Проф.д-р Йордан Иванов, ръководител катедра "Физическо възпитание и спорт“ в МГУ "Св. Иван Рилски“- София, бивш футболен рефер, съдийски наблюдател в Първа лига, в интервю за предаването "Спортът на фокус" по Национална радиоверига "Фокус".



Професор Иванов, как оценявате церемонията за определяне на най-добрите съдии за 2023 г.

Като едно страхотно футболно съдийско събитие. Благодарих на Управителния съвет, благодарих на председателя д-р Генов, на генералният секретар г-н Керезов. Вие видяхте, че наистина това ми прави силно впечатление тази година, защото аз участвам отдавна. Знаете, че съм първият председател на Общото събрание на асоциацията. Аз съм един от учредителите, с което се гордея, защото това е браншовата организация на съдиите. Тук бяха всички колеги от целия спектър и направление. Видяхме каква палитра от разнообразие - колеги, приятели, съмишленици, с които аз се гордея, че във времето сме можели заедно да продължим този път. Да пишем историята и сега да се радваме на плодовете на младите рефери, които трябва да защитават каузата на българското съдийство и като философия, и като дух, и като имидж, и като здраве на футболистите. И наистина да запазим това във времето и да го доразвием.

Къде откривате разликите между съдийството по ваше време, което не беше чак толкова отдавна и сегашното, сякаш модерно съдийство?

Е, разликите са големи. Първо, като професор по футбол, мога да кажа, че играта претърпя доста сериозни катаклизми в тактическата мисъл, в бързината, в действията с топката, в тактическите постройки и схеми, в играта в линия. Вече имаме ново тълкуване и приложение на правилата  за засада. Да не говорим, че от пет години имаме експеримента ВАР  - система, която ние прилагаме вече трета година в България, аз съм един от инструкторите на ФИФА и се гордея с това, че можем да обучаваме младите съдии, защото това е една необходимост. Това е необходимото зло, както казваха за брака при социализма. Защото понякога убиваме темпото, убиваме тръпката, убиваме голямата емоция в играта. Обаче така търсим преди всичко справедливостта на терена, защото говорим за елитен, професионален футбол. Когато говорим за разпределение на десетки милиони бюджет трябва да бъдем прецизни докрай. Това са огромни ресурси във футбола. Знаете първенствата с какви суми от телевизионни права боравят и какво се разпределя като наградни фондове. Вече всеки милиметър е важен, макар, че аз имам забележки към ВАР, защото в английската система например, при електронните линии за засадата, се дава възможност за стимулиране в определени пиксели, в удебеляване на линиите, които се дават в очертанието, и така се дава изключително предимство на нападателния футбол, което трябва да се оптимизира в някаква степен. Необходимо е ФИФА и УЕФА да го вземат предвид и да подобряват ВАР системата. А по отношение на засадата, новата технология, която ще навлезе с 36-39 точки, което ще бъде един нов електронен продукт, който ще влезе в сила и няма да се налага да се чертаят линиите, Ще се пуска 3D  системата. Но засега работим по този начин.

Обаче с цялата тази дигитализация, не се ли губи от очарованието във футбола? Къде остава неговата изконна същност?

Да, разбира се, губи се. Затова ВАР казва минимална намеса, максимална справедливост, но субективният фактор изчезва само след смъртта. Той винаги ще влияе, и затова ние искаме да влагаме тези огромни парични ресурси в развитието и подобряването на субективния фактор. При съдиите, методиката,  организацията на дейността на реферите, работата в екип, където имаме голяма ниша. Да, имаме някои ситуации във футбола, при които арбитърът е безсилен и това са ВАР ситуации. При тях няма как съдията с невъоръжено око, при 120 км в час топката, когато тя се отбие в гредата и падне, няма как съдията, или асистент-съдията, макар и добре позиционирани, да видят тези тънки детайли. Но ние трябва да му ограничим максимално използването на електронните системи за комуникация, за контрол и за обективизация на съдийския процес. В какъв дух? Винаги съм го казвал, писал съм го в мои статии, че трябва там да се обърне сериозно внимание, което УЕФА и ФИФА вече го правят, на местата, където има география и геометрия. Това значи линията на засадата, системата за радиовръзка между реферите, по отношение на философията на контакта и степента на неговата сериозност: “колко ме бутна, аз как паднах" - там трябва да си остане субективната преценка на съдията. Да, важно е нарушението, неговото начало, неговото местонахождение, дали е в наказателното, дали е извън наказателното поле, то трябва да остане предмет на ВАР при трудни ситуации, далечни ситуации, в които съдията не се е придвижил адекватно, не е начупил диагонала на игрището. Ето тези случаи наистина трябва да останат в рамките и прерогативите на ВАР сс необходимите технологични изисквания на системата.

Професоре, защо съдиите сте толкова атакувани винаги? В крайна сметка всички грешим?

Ами защото съдийските грешки, като част от играта са най-видими, най-отчетливи. Иначе и треньорът греши, лекарят греши, масажистът греши, домакинът греши, президентът ще сгреши с премиите сигурно. Всички грешат, но съдиите на терена са най-уязвимата част. Дейността им вече е публична, обществена и професионална. Съдийските грешки са най-болезнени. Особено, когато пък е изгубено доверието. Защото и в Англия например се греши, има проблемни ситуации и в Англия.

Говорихме за съдиите като грешници и те като такива. Къде е истината?

Да, те са необходимите грешници. Но в България е изгубено доста доверието у тях, поради самата система, която е наложена за структуриране, организация и  управление на съдийския процес. Там имаме още какво да си пожелаем, за да можем настина да върнем изцяло доверието. По отношение на назначаването, по отношение на обучението и квалификацията на съдиите, които засега са на едно много добро, високо ниво. Но пак ви казвам, това отношение към съдиите е насадено от времето на мутренските години, и от това, че наистина в Изпълкома на Българския футболен съюз (БФС) имаше много президенти на клубове. Знаете ги тези времена малко мътни, смътни...

И апокрифни.

И апокрифни, да. Тогава наистина в съдийството се породиха порочни практики, тогава нямахме и такива системи като ВАР. Тогава имаше Сашо Диков, “Асене, върни назад, дай напред три и падаш в канала трети". Те бяха такива времената, но въпросът е, че ние трябва да изчистим първо, системата, второ, методиката и организацията, и трето трябва да намалим и сведем до минимум грешките, които са системни, които са тенденциозни, които са формални, които нарушават формата и духа на играта наистина. Там трябва също да се пипне. И наистина, вие виждате, че трябва да направим тази дейност още  по-привлекателна, обществено значима, социално-обусловена и детерминирана. Защото ще ви кажа една тайна, то не е тайна, че в София имаме 200 и кусур мачове, които професионалната съдийска комисия и колегите не могат да ги обезпечават. Няма съдии. Тази дейност в момента е доста непопулярна, поради това, че когато заведете вие детето си на мач и вие сте родител, то чува неприятни неща по адрес на реферите. Да не говорим, че може да потърсим генезиса на проблемите при съдийството в образователната система, в българското родно училище, в учителя по физкултура, в манталитета и възпитанието на тези деца, които искат бързо и лесно да бъдат, без да са, без да са възпитани. Защото съдията не е само чичкото или баткото със свирката, който отсъжда, мери, дава картони.

Той и възпитава.

Да, той и възпитава, ти го каза. Той е спортният педагог. Той трябва да усети пулса, той трябва да усети педагогическото начало, за да може този човек да се превърне във втория учител по физическо възпитание на терена. Това е много важно, особено при подрастващите. И тогава, да, тежък е процесът, но нека ви кажа как ктоят нещата в Белгия, в Нидерландия. Там, при най-малките -  футбол 5, селективните възрасти, футбол 7, футбол 9, ръководят съдии, които са минали през голямата школа и са прекратили футболната си съдийска дейност. И те вече са със свой опит, познания, качества се превръщат във спортните педагози на терена. Защото какво се получава? Получава се, че младите съдии, които влизат при децата са неопитни и на практика незнаещи обучават незнаещи! Това е един от големите парадокси. Аз мога сега да развия концепция и модел за това къде и как трябва да стартират реферите, как трябва да започне тяхното обучение, не само със семинара, който е едномесечен и двумесечен, а наистина да видят и разберат, че практическите занятия са много важни.

Виждаме напоследък, че стават големи грешки и на Запад - например на мача “Реал" Мадрид - Алмерия, в Англия на “Ливърпул" - "Тотнъм", тоест, и там имат нужда от подобрения?

И там имат нужда, разбира се. Ето ВАР системата, при която ние говорим за протокола и за духа на играта.Аз гледах така много внимателно “Реал" и “Алмерия", и трябва да ви кажа, че две от намесите бяха с много спорен характер. Наистина там ВАР казва много точно и ясно кога се намесва. При явни, видими, отчетливи, безспорни, черно-бели грешки. От трите ситуации мога да кажа, че едната е наистина 100%, но другите ситуации имат дискусионен, спорен характер. И затова, според мен ВАР не биваше да се намесва, а да се остави решението на терена. Но, може би гранда, името, може би това е повлияло донякъде индиректно и на съдийството, че това е “Реал"Мадрид. Доколкото аз знам, те имат телевизия, в която преди всеки мач се вадят грешки на съдиите и се показват. И може по този начин индиректно да се влияе и на психологията и на психиката на съдиите, а те са човешки същества, с две сигнални системи, с познавателна дейност. А съдийството е една много тежка, интелектуална дейност на терена, в която трябва да се вземат бързи решения в дадената екстремна ситуация на футболното състезание.

Професоре, казахте, че не достигат съдии в България, в София. Какво бихте казали на тези юноши и младежи, които искат да се ориентират в тази посока. А може би и към техните родители, от какво да не се страхуват и за какво да са готови, тръгвайки по тежката пътека на българското съдийство?

Според мен не бива да се страхуват. Не бива, защото подобряваме с всяка изминала година условията и възможностите. Съдийството наистина става една изключително привлекателна дейност. По принцип е ясно къде трябва да подобряваме и да усъвършенстваме нещата? Аз съм ги казал, това са центровете за следдипломна квалификация в спортните университети, в спортните факултети, в спортните катедри, във висшите училища. Там, където има силно развити специалности, и там, където има бивши футболисти, и деца и юноши, които в старшата си възраст, в младежка възраст, не са се реализирали на определеното ниво. Там трябва да потърсим нишата, да им покажем, да им докажем, че, ако те истински обичат футбола, и той има място в тяхното сърце, съдийството е начинът те да продължат да бъдат на терена. Защото аз не мога да си представя сега това  да не бъда наблюдател, да не бъда делегат, да не ходя по мачове и да не се вълнувам от играта. Защото ако един човек сме го заразили достатъчно с вируса на футбола, с любовта му към футбола, това му остава за цял живот. Защото разликата между успелия и неуспелия не е в липсата на качества, знания и умения, а е в липсата на воля, дух и характер, което е третата степен на дидактиката. Те ако имат смелост, воля и дух да влязат в тази магия, ще им остане за цял живот. Ще минат през селската кръчма, ще минат през селския стадион. Там ще ги поощипят, някъде ще ги поблъскат, някъде ще ги поударят, но това е част от живота. А нима не става същото в трамвая и на улицата? Нима агресията и насилието не е понякога иманентна (присъща) част от нашия живот?

Професоре, да поговорим малко и за футзала у нас.Сякаш той изживява разцвет, преражда се, благодарение на все повечето отбори в лигата. Как виждате нещата там?

Виждам го в по-близка перспектива, но ми се ще да го доразвием. Ще ми се нашият Български футболен съюз, Аматьорската футболна лига и Комисията по футзал да бъдат още по-активни.Да начертаем този модел, от който наистина да  се получат реални резултати  във футзала в Република България. Защото сега се действа пак спорадично, пак изчакваме клубовете, пак изчакваме сега да се направи асоциация, която да се регистрира. Но трябва да се направи партньорски договор или споразумение с БФС, да се видят параметри. Защото БФС е единствената обществена спортна организация, която развива и дава направлението в този друг вид футбол, както го наричаме. Защо? Обучаваме съдии, обучаваме делегати, обучаваме наблюдатели, УЕФА прави курсове, но треньорските курсове  и лицензионните режими са към БФС. И така, ето национален селекционер сега назначихме,(Делян Койчев) да му е честито, желая му успех. Сега ще има голям международен турнир в Търново от 29 февруари до 3 март - Националният празник. Там също събираме на семинар и  българските съдии.

Домакинството на  УЕФА Шампионска лига беше светъл лъч.

Светъл лъч. И аз благодаря на шампионите от Амиго, и на всички футболисти и треньори, и най-вече на хората деятели и общественици, които се ангажираха с тази международна проява и това показва едно ново лице, една нова физиономия. Но пак ви казвам, пътят е дълъг, а ние само сме в началото. И трябва да продължим по този път, защото наистина, ако искаме да се развиваме във футзала, то това трябва да стане една политика. Както е в Румъния, Македония, Сърбия и Хърватия. Трябва само да погледнем техните модели, те не са толкова сложни.

Професоре, минахме през съдийството, през футзала, но вие сте човек  с богат опит и поглед върху редица поколения и тяхното израстване и развитие. Защо българските деца вече не посягат към спорта, а в същото време не се разделят с телефоните, влияят се от социалните мрежи? Къде е генезисът на този проблем?

Генезисът на този проблем, можем да го кажем малко философски, абстрактно, но то е вярно. Значи, една държава, ако искаш да я разрушиш, не й пращай атомни, водородни, неутронни бомби. Разгради българското образование и системата. Българското образование страда вече 33 години.Ако вземем да направим един дисекциум - изникват въпроси. Имаме ли трети час по физическо? Защо махнахме спортните паралелки? Защо спортните училища са в такова окаяно състояние? Защо лицензирането и треньорското образование е в такова състояние? Можем да говорим да говорим много дълго. И както казваше Жак Крок на една от нашите лекции, на която аз присъствах, основният, големият проблем е Синдромът на екрана. Тези технологии навлязоха бързо и безконтролно. Вижте системата във Финландия и Норвегия - там хората са ограничили този достъп. А сега вече с навлизането на изкуствения интелект, всичко се е заровило в екраните и именно  там трябва да търсим ключът от бараката. Разбира се, че технологиите и дигитализацията трябва да останат като един от процесите, но той не бива да бъде в ядрото на цялата система на обучение и квалификация на децата. Вие  видяхте PISA какво изследване ни показа, че нашите деца нямат практическите компетенции за практическо оцеляване в дадена екстремална среда. Ние ги товарим с емпирични данни - математика, физика, химия, а имаме таланти, имаме страхотни таланти. И от тук идва големият проблем, синдромът на екрана, хиподинамията, обездвижването, излишните килограми. Без тази култура на поведение,която се изгражда в семейството, в училището. Бяхме оставили българският учител да кара такси, да бъде неглижиран в системата. Българският преподавател е недооценен. Във висшите училища масово заплатите са обидно ниски. Сега вече тръгва да се подобрява този процес. Скоро присъствах на една лекция на едно наше момче в Япония, който е бил на гости на императора и се занимава с източни бойни изкуства. И с професор Цолов коментирахме, изслушахме му лекцията, той ни покани. Трябва да ви кажа, че там, при прием на Императора, на рождения ден на Императора влизат богати хора, успели хора, обаче влиза и треньор, който е учител, преподавател в Токийския университет, носител на черен колан. И всеки според почина, който трябва да отдаде пред императора, се покланя - по-надълбоко, още по-надълбоко,най-надълбоко. Това значи, колкото по-малък е поклонът, толкова на по-голямо уважение и почит се радва този човек от Императора. Влиза преди нашето момче човек, който се покланя почти до земята. Влиза човекът, носителят на колана, преподавателя, учителя, той се покланя само от раменния пояс, само кимвайки с глава. И въпросът е, кой е бил първият? Това е бил първия собственика на “Тойота", а другият учител в университета. Уважение, почит! Докато ние не постигнем това нещо, българският учител, българският преподавател да бъдат признавани, почитани и уважавани, няма да постигнем нищо! Системата наистина трябва да възлага на тях едно конкурентно начало, едно познавателно начало, дотогава няма да имаме този продукт, който искаме от нашите деца, а целта е те да развият един ден нашите обществени социални системи.

Какъв е вашият апел към родителите на тези деца и към самите деца?

Апелът ми към родителите е наистина така да направят, че наистина децата да се учат, защото образованието е най-голямата инвестиция. Но ние трябва да спрем с тези частни учители. Трябва децата наистина да спортуват при доказани и добре подготвени педагози.

В клубове, които наистина са адекватно лицензирани и категоризирани. И наистина да оставим децата повече в естествена среда на развитие, разбира се, с определения контрол. Защото по този начин, когато ние ги узурпираме и ги насочваме изкуствено, се получава този синдром на изкривяването. Затова родителите са много важни. Много важни са те и в подбора и селекцията на училище, в подбора и селекцията на университет. И разбира се, в контролът над самите деца, като най-важната функция в един управленски и житейски процес.

БОЙКО Серафимов