надявам този лъкатушещ път някъде отново да ни срещне в ефир, нашият и Вашият път, за следващо интервю.

Дай Боже, тогава да говорим на по-нормален език, че дядо Антоний (бел.ред.:  Антоний, митрополит на западно- и средноевропейската българска епархия), ако ме чуе с какъв патос говоря, може да поиска да ме вземе на работа при него. Благодаря Ви още веднъж и аз.