Георги Харизанов, директор на Euronews Bulgaria, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

Защо не бе приет кабинета "Габровски“? Може ли вече нещо да спре стремителния ход към избори? Анализът е на директора на Euronews Bulgaria Георги Харизанов. Г-н Харизанов, вие сте директор на новинарска медия. Как бихте формулирали новината от деня за вашите зрители в Европа така, че те да я разберат?

Може би, че предложеното от най-голямата парламентарна група правителство не успя да събере достатъчно подкрепа. А иначе в анализа и в детайла, той би бил по-интересен, защото особено когато се говори на хора извън България, ситуацията тук става все по-неразбираема. И тръгвайки в тая посока – тя е много приятна за разговор, – е много интересно да се кажат няколко неща. Първото е, че много малко от това, което се говореше в последните две години, се оказа истина по време на тези две години. Много малко от заявките, които се даваха в последните две години, бяха изпълнени през последните две години. Много малко от амбициите, от обещанията, от прогнозите се сбъднаха и в този ред на мисли цялостната умора не е само от партиите на прехода. Цялостната умора е от всички политически партии, защото не видяхме т.нар. нови политически сили с какво точно управляват самочувствието си и с какво защитиха своите претенции. Защото погледнато отвън, може би за всички е ясно, че след като една политическа сила управлява в продължение на десетина години, настъпва период на умора, настъпва период на досада, ако щете, каквото и да направи, е грешна, каквото и да направи, е виновна, какъвто и проблем да се случи, виновни са управлявалите в последните толкова много години. Но нито един от тези проблеми не намери своето решение. Напротив, те като че ли се увеличиха. И лошият сигнал от днешния ден е, че не се вижда светлина на края на тунела и че сигналите за разбирателство и за обединение около приоритети като че ли остават само в предизборната кампания и в телевизионните студия, но не намират своето отражение в гласуванията в парламента по вътрешнополитически теми. Да, успяхме да съхраним външнополитически консенсус, оформи се ново мнозинство по отношение на помощта за Украйна. Този срамен момент от нашата история беше заличен и ревизиран. Гласува се знакова резолюция на парламента за ускорено влизане в еврозоната. Но извън тези иначе безспорно добри знакови външнополитически гласувания нищо друго не носи повод за оптимизъм и като че ли това е голямата липса и това е големият проблем – усещането за оптимизъм и усещането за това, че нещата в българската политика могат да станат по-добре. Всички се надяват на това, но като че ли никой не знае как.

Какво ви е обяснението, защо партиите, политиците не могат да постигнат разумен компромис за управление и нормализиране на държавата, дори с определен кратък срок на действие? На какво се дължи инатът, защото той няма друго разумно обяснение според мен?

Аз съм самокритичен човек – като не ми се получава нещо, обвинявам себе си. В този смисъл, ако прехвърлим разговора върху политиците, виновни са политиците. Не са виновни нито избирателите, нито негласувалите. Едната част от тях с действията си са направили така, че други политически партии да не желаят да се обединяват така и с говоренето си. Друга част от тях са се превърнали в заложници на същите тези избиратели, които те са радикализирали до безкрайна степен, неоставяйки си по този начин поле за действие и възможности за нови конструкции, тъй като те априори биха били отхвърлени от техните избиратели и биха били невъзможни за обясняване на техните избиратели, на които в последните години е говорено съвсем друго нещо за това, кой е врагът, кой е лошият, кой е крадецът, кой е бандитът. И вината е само и единствено на политиците, и то на политическата върхушка, и на никой друг. Няма защо да обвиняваме негласувалите или да обвиняваме в някакъв смисъл демокрацията, т.е. начина, по който хората гласуват, за крайния резултат. Всеки има право да се въздържи от глас, всеки има право да подкрепя която си иска политическа сила. Работата на тези, които бъдат избрани, е да си вършат оттам нататък работата, а като че ли към момента цялостното несправяне е точно с тази част от уравнението – след като бъдат избрани, да свършат това, за което са избрани.

Заложници ли стават партиите и техните лидери на своите радикализирани докрай електорати, на своите най-твърди привърженици, които им гарантират, разбира се, сигурните проценти на изборите?

Това е безспорен факт, той е резултат от процес и това не е нещо, което се е случило днес. А иначе вие сте много права, че политиците като че ли се интересуват и говорят само на ядрата си, но това е следствие от недобре свършената работа от самите политици. Защо партиите започнаха да говорят само на ядрата си? Защото има избори през три месеца. Защо партиите отказват да покажат ново поведение, да се опитат да активизират периферия и да придадат нови гласоподаватели? Защото няма за кога. Защо партиите се интересуват само от агитките и от най-хардлайнерските си привърженици и членове, ако щете, активисти – тези, които вършат работа на партиите? Ами защото след два месеца пак ще има избори. И причината за това нещо – то е безспорен факт, но вината тук отново е във водещите политици, а не в избирателите, в гражданите или в активистите. В крайна сметка има хора, които са горещи привърженици на определени политически сили и това е техен съзнателен избор и той трябва да бъде уважаван. Но като че ли има желание или пък като че ли, знаете ли, като че ли няма време да се говори с другите 65% заради цикъла на избори, непрекъснато. Няма време да се говори с негласувалите, няма време да се говори с цялото общество. 7-те милиона граждани престанаха да бъдат тема, 7-те милиона български граждани престанаха да бъдат таргет. Таргетът са само ядрата, таргетът са само гласуващите и това е проблем, тъй като всички споделят несгодите. Всички останаха извън "Шенген“, всички са извън еврозоната, всички страдат от високите лихви и от нестабилността на икономиката, породени от това, че България не е част от еврозоната. Всички страдат от високите цени на енергията. И ако деленето на това кой за кого гласува бъде леко укротено от самите политици, обществото като че ли доста ще се успокои, това ще бъде много добре и ще бъде крачка напред, но за това все не остава време, защото ние пак сега трябва да партизираме и да настроим хората и пак трябва да ги радикализираме, и пак трябва да ги наелектризираме, защото пак се задават избори. И това е проблем огромен и той започва да се превръща в системен проблем. Той е проблем на последните няколко години, не е проблем на последния един месец или проблем на днешния ден. Той е проблем в последните две години.

Г-н Харизанов, защо проектът на правителството "Габровски“ се очерта емблематичен за невъзможността на ситуацията? Т.е. такова правителство в такава ситуация изглежда абсурдно.

Според мен, съгласявайки се с вас, мисля, че трябва да обърна уравнението. Ситуацията е толкова абсурдна, че едно такова правителство да не може да бъде избрано, защото разглеждайки поотделно кандидатите за министри и цялостното впечатление от отбора, от страхотния кандидат за министър-председател, явно се намираме в изключително странна и абсурдна ситуация, за да не може да бъде избрано такова правителство. Във всеки един друг момент такова правителство би било възприето като своеобразен "дрийм тийм“, най-доброто от всички политически семейства и най-доброто от всички ядра, всички банки на кадри, които са създавали професионални администратори и професионални политици. Така че мисля си, че ситуацията е абсурдна и това доведе до избирането на правителството, защото в противен случай първо, че всеки от политиците днес в пленарна зала на драго сърце би бил премиер на такова правителство и второ, че и социологическите проучвания от последните дни го показаха – по-голямата част от гражданите като че ли не само че искат правителство най-накрая, някакво, а тези, които подкрепят правителството, бяха доста повече в социологическите проучвания от тези, които са гласували за партиите на въпросните 113 депутати днес. И това трябваше да каже нещо като че ли на всички останали. Явно не успя и явно много говорим за заложничеството на партийните ядра. Те казват "Нас са ни избрали едни хора, ние сме им обещавали това преди избори и не може да мръднем“. Това не е лидерство, това е вървене след стадото. Това не е повеждане на армия. Това е влачене след армията отзад, с тенджерите и бурканите – тиловаците, знаете, обслужващия персонал. Лидерите са най-отпред в битката. Най-отзад са обслужващият персонал, тези, които не стават за войници. Така че тези, които вървят след войската, очевидно не са способни да я водят и следва да ревизират своята роля въобще, ако казват "Ами ние това говорихме на хората – съжаляваме, но не може да мръднем повече“. Това не е лидерство, това е всичко друго, но не и лидерство.

Посредници ли се явяват кандидатите за министри и за премиер на екипа "Габровски“ между ГЕРБ и българските граждани – така, както ги определи президентът Румен Радев?

Странно определение. Аз не бих определил така успешни в своите сектори хора, които и в момента, докато с вас си говорим, се занимават в частен бизнес изключително успешно с това, което правят. Един Добромир Симидчиев да речем не бих го определил като посредник. Доста смело от страна на президента. Г-н Симидчиев в битността си извън политиката е изключително успешен. И бих казал, че е човек, който цял живот е работил на държавна работа – да, трудна, сложна, безспорно предизвикателна, с много големи изисквания, но той няма право да нарича така хора, които са успешни сами по себе си отвън на свободния пазар, в свирепата конкуренция и там, където заплащането не ти е гарантирано накрая на месеца, а всеки месец трябва да се бориш, за да си го заслужиш, с качествата си и с труда си. В този смисъл неуважението към институциите и това, че в България никога не е имало уважение за съжаление към авторитетите, е това, което води до такива изказвания, но мисля си, че крайно време е да се прекрати това, и то може би през личния пример. Всички казват "Не е хубаво така да се радикализираме, не е хубаво така да говорим. Ние, политиците, трябва да си подаваме ръце, ама вие сте еди-какви си“ и започват обидите. Пак казвам – това не е лидерство. И ако позволите, защото говорим за личния пример – той е изключително важен и започва от много ниско ниво. Прави ми голямо впечатление в един спортен комплекс, в който ходя да спортувам, има басейн. Родителите идват и оставят там децата си на тренировки по плуване. До входа на басейна има фитнес. Паркингът винаги е пълен с пушещи родители и с родители, които чакат в колите си. Фитнесът винаги е празен, а децата са вътре, спортуват и родителите им казват "Спортувай, моето момче, важно е да се спортува, хубаво е!“. В момента общо взето е същата ситуация в политиката. "Гласувайте за нас, хора, важно е! Ще видите, после ние какво ще направим, важно е да гласувате, важно е да бъдете политически активни“. Какво се случва след това? Къде е личният пример, къде е лидерското поведение? Аз лично все повече го търся и все повече не го намирам. И според мен това е голямата причина и за спада на активността, която ще продължи. Единственото ми притеснение не е това, че в следващия парламент някой ще получи по-малко проценти. Единственото ми притеснение е, че в такива моменти обществата се чупят, обществата се радикализират и се случват събития, които трудно могат да бъдат овладени, особено когато има дефицит на лидерство.

Защо ГЕРБ и Борисов не бяха разбрани за кабинета "Габровски“? Защо на мнозина се привидя някаква игра, някакви макиавелистични ходове, някакъв скрит замисъл за унижаване на политическия противник, някакви предизборни ходове, изиграни блестящо, както четем в някои коментари?

Не бих надценявал толкова много ситуацията в главите на тези, които не подкрепиха правителството. Нещата са много по-прости. Де да беше толкова софистицирана и мистична ситуацията! Пак казвам, това са хора, които са заложници на избирателите си и които не се чувстват достатъчно силни и достатъчно лидери, първо, за да седнат на масата на преговорите и да договорят политиките, които са важни за техните избиратели, да се включат в едно управление и да ги реализират, и второ, за да обяснят подкрепата си за едно такова управление на своите избиратели. Така че не мисля, че тук трябва да търсим дълбоки философски търсения на средновековен макиавелизъм или на някакви тежки задкулисия. Напротив, всички много добре се познават, всички си говорят помежду си – бъдете сигурна в това, въпросът е, че когато някой каже "Ами аз, ако го направя това, половината ми избиратели ще отидат при другия“, разговорът става изключително елементарен. И той всъщност е такъв. Де да беше толкова сложен, колкото вие го описвате, но – уви!

Може би ни се иска да бъде малко по-интелигентен.

Да, споделям, споделям, на мен – също.

Г-н Харизанов, а защо самият Борисов не бе разбран с номинацията на кабинета "Габровски“?

О, мислите ли? Аз мисля, че беше разбран добре и мисля, че там, където имаше амбиция и неяснота за това, защо самият той не е кандидат, стана ясно, че това е подаване на ръка и вдигане на надпартийна игра, а там, където се направиха, че не го разбират, отново казвам – просто не достига смелост и не достига лидерство. Защото в последните дни, следейки и социалните мрежи, като че ли хората, избирателите не бяха никак лошо настроени. Или и да са били толкова лошо настроени някои от тях, те в никакъв случай не бяха толкова, колкото бяха настроените срещу управлението през 2020 г. или настроените срещу предишното управление, сега през 2022 г. В този смисъл тенденцията в обществото е друга – тя е на умора, на досада, на нужда от качествено управление, на нужда от работещ парламент и на нужда от това политиката да спре да бъде основна тема. Много пъти сме си говорили и между другото в България е имало такива периоди сега, по време на прехода и след края на прехода особено, в които ние сме си давали за пример и пак казвам, България е имала такива периоди, в които периоди политиката не е основна тема на обществото. Основната тема на обществото е растежът, икономиката, добрите новини, инвестициите, ще има ли завод за автомобили, кога ще довършат определени пътни трасета, кога ще се построи новия завод, как се развива жилищният пазар, кои ще са новите квартали и колко хора са си купили жилища, силен ли ще е морският сезон, силен ли ще е зимният сезон. Работещите икономики ги вълнува това. Знаем тази шега, че на Запад хората не си знаят имената на президентите и премиерите. Ние в момента сме много далече, ние сме в другата крайност и това не е добрата крайност. Добрата крайност е тази, в която хората не си знаят имената на президентите и премиерите, а ги вълнуват доходите им, конкретното им развитие, професионално, и това държавата да не им пречи в желанието им да живеят щастливо. Така че не мисля, че някой не разбира, или не мисля, че има цялостен проблем в обществото. Просто има дефицит на лидерство и на смелост. Смелостта е фасадна, смелостта е от трибуната, смелостта е пред телевизионните камери, но по никакъв начин не проличава в действията. И ако има мнозинство в парламента, то е на тези, които не желаят да управляват в момента, защото ги е страх от кризите. Може би всъщност мнозинството, което не избра правителството и отказа да участва в разговорите за правителство, е това.

Вашият анализ почти прави ненужен въпроса ми, но ще ви го задам. Има още два мандата. Какво ще се случи на тях или мощно се отива към избори?

Не знам, защо им се възлагат толкова големи надежди. Не знам, защо в аванс се заговори за третия мандат. Много хора забравят, че при т.нар. трети мандат основният лост, основната тежест в тази игра не е в парламента и не е в политическите лидери на партиите. Тя е в президента. Със самия акт на връчване на третия мандат на неприемлив мандатоносител, той би бил посечен в зародиш. Така че когато се отиде на такъв ход и когато се очаква от човек – всички сме хора, – който в момента има пълната власт да направи така, че да се раздели с нея, връчвайки мандата на най-приемливия и най-способния да състави евентуално правителство с третия мандат, мисля си, че малко надценяваме и идеализираме фигурата на човека. Оттам нататък аз много бих се радвал, ако всички институции постъпват отговорно и ако се търси консенсус. Но как да ви кажа, кое в ситуацията до момента ни дава надежда, че такъв е възможен?

Нищо, нищо.

Благодаря – вие го казахте.

Тук, разбира се, в цялата ситуация има много комични елементи, върху които бихме се смели при други обстоятелства, ако не са за наша сметка в момента. Но ето: "Продължаваме промяната“ през последните дни няколко пъти смениха намерението си за мандат. Най-напред те се отказаха, защото била приета хартиената бюлетина. После казаха: "Не, ние ще направим мандат тогава и ще предложим кабинет тогава, когато президентът наложи вето“. Сега президентът налага вето, обаче "Продължаваме промяната“ вече искат внасяне на проект за изменение на Конституцията, и едва тогава да предложат кабинет на малцинството. На какво ви прилича това, извинете?

Лично на мен много неща в политиката ми приличат на това, че – "Мамо, ако не ми дадеш пари за кино, няма да си изям шоколада“. В смисъл, къде е заплахата и кого заплашват, и с какво? Ще върнете веднага втория мандат, няма да подкрепите първия мандат, няма да участвате в разговори за третия мандат – ОК. А хората, които са гласували за вас? Тези, които очакват управление? Тези, които очакват овладяване на инфлацията, които очакват прословутите милиарди по Плана за възстановяване и устойчивост, които очакват съхраняване на българската енергетика, а не самоубийственото ударно намаляване на емисиите с 40%? Тези, които очакват да спрат да бъдат унижавани по опашки на границите, да могат да пътува наистина свободно в рамките на Европейския съюз – нещо, което е заложено в генезиса на Европейския съюз, свободното движение на хора, стоки и капитали, който генезис се е случил преди 60-70 години, а ние продължаваме да тичаме след него? В този смисъл, не знам, не мисля, че моментът сега е за заплахи и мисля, че цялото театралничене и всички тия пози са единствено в увреда на тези, които ги правят, без по никакъв начин да се фокусирам върху една политическа сила или върху един политик, разговорът е изцяло принципен. Не е сега времето за заплахи и за такива смешни изнудвания, защото пак казвам – това е първо обида към конкретните избиратели и второ е силно неуважително към всички останали 7 милиона български граждани.

Каква е прогнозата ви, г-н Харизанов? 49-ят парламент дали няма да е копи-пейст на 48-ия?

Който беше на 47-ия, който беше пък на 46-ия?

Да. Ние вървим на такива парламенти – изглеждащи сякаш под индиго.

Спомняте ли си преди колко години с вас сме си говорили, че съм привърженик на двуполюсния модел?

Да. И ви подкрепям горещо за това, защото всички изпатихме от фрагментираната партийна действителност.

Сега нали разбирате, защо все повече започвам да си мечтая за двуполюсния модел на тежки и установени партии, в които хората тръгват от най-ниските нива, минават през всякакви битки – за председател на квартала, за председател на общината, за председател на района, за председател на града, и през цялото време минават през битки, през вътрешни избори. И ако има нещо в тяхната биография и в техните качества, което не отговаря на тези изисквания, просто не вървят нагоре и никога не доживяват да станат управляващи. Все повече започвам да си мечтая за такъв модел, а той все повече се отдалечава от нас и вотът на българските граждани все повече се фрагментира, което в никакъв случай не е по вина на българските граждани и в никакъв случай не е по вина на избирателите. Всеки има право да гласува, за който си реши. Това е свещен момент в демокрацията. Всичко друго би показало нейното неразбиране. Но бих казал, че оттук нататък като че ли единственото, което може да ни прави евентуално оптимисти – и къде виждаме изхода беше въпросът – е коренна промяна на поведението от страна на големите партии, защото неспособността на големите партии води до появата на нови партии, на много партии на малки партии, на фрагментиране на вот и на още много явления, които все повече започват да ни дразнят и да ни тормозят в последните две-три години. Едните трябва да признаят грешки и да коригират всичко, с което са отблъснали избиратели от себе си, а другите трябва да спрат със своята надменност и да започнат да защитават интересите на своите избиратели, и да се грижат за своите избиратели, участвайки в управлението и взимайки решения в полза на своите избиратели. Така че ако ме питате, къде е позитивният сценарий, той е този. Дали ще се случи – надали. Дали ще се случи в кратки срокове – със сигурност не. Но напред във времето, извън страховете ми за цялостна радикализация и срутване на политическата система, това е единственото нещо, което би могло да установи някакъв ред: солидни, сериозни професионални партии, които се държат отговорно най-вече към тези, които са гласували за тях, и работейки в техен интерес. Работейки – забележете, а не говорейки.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз ви благодаря. До нови срещи.

Цоня Събчева