Ивайло Илиев, председател на Студентския клуб на политолога към СУ "Климент Охридски“, в интервю за аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Ще гласуват ли и как младите на тези избори? В епизод 14 на аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“ представяме гледната точка и анализа на Ивайло Илиев – председател на Студентския клуб на политолога към Софийския университет "Св. Климент Охридски“. Добре дошли.

Здравейте. Благодаря за поканата.

Как оценявате тези избори? Това са петите подред.

Петите подред и дори по ирония на съдбата, на 2 април, което ако върнем лентата назад, се оказва точно чисто календарно две години от първите избори, които бяха редовни, на 4 април 2021 г. Сякаш има някакво усещане – говорихме си включително и с колеги именно по тази тема – защо за пети път, какво не успява да роди като разказ, който съответно да бъде възприет от българските граждани за всеки следващ път, в който избираме ново Народно събрание. И всъщност се оказа, че като че ли 2020 г. – годината, която можем да отбележим като преломна за развитието на нашата партийна и политическа система от гледна точка на протестите, които съответно промениха дългогодишното управление, което вече не е на власт. Всъщност вече 2020 г. сякаш продължава вече трета година с тези непрестанни лутания в търсене на алтернативния разказ, който да замени разказа за предишното управление. В случая, метафорично казано, като че ли беше направен опит да се започне нова глава, която обаче бе прекъсната, да го кажем образно казано. И сега въпросът е, дали ще се продължи тази нова глава в нашата книга, в нашата приказка, или по-скоро ще започнем да препрочитаме старите глави от тази книга, която всички заедно пишем като общество.

Как усещате разтягането във времето на събитийната една година до три?

Може би наистина самата публичност най-вече, че политическият процес започна да става прекалено достъпен до българските граждани във всички негови аспекти. Има нещо, за което ние си говорим и наричаме необходима прикритост. Един вид когато се водят различни партийни преговори, разговори, така да кажем задкулисно – дума, която разбира се, носи негативна конотация, тези разговори много често са раждали необходимите решения през годините. Сега обаче тези разговори се провеждат пред камери, пред микрофони, пред хора, по време на дебати…

В Народното събрание.

В Народното събрание, да, и не само. И цялата тази публичност на политическия процес като че ли започна да отблъсква българските граждани. Виждаме го по избирателната активност най-вече, виждаме го по апатията, която продължава според мен да се засилва и която има голяма вероятност да се изрази най-силно като че ли на тези избори, защото ако на предходните се намираше да го кажем обективна причина, една или друга, за това да се провеждат въпросните избори, то на тези конкретно не съм сигурен, че нито една от партиите, която и да било от партиите, би могла да даде еднозначен, категоричен отговор на въпроса "Защо отново сме на избори?“, освен да мине през разказа за обвинението на политическия опонент, без да търси отговорността в себе си.

Младите хора са най-динамични, те искат бързо развитие във времето. А тук времето беше разтеглено. Това не ви ли тежи и не ви ли отблъсква от партиите и от политиката?

Според мен това, което наблюдаваме да го кажем в нашия социален балон на млади хора, политически ангажирани, доста директно и пряко с тези процеси, като че ли забелязваме една да го кажем константна активност, константна проява на интерес към политическото. Защото ние имаме една такава теза, която на пръв поглед е доста очевидна, но някак си ние не се сещаме, че всъщност за младите хора трябва да спрем да казваме, че са бъдещето, а по-скоро да казваме, че са настоящето. И младите хора нямаме ако щете дори моралната и поколенческата възможност да не сме активни в тези процеси, да не ни касаят съвсем пряко за днешния, за утрешния ден, не само като студенти, а и като млади хора и граждани. Защото особено с кризите, които се случват в последните години, ние не ги гледаме през призмата само на студенти и млади хора, а разбира се, и като нормални български граждани, върху които се отразяват пряко. И в този смисъл, от моя гледна точка, нашата активност не е престанала, но включително и в тази настояща предизборна кампания, заедно с колегите от Студентски клуб на политолога към Софийския университет, с партньорството на Националния младежки форум – най-голямата организация, която събира всички младежки структури в България, и с партньорството на Студентската асоциация за изследване на международните отношения, която е в Университета за национално и световно стопанство, трите организации организираме в момента второто издание на една голяма кампания, която ние озаглавихме "Лигата на младите гласоподаватели“. Това е форум, който се провежда за втори път в рамките на една година – говорим си за тези разтеглени периоди, в чиято динамичност, можем да кажем, се открояват изключително интересни моменти, защото по време на първото издание ние заложихме на информационна кампания, в която ангажираме все повече млади хора с това защо е важно, какви са предизборните програми, дали изобщо са важни. Опитваме се да обясним как ние всъщност сме въвлечени пряко и от друга гледна точка, успяхме да организираме и три на брой различни тематични дебата, в които засегнахме темите за младежката политика, за вътрешната политика и за външната политика. Тогава те постигнаха изключителен интерес, разбира се, благодарение на социалните мрежи, където ние основно битуваме и обменяме информация, опит, знания. В сегашното издание ще заложим на така да го кажем, нещо като нашето пък мото съответно на тази кампания, което се казва "Защо отново да гласувам и защо въобще да гласувам?“, защото с екипа си дадохме сметка, че всъщност ние сами на себе си първо трябва да отговорим на този въпрос, след което да можем да мотивираме и нашите колеги, студенти, приятели да участват отново в събитията, които подготвяме, а те отново са предизборен дебат и широка предизборна, по-скоро информационна кампания за предизборната обстановка. И не на последно място, това, което успяхме да извършим в последните седмици, е да си дадем сметка, че нашият кръг от млади хора се подпомага изключително активно от все по-нарастващата популярност на – ние ги наричаме "политическите инфлуенсъри“. Това са наши буквално връстници, които обаче въвличат изключително голяма аудитория в социалните мрежи и които акумулират също така послания към тях, чрез които да ги мотивират отново да гласуват. И имахме статистика вчера, която представиха мои колеги – всъщност те казват, че избирателната активност конкретно в сегмента "Млади хора (18-27)“ на предишните избори се е повишила спрямо… ето, вече започвам да ги бъркам кои точно са като избори, но спрямо предходните. Та се надявам на лекия тренд, който се забелязва в тези данни, да подпомогнем да се развие и на тези избори.

Вие се надявате, обаче на какво разчитате? Нищо от това, за което вие сте говорили на предишния ви форум, не се случи, нищо от това, което очаквахте, не се случи. Политиците не отговориха на очакванията на избирателите и на гражданите, не формираха правителство. В парламента се държаха безобразно, почти минимална е тяхната продуктивност. Изпаднахме в тежка, мултикризисна ситуация.

И безвремие.

И безвремие.

Може би думата е точна, да, безвремие.

Безвремие. В какво виждате смисъла? Вие за какво ще гласувате?

Да, създаде се усещането точно за това безвремие, сякаш на някак си блокирала държава, институции, които не успяват да се задвижат след някакъв определен период от време. Това, което ние акумулираме като послания към младите хора, към нашите връстници, е точно това, което споменах – за поколенческата и моралната отговорност. Защото не си даваме сметка, че нашето поколение, разбира се, както всяко едно поколение, както сме като гражданско общество, изключително различни, многоцветни. Имаме както примери за нас като организации, които се опитваме непрестанно да сме не просто активни, а да сме адекватни на настоящата ситуация като млади хора, представители малко или много на млади хора, но имаме, за съжаление, и недобрите примери, разбира се, сред нашето поколение. Веднага в съзнанието ми се появява примерът с този наш връстник от град Перник, който беше син на, доколкото си спомням…

На прокурор.

… на прокурор, точно така, да. Ами ето – там пък виждаме другата крайност. Т.е. нашето поколение няма как да бъде единно, то е многоцветно и мисля, че това му е пък богатството, в крайна сметка, разнообразието.

Вашият предстоящ форум – вие върху кои тези ще го центрирате?

В период сме на обсъждания, защото си даваме сметка, че ако – вече споменах – ако ние самите не си дадем ясната представа като отговор на въпроса "Защо въобще да гласувам?“, няма да успеем да го адресираме и до нашите колеги, приятели и състуденти.

Връстници.

Да, връстници. Истината е, че има едно послание, което като че ли много лесно би могло да се обясни, и имам чувството, че младите хора започват да го разбират, и то е, че липсата на вот, липсата на изразено мнение в урната, в социалната мрежа, с участие по такива форуми, липсата на такова мнение в същност засилва, продължава да засилва апатията и най-вече това, което си говорим отдавна за тази – ние го наричаме машина, машината, която съответно се опитва по някакъв начин да каже, че всичко е наред, няма какво да се промени, на младите хора какво не ви е наред и т.н. Т.е. ние казваме, че младите хора трябва да продължат да бъдат част от фокуса на политиците. Това, което пък и вие споменахте за предходния парламент, видяхме – беше приета Националната стратегия за младежта. Всъщност единственото нещо, което в крайна сметка засягаше пряко младите хора, беше именно това. Оттам насетне ние виждаме как в нашите форуми включително, дебати, срещи, дискусии политиците са много загрижени за младите хора.

На теоретична основа.

На теоретична основа и…

И пред медиите.

Да, и в разговори – "За нас вие сте така, така, така“…

Но в последствие не се обръщат към вас.

Но всъщност в един момент, попадайки в парламента, започва една дребнавост, която не позволява да се погледне към по-големите теми, защото младите хора в момента – разбира се, че ние имаме много възможности, които обаче, смея да твърдя, придобиваме някак си по собствен начин, опитваме се, търсим партньорства съответно, ако щете пътувания, "Еразъм“ проекти и т.н. Т.е. ние се развиваме, да го кажа така, със собствена подкрепа вътре помежду си. Но политиците изразяват тази подкрепа на…

На думи.

На думи…

Но не я правят.

Но после на действия съответно казват "За младите хора има време“, което не е така.

Вие ще гласувате ли и ще гласуват ли младите хора? Какъв процент активност може да се очаква на тези избори от вашата възрастова група?

Аз – да, не обичам генерализациите, но мога само да кажа, че силно се надявам наистина да го направят, защото все по-често се натъкваме май че на този феномен, за който споменахме.

На апатията?

Да, за апатията и за този наш връстник от Перник, да го наречем така. Надявам се този пример, който е там, да остане в тази крайност, която да не се разпространява. По-скоро смея да твърдя, другата крайност, която имам щастието да съм част от нея – да сме повече и съответно да увличаме повече към нас. Така че се надявам да е по-висока избирателната активност. На този етап може би не са съвсем напълно още ясни прогнозите относно това, дали ще успеят младите хора да бъдат адекватно привлечени с посланията на политиците, но пък както споменахме, не е важно само с посланията. Важното е после с действията да оправдаят.

Знаете ли, г-н Илиев, на предишни избори много често се споменаваше в анализите от политолози и социолози, че младежкият вот е волатилен, че той се люшка: отива ту в една крайност, ту в друга. Как ще изглежда сега на тези избори?

Всъщност е факт, че точно волатилността сред младите хора е най-широко разпространена, защото както го наричаме ние, електоралният корпус – това са, разбира се, избирателите – електоралният корпус също в последните две години видяхме, че е доста нестабилен в своите предпочитания. Виждаме изключителни големи групи от хора, които преминават от партия в партия и сменят своите предпочитания буквално на следващите избори – нещо, което ние виждаме като тенденция за липса на устойчивост на т.нар. твърди ядра. Т.е. ако говорим в момента, че партиите са свели своята подкрепа до своите твърди ядра, то трябва да си дадем сметка, че отново най-голямата партия, образно казано, е на негласуващите или на тези, които пък постоянно сменят своите предпочитания. От моя гледна точка и двете са еднакво недобри и нездравословни като цяло за политическия процес.

Защо?

Защото самата смяна на предпочитания – разбира се, всеки има възможността да го направи, но това означава, че той отива, образно казано, отива на ново място, бидейки разочарован от предходното. Т.е. той не е намерил разказа, който да го спечели като избирател, а по-скоро се отказва от стария и отива да търси нещо ново. Имам предвид, няма я тази положителната нагласа, че отиваш с надеждата да подкрепиш дадена формация, а по-скоро ти се налага да отидеш при друга, защото си разочарован от стария си избор.

Изборно мигрантство?

Да, изборно мигрантство, което не е основано точно на положителния разказ, нещо, което ние нямаме реално в последните три години. Лутаме се само и единствено в отрицателния разказ за това, как политическият ти опонент е еди-какво си, как той така, така, т.е. няма я тази нагласа и положителен пример, който да се търси, съответно и сред младите хора е по същия начин.

Като политолог как анализирате различните партии? Нека да вземем по-големите – те се възприемат като такива, тези, минаващи 4-процентната бариера. Как ги възприемате ГЕРБ-СДС, БСП, ПП-ДБ, ДПС, "Възраждане“?

По така да кажем теоретичната ос можем да споменем, че всъщност в последните години, а и не само, може би по-скоро в прехода се забелязва най-активно и в България, подобно на световния пример, че реално политическите партии започват да не са посредници между гражданите и държавата, а сякаш държавата се превръща в посредник между партиите и гражданите. Това го видяхме. То, разбира се, е обосновано и от честата смяна на управления, служебни кабинети, редовен кабинет, пак служебни кабинети. Т.е. държавата започва да бъде тази, която се припознава като свръзка между партиите и гражданите – нещо, което изначално теоретично не би следвало да е така. А по отношение на вашия въпрос за настоящите избори и съответно с какви нагласи влизат партиите в тях – аз съм на мнение, че настоящата кампания отново ще бъде обоснована от този кливидж, т.е. разделение на корупциант и корупция. Всъщност това, което виждаме от последните социологически проучвания, е именно това: две практически равни части от електоралния корпус – вече говорихме за него, които припознават тези две в случая категории. И то по-интересното е, че разбира се, това не подлежи на еднозначна оценка. В новата коалиция "Продължаваме промяната“– "Демократична България“ корупцията е в другия корпус, но погледнато от страната на ГЕРБ-СДС, корупцията е в новата коалиция. Т.е. тук този кливидж се наблюдава и в двете коалиции, които се опитват да изградят разказ за това, чия категория на коя коалиция в случая би могла да принадлежи.

Корупцията ти е по-голяма от корупцията ми.

А така, да. Или антикорупцията, защото всъщност акумулирайки тезите за корупция, веднага след тях следват и антикорупционните пък мерки. Така че мисля, че това ще е темата. И всъщност да не се залъгваме, това е добре позната тема и в доста от предходните избори не един и двама лидери и политически звезди изгряха именно благодарение на антикорупционната вълна.

И антикорупционната риторика?

И антикорупционната риторика, точно така, да.

Има ли лидери или политици, все едно на какво равнище, които ви вдъхновяват, които да бъдат… хайде не пътеводна звезда и пример, но които да ви увличат, да ви карат да ги последвате?

Въпросът, разбира се, е подвеждащ, както се казва клиширано. От моя гледна точка, не дотолкова личностите следва да предопределят нашите избори, колкото политиките, и най-вече правилно обоснованите и разбира се, извършените политики. Защото ако погледнем сегашната кампания, сравнявайки я с предишните, можем да кажем, че вече постепенно идеята за месията, в случая за личността, която едва ли не ще избави българския народ от неговите тегоби или каквото и да било в народната представа, виждано през годините в различни образи – Царя, след него Бойко Борисов, след него Слави Трифонов, да си спомним миналата година…

Сега президентът Радев и президентската република?

Президентът Радев, да – точно това ми е връзката и мисълта, че сега от идеята за месианското като личности минаваме на идеята за месианското, но като идеи. Президентската република е именно една такава идея, която се привижда точно като месианска, която да бъде едва ли не новият модел, който би могъл просто да спре самото безвремие, за което си говорихме и да промени рязко едва ли не битието, да кажем най-елементарно, на българските граждани. И в крайна сметка, освен президентската република, да припомним как и за мажоритарна система имаше идеи преди известно количество месеци. Така периодично се пораждат във времето такива идеи, но трябва да си дадем сметка, че такъв тип идеи за смяна на системата много често трябва да ни светват  лампичката, че говорим за наистина ужасяващ популизъм, който се опитва с бързи послания да спечели голяма маса поддръжници. Това го видяхме реално в лятото на 2021 г., когато именно "Има такъв народ“ успяха да станат първа политическа сила на гребена на тази популистка вълна, която ги изведе до първата позиция.

И които бяха изведени от младите хора.

Да, да, това е така, наистина млад сегмент основно подкрепи тази формация тогава. Но какво видяхме няколко месеца по-късно? Едно отрезвяване, което се случи в предпочитанията на избирателите, които видяха, че всъщност не се случват нещата, които са подкрепили и привидели като послания от "Има такъв народ“, и съответно предполагам след години ще се изследва доста по-детайлно този феномен, който оказва се, май е сред малкото в Европа – от първа политическа сила за по-малко от година да си извънпарламентарна формация. Това наистина е тежък политически преход на една структура, която дълго време – нека да кажем и това – дълго време се подготвяше именно за влизането в политиката. Ние знаем как лидерът на формацията Слави Трифонов изключително много години е участвал непряко в политическия процес със своите послания, своите тези, своите критики, с антикорупционните риторики, които ползваше също така през годините. И някак си създаде усещане, че той в крайна сметка ще влезе в системата, но като че ли не за да става част от нея, а по-скоро с опит да я разбие, защото то това му беше идеята – с мажоритарна система, с 1 лев партийна субсидия. Имаше още въпроси, които бяха засегнати от неговия референдум преди доста години вече, когато аз съм бил още в гимназията, но нито една от тези идеи до момента не се реализира, защото според мен хората започват да си дават сметка, че част от тези идеи просто не работят у нас. Сега примерно теоретично е обосновано да кажем, че за една дълбоко разделена в случая България, която виждаме не само на ниво избори, президентската република не е добро решение, защото тя работи по-скоро в демокрации, които имат изключителна консенсусна политическа култура. Ние нямаме базов консенсус по много от обществените теми. И както се изрази една от нашите преподавателки, нека да не се лъжем, че партиите не могат да намерят консенсус да излъчат кабинет, какво остава да намерим консенсус за цялостна смяна на партийна система, на държавното  устройство, минаващо през Велико народно събрание, през смяна на Конституцията, което пък е особено вредно и в такива динамични и бурни процеси и години, в които в момента сме попаднали.

Т.е. вие като млади хора – и това е може би предвидимо, не сте за едноцентричната система с президент, президентска република, с централна йерархия?

Абсолютно не, защото тук имаме вече липса на представителство на интересите, което все пак го наблюдаваме в този многопартиен парламент и което ни подпомага, именно многопартийната система, бидейки парламентарна република. Освен това, да споменем, че тези въпроси се опитват да бъдат представени като възможни чрез референдумите. Сега това са изключително сложни теми, за които липсва политическо съгласие и консенсус и най-вече разбиране сред самите политици.

То няма разбиране и сред хората, сред гражданите.

Точна така. И когато липсва това на политическо ниво, то се прехвърля като отговорност към хората именно чрез инструмента на референдумите, т.е. към обикновения човек, който е най-разбираемо да не успява правилно да схване, какво точно в крайна сметка му се предлага отново на тезгяха. Тези идеи не се обясняват по правилен начин, най-често се обясняват популистки и вече достигайки като послание към хората, успяват да увлекат отново популизъм като вот след това. И именно липсата на тази нагласа да се поеме отговорността за извършването на тези тежки промени и политически се прехвърля към хората изключително лесно. И когато съответно липсва експертизата, липсва хладният анализ, тогава вече идват посланията, които още повече се опитват да опростяват въпросите. Буквално са сведени до битово ниво тогава вече разговорите към хората, които им казват едва ли не – да вземем за президентската република – им казват: "Вижте ги тези партии, нищо не става от тях, не могат да се разберат помежду си“. Президентът Радев в момента да кажем, управлява – "Чувствате ли се по-спокойни, чувствате ли се пж-сигурни“. Т.е. това опростяване на разговорите много често се припознава от хората и именно това според мен са целите на референдумите – то не е само за този. И се появява и тази зверска дезинформация, която можем да определим точно като зверска, защото особено по социалните мрежи, особено по всички видове и канали за неформална комуникация започват да се акумулират послания, за които вече споменах, че са лесни за улавяне от хората и от тяхното подсъзнание. И в този смисъл, много ми се иска да видим повече политици, които предлагат решения и са готови да носят отговорността за тях, и не просто да прехвърлят въпроси и отговорността най-вече към една част от обществото, които биха гласували така, както в случая на инициаторите им се иска да гласуват.

Вие какви решения бихте очаквали сега от политиците? Те какво би било редно, би било добре да ви предложат?

Ами, както се казва пак клиширано, то политиците трябва да дадат отговора на въпроса, какво съответно на обществото е необходимо.

Не, какво очаквате като млад човек, като гражданин, който е изкушен и професионално, и личностно от политиката и който трябва да очаква някакви решения. Какво искате да чуете?

Аз очаквам да чуя на първо време един разказ, който да представя на първо време предвидимостта, т.е. да имаме хоризонт от време, в който самото общество да се чувства по-спокойно, че би могло да има предвидимост за утрешния си ден. Защото ние в момента си говорим да кажем в средата на предизборната кампания, но не знаем дали следващия април догодина няма пак да сме тук, в студиото, да си говорим в предизборна кампания, нали? Т.е. ето този хоризонт от време, в който хората просто да знаят какво ще следва, да кажем в държавническите дела, най-общо казано, той трябва да се промени. Неслучайно е, че в крайна сметка мандатите на Народните събрания са по четири години, то не е случайно измислено това, защото когато се конституира едно Народно събрание, то започне да изпълнява политики, партиите започват да търсят пресечните точки помежду си, в една нормална, спокойна ситуация би следвало да имат четиригодишен период да го изпълнят. А ние сега се натрупаха няколко мандата, които сумарно трудно ще направят четири години, след няколко месеца ще ги сметнем колко мандата правят общо четири години. Дори се шегувахме, че ние в момента като млади хора и млади избиратели, бидейки на 21, 22, 23 години, всъщност вече имаме опит за 16 години избори – четири години по четири пъти, съответно вече опитът е много солиден. Така че не питай старило, питай патило. То вече всички сме патили доста от многото гласувания, на които съответно изразихме своите предпочитания.

Вашите очаквания сега за 2 април – какво ще се случи тогава и след 2-ри?

За 2 април конкретно – трябва отсега да си кажем, че на 3-ти, когато се събудим, практически нищо няма да се е променило. Аз на предишните избори изразих тази теза, че всъщност утрото не бе по-мъдро от вечерта. Струва ми се, че и утрото на 3 април също няма да е по-мъдро от вечерта на 2 април, защото ще видим практическия паритет между първите две коалиции, които без значение коя от двете в случая ще излезе на първо място – ще има доста време, в което няма да знаем, разбира се, коя точно е спечелилата партия, но не съм сигурен дали това е и най-важното. Защото ако в момента партиите вече не са в процес, в който да се опитват – метафорично да продължим от началото на разговора, ако не са намерили вече сценария, по който да продължат да пишат тази глава от приказката, както споменах в началото, няма как да очакваме, че това ще се случи на 3, 4, 5 април и т.н. В този смисъл от конституционно-правна гледна точка, разбира се, е важна подредбата на парламентарните сили, разбира се, относно вземането на проучвателните мандати за съставяне на правителство и тази процедура по член 99 от Конституцията, която ще се задвижи предполагам в края на месец април. Тук вече според мен нямаме особено много опции. Видяхме вече и в предходния парламент, какво може би ще ни се представи и в новия парламент, а именно – предложения за кабинети, които да са не толкова политически, а по-скоро експертни, с цел да се търси по-голямо съгласие за надпартийни цели и политики, които да изведат страната от кризата, да задвижат някак си процесите и самата държава да нямаме усещането, че е изпаднала в безвремие. Но тук идва и другият момент – че когато зад едно правителство не стои политическа отговорност и не се носи тази политическа отговорност от партии, а се носи от хора експерти, които в своите области са професионалисти, но не са обвързани с партиите по никакъв начин…

И които никой не ги е избирал.

И които не са избирани, точно така, не са минавали през избори, най-малко като кандидати за народни представители дори, тогава вече разказът пък за размитата отговорност, която ние си знаем и в най-битовите ни ежедневни ситуации, ще се пренесе и в парламента.

И на финала да ви попитам кога ще бъде вашият форум?

Нашият форум ще бъде на 21 март в Аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски“ във вечерните часове. Имаме вече потвърдили партии, които ще изпратят свои представители, и това, което заложихме този път, е участниците всъщност от формациите да бъдат по двама представители. През първото издание заложихме на един представител от формация, сега ще бъдат по двама, като концепцията е да бъде един опитен политик, депутат, без значение в каква точно политическа роля, и един млад, който съответно именно към този млад човек да са и нашите въпроси, съответно "Защо, какво ви въвлече?“. Ето тук сме млади хора събрани, които очакват точно отговора на този въпрос – защо.

"Кой ви помогна за израстването, как стигнахте до политиката?“.

Да, "Каква е вашата мотивация?“. "Дали посланията, които вие очаквате да видите, сте ги привидели в тази формация конкретно, в която сте част?“, разбира се…

"Дали участвате в изработването на тези послания?“.

Най-вече, да, дали се чува експертизата, която този човек следва да има, бидейки кандидат за народен представител, а не случайно попаднал в листите човек. И се надяваме тези млади хора, които да бъдат, разбира се, подпомогнати от опита, без който няма как, да излязат на преден план и да мотивират съответно младите хора да ги подкрепят – разбира се, не конкретно тях, но и да подкрепят като цяло политическия процес, давайки своя вот на 2 април.

Цоня Събчева