Ивайло Калфин, бивш външен министър, бивш вицепремиер и социален министър, сега изпълнителен директор на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд, в интервю за аудиокаста на Фокус "Това е България“

В аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“ наш гост е изпълнителният директор на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд Ивайло Калфин, който е бивш вицепремиер и министър в различни правителства на външните работи и на труда и социалната политика. Г-н Калфин, направихте тези дни на конференция изказване за това, дали работи социалната политика, ако се застъпват кризите. Какви са вашите тези?

Първо, според мен от кризите ние се учим. Колкото и странно да е, факт е, че след всяка следваща криза си взимаме уроците от предишната и единия от примерите, които мога да дам, е с кризата 2008-2009 г., финансовата, в която основният израз беше:  съкращаване на бюджетните разходи и затягане на коланите. Видяхме, че при кризата с КОВИД имаше точно обратната политика – държавите на практика финансираха задържането и запазването на работни места. И резултатът е видим. Възстановяването на икономиката, възстановяването на работните места стана много по-бързо, около три-четири пъти по-бързо, отколкото в предишната криза. Така че някои уроци се учат. Други уроци не успяваме да научим и между тях са, че дори когато има мерки за подкрепа, остават групи в обществото, които не са фокусирани и които нямат достатъчно възможност да получат съответната подкрепа. И с всяка следваща криза тези групи стават все по-изолирани. И неравенствата, различията между социалните групи в обществото неизбежно трупат напрежение. И особено когато кризите се повтарят, те обикновено засягат едни и същи хора – засягат младите хора, засягат хората с ниски доходи. И това започва да се превръща в огромен проблем.

Работи ли социалната политика в България?

България е една от страните, в които социалната политика е доста скромна. В България очевидно, че това е част от обществения договор. Тя е скромно финансирана. Ние обичаме да се сравняваме с другите европейски държави по отношение на социална политика, само че нито размерът на данъците и на преразпределението на бюджета, нито мащабите на социалната политика отговарят на тези страни. Така че първо нашето общество трябва да си отговори какво иска и по какъв начин се финансира социалната политика и ако реши действително да я финансира солидарно, както според мен би трябвало да се случи, това означава и да се преразгледа въобще целия подход към бюджета на държавата. Така че България има малка социална политика, в смисъл скромни възможности. До голяма степен тя зависи и от европейските средства – да са живи и здрави те, и това е едно от големите облекчения от членството ни в Европейския съюз, защото различни видове социални грижи, даже голямата част от тях са финансирани с европейски средства. Ние трябва да си дадем сметка, че това не може да продължи безкрайно. Това ще бъде до време.

А какъв подход за преразглеждане на бюджета трябва да приемем? Или поне какви варианти да сложим на масата за обсъждане?

Вижте, бюджетът е на практика преразпределение на богатството на държавата, преразпределение на част от произведената добавена стойност. Ние сме избрали да сме държавата с най-ниски данъци в Европа, на практика върху много неща – данък върху печалбата, данък върху имуществото и т.н. С тези ниски данъци ние съответно имаме сравнително по-ниско преразпределение на средствата. И като имаме предвид, че брутният продукт е по-нисък в България, това означава, че финансирането на социалната политика ще бъде много по-скромно. Ако искаме тя да е по-богата, трябва да се замислим, какви са данъците, трябва да се замислим, трябват ли ни тези услуги, готови ли сме да си платим за тях, за да можем да ги развием. И според мен това е дебат, който се води във всички европейски страни. Социалната политика не пада от небето, не идва сама и не е редно да идва само от помощи от Европейския съюз.

За съжаление, в България оставаме с впечатлението, че този дебат у нас не се води. Ние сме пред старта на официалната предизборна кампания, но можем да направим прогнозата, че за социална политика ще се говори епизодично. Както вие казахте, ще се говори в контекста на помощи и пари, които може би ще получим от Европейския съюз за целта.

Това е така. Представяме си, че България не е в Европейския съюз, и тогава трябва да закрием огромна част от социалните услуги в България, защото просто разчитаме на някой друг. И това е действително важен разговор, ако искаме дългосрочно да ги развиваме. Това са важни услуги – и услугите за деца, и услугите за хора с увреждания, и услугите за възрастни хора – много по-добри, много по-постоянни трябва да бъдат. Така или иначе, всеки българин минава през тях и през нуждата от тях. Така че аз по-скоро това бих погледнал като разговори. Права сте, че не го обсъжда никой в предизборната кампания. В тези последни две години парламентите се събират, за да си направят кампанията за следващите избори. Предприемат се мерки, които по-скоро вредят, отколкото помагат. Аз ще ви дам пример. Да, увеличиха се пенсиите, но на цената на много по-високо увеличение на инфлацията. В крайна сметка голяма част от пенсионерите имат по-ниска покупателна способност след тези упражнения в предизборна кампания в парламента.

Вие казахте, че трябва да се обмисли и увеличението на данъците, защото сме една от страните с най-ниски данъци. Но това е крайно непопулярна мярка и едва ли ще се наеме политическа сила, особено в кампания, а и в следващия парламент, която да отвори темата за нея.

Затова ще си стоим така, с много скромни национални средства за социална политика. Ако в България мислим, че социалната политика е насочена към някаква група, която нас не ни интересува, не е така, защото социалната политика не е само за подпомагане на хората с ниски доходи, тя е за поддържане на публичните услуги в държавата, включително свързани със сигурността, с инфраструктурата, с качеството на живот и т.н. Така че този, който твърди, че сам ще се оправя с доходите си – да е жив и здрав, просто не е така. Но този разговор някой трябва да го води. В смисъл, ние не може и не е редно – 15 години сме член на Европейския съюз и получаваме много средства от Европейския съюз, много повече, отколкото внасяме. Но все пак трябва да помислим и самостоятелно, какво можем да направим.

Защо в кампанията се разминават очакванията на избирателите и тези на политиците? Вие сте политик с дългогодишен опит, имате наблюдения на най-различни равнища.

Да, и политиците обикновено мислят краткосрочно, мислят за следващите избори. А гражданите някак си мислят по-дългосрочно, въпреки че в този политически разговор, който е в момента, като че ли много хора си казват "А бе дай да получим сега нещо, пък очевидно, че няма кой да мисли занапред“. В България липсва стратегически разговор, липсва ние да си представим как искаме да изглежда държавата ни след 10 или 15 години. Затова България беше последна, хайде, предпоследна, преди Холандия, но там са други причините, да представим Плана си за възстановяване и устойчивост на държавата – огромни средства, които се дават на Европейския съюз. Ние просто нямахме готови проекти, нямахме идеи, нямахме неща, които бихме искали да се случат, ако има възможност. Ето, дадоха ни тази възможност и се оказа, че ние тепърва започваме да мислим, как да похарчим едни пари, а не какво да се случи с държавата ни.

При това положение какво трябва да се направи, г-н Калфин?

Според мен трябва да се говори за политики, трябва да се говори за дългосрочни политики. Трябва да намерят някоя обща точка политиците и тази обща точка е това, че ние всички живеем в една държава. Каквато си я направим, в такава ще живеем. И сигурно ще се сменят много управления и много различни партии през властта, но по отношение на социална политика, по отношение на възможност човек да получи това качество на живот, което всички очакваме, би трябвало да има общи решения. И те са дългосрочни, отново казвам, те не са "Дайте сега да решим нещо, да вдигнем малко еди-кой си и кой си доход“. Обикновено такива мерки на парче излизат солени.

В тази кампания обаче се очертава, че социалната политика ще бъде може би някъде на последно място, в разрез с дневния ред на обществото. Хората се интересуват от социалните теми, но не им се предлагат решения.

Да, тя се изчерпва с лозунга: дайте да вдигнем минималните доходи. Отново казвам, доходите са важни, но социалната политика и обществените услуги са не по-малко важни по отношение на инфраструктура, на заплащане на хората, които работят в тях. Ние не трябва да се изненадваме, ако някой ден останем без лекари и без медицински работници, както в други европейски страни се случва, точно поради тези причини, и без хора – то вече го има този недостиг, хора, които да работят в социалните заведения и социалните домове. Така че ако искаме тези услуги, те няма да паднат от небето, просто трябва да си представим, как ще се получат. И на политиците това им е работата – да кажат какъв е пътят, за да ги получим.

Различава ли се дебатът в социалната сфера в Европейския съюз, в Брюксел и този в София, например?

Вижте, социалната политика в Европа е национален приоритет. Европейският съюз има много малко правомощия по отношение на социалната политика – и пенсионни фондове, и здравни фондове, и цялото законодателство е национално решение. Това, което направи преди няколко години Европейският съюз и това е много добре, е да направи един т.нар. стълб за социалните права с 20 критерия, в които се сравняват, и просто се показва коя държава къде е. И има известни средства, основно в Европейския социален фонд, които да подпомагат социални политики. Но социалната политика е национална отговорност. И ако виждаме, че в други държави – хайде, да не се сравняваме с големите и стари европейски членове, а да гледаме какво се случва в централно- и източноевропейски държави. Ако тяхната социална политика е много по-добра, това е, защото имат по-добри политици и по-добра национална политика. Не трябва да чакаме само на Европа за това.

От социалната политика ви предлагам да преминем към външната политика. Вие сте бил и министър на външните работи. България как се вписва сега в Европейския съюз? Ние изпуснахме членството в "Шенген“, бяга ни еврозоната, на опашката сме по всички показатели, колебаем се да доставим или не оръжие за Украйна. Къде сме в общностния хор?

Ами къде сме – на място, на което сигурно не сме за пръв път, но не е най-доброто. Различни са въпросите, които зададохте, доста са различни. За "Шенген“ всъщност до голяма степен вината не е в нас. Или ако имаме някаква, това е, че не можем да убедим две държави – бяха Австрия и Нидерландия, в Европейския съюз, които по абсолютно вътрешнополитически причини спряха членството на България и Румъния. Даже факт е, че в Румъния беше по-лесно, защото срещу тях беше само една държава членка. По отношение на еврозоната, ние правим това, което ме беше страх, че точно това ще направим – слагаме си една дата и сядаме да чакаме да видим, какво ще се случи на тази дата. Влизането в еврозоната означава много активна работа за подготовка. Означава ангажимент на обществото, ангажимент на институциите. Аз не видях ангажимент от страна на институциите в това да обяснят на хората, да кажат какво трябваше да се случи, как трябва да се случи. Не видях ангажимент в парламента да се замисли законодателството, което трябва да се приеме. Така че това не е въпрос на външна политика, а до голяма степен на вътрешна политика. Но той изгражда физиономията на държавата. За Украйна това, което питате – за пореден път ние имаме едни доста двулични изяви, които също се отчитат. На европейското поле, като седнат нашите представители на масата, са съгласни с всички европейски решения, включително с налагане на санкции и т.н. Като се приберат в държавата, започват да приказват други неща.

С какво си го обяснявате?

Обяснявам си го с абсолютна незрялост, защото това да правиш едно и да говориш друго, и да си мислиш, че ще ти повярват, няма как да се случи. Това е незрялост в политиката. Това става въпрос и за износа ни на оръжие за Украйна, което отговорните хора непрекъснато се изненадваха – ама как може някой да каже, че изнасяме, при положение че износът ни миналата година и брутният вътрешен продукт основно от това растеше. Просто хората не са толкова глупави, за да видят какво се случва. Затова политиците не получават доверие и затова тичаме непрекъснато на избори.

Какво отражение ще даде ходът на войната върху сценариите след изборите?

Аз не мисля, че войната в Украйна ще се отрази на изборите в България. Мисля, че има широко разбиране, че България общо взето трябва да е част от европейското семейство и няма алтернатива. Или тези, които го приказват, някак си не са го обяснили,  какво си представят точно. И аз си мисля все пак, че ще има едно мнозинство, което ще поддържа тази европейска политика, но отново казвам, ние правим едно навън, а вътре се опитваме някакви други неща да говорим. Не е добре. Тук вече не съм сигурен, че това нещо ще го избегнем.

Дали ще се формира кабинет в следващия парламент и какви са капаните пред страната, ако това не се случи?

Ние като че ли свикнахме две години да няма кабинет или ако има кабинет, той да е силно разклатен и под заплахата да си тръгне скоро. Надявам се вече да са се убедили политиците, както избирателите отдавна са сигурни, че това е лошо за държавата. Липсата на елементарна способност да се разбереш по някои основни реформи в страната, по някои основни приоритети, които трябва да следва държавата, показват неграмотност и неспособност на политиците. И ако те продължават за пети път да показват, че са неспособни да управляват, не знам на какво разчитаме и какво очакваме – че шестия пък ще станат способни, или не знам, какво точно ще се случи.

Вие бяхте дълго време в активната политика. С какво се различава този период от тогава с това, което се случва сега? Щеше ли да ви бъде комфортно тогава, ако ви се случваха процесите, които в момента протичат?

Не, тук не става въпрос за комфорт и политиката в никакъв случай не е комфортно място за работа. Но е смислено място за работа, ако действително постига резултати. Тогава, когато не постига резултати, то става вече безсмислено място. Аз затова и се радвам, че не съм ангажиран в политиката в момента. В момента политиката показва в цялата си прелест неспособността да се занимава с проблемите на хората. Те се занимават със собствени проблеми, живеят в някакъв собствен свят всички от тях, което за съжаление, поставя под съмнение въобще цялата роля на една демократична система. Моят опит е, че каквито и различия да има, а е нормално да има различия, даже е много добре да има различия между политическите сили, трябва да се търси някаква линия на съгласие. Не може по всички теми ти да не се разбираш с другите и не може да не се събере трайно мнозинство в парламента, което да постигне важни задачи, примерно както беше при членството ни в Европейския съюз. Тогава тройната коалиция беше много трудна за постигане и за преглъщане от всички страни, но изкара четири години мандат и изпълни целта, която беше поставена.

В европейските институции, сред вашите колеги обсъжда ли се това, което се случва в България, или не ни обръщат внимание?

Ами, зависи. Всяка държава си има собствените проблеми. Въпросът е, когато едни проблеми започват да се натрапват. В интерес на истината, много повече се обсъжда в момента Унгария и опитите на унгарската държава, в голяма степен и на полската, да блокират всичко, което могат в решенията на Европейския съюз, което изключително много изнервя всички, което няма да доведе до добри резултати за тях. Мисля, че политиците там, отново говорейки вътре на публиката и показвайки големи мускули, не правят никаква услуга на държавите си. В тази ситуация България някак си не е в центъра на вниманието. Но разбира се, всяко нещо, което се случва у нас, се вижда. И институциите, и нашите партньори виждат, какво се случва, ние не сме на някакъв изолиран остров. Сигурно са готови да помогнат, но там, където могат. Никой няма да дойде и да ни състави правителство.

Тревожно ли е, че в България набират все по-голяма популярност антиевропейски настроени политически сили?

За мен е тревожно, защото аз не виждам друга алтернатива за държавата. Аз не знам, какво точно искат те да постигнат, в смисъл, България извън Европейския съюз ще бъде много по-слаба и вътрешно-, и външнополитически, много по-разпокъсана, разделена и с много по-нисък стандарт на живот. Бият се в гърдите. Всъщност защитата на националния интерес е да можеш, особено за държава като България, да защитиш националните си интереси в многостранната среда. България винаги е била силна в многостранните организации – в ООН, в другите, а не като страна, някаква мощна политическа сила, която решава проблеми. Така че ние трябва да си намерим мястото в многостранните организации, в момента мястото ни е сред едни от най-силните и най-влиятелните, и да ги използваме, за да постигаме националните си цели. Ето това е начинът да се прави национална политика.

А как бихте формулирали националните цели?

Националните цели според мен – те, разбира се, могат да се формулират в различни посоки, отдавна се говори и за някаква национална стратегия, но за мен основно са свързани с дългосрочна политика и с качеството на живот на българските граждани. Всичко останало би трябвало да бъде инструмент това да се случи, да се подобрява живота, и то в дългосрочен план, а не с някакви фалшиви краткосрочни обещания на самозвани политици.

Цоня Събчева