Дипломатът Георги Димов, бивш генерален консул на България в Одрин, в интервю за предаването "Това е България“ на Радио "Фокус“.  

 

Продължаваме по темата "Руско-турски газов хъб – възможен ли е?“ и специалните отношения между Ердоган и Путин. Наш събеседник е дипломатът Георги Димов – бивш генерален консул на България в Одрин. Според вас реалистично ли е да се създаде руско-турски газов хъб на територията на Турция? И кой ще е печеливш и кой – губещ, от един такъв хъб?

Нека в началото да кажем, че газовите разпределителни центрове или хъбове със сигурност са задължително условие за създаване на ликвиден конкурентен газов пазар. И също нека и да напомня, че ние също имаме принос по темата с газов хъб "Балкан“, като идеята беше лансирана и реализирана от някогашния наш министър-председател Бойко Борисов. Но сегашната идея и предложение на Путин е наистина, както вие казахте, за нов международен газов хъб в Турция, най-вероятно физически разположен на европейската част, т.е. в Източна Тракия. По темата имаше среща и разговор на Путин с Ердоган в Астана, в Казахстан, миналата седмица, на 13-ти, и се посочва, че разговорите за този газов хъб ще стартират още тази седмица. И това, което се подразбира, е, че основната идея и замисъл е за създаване именно в Турция на най-големия газов хъб в Европа и всъщност тази идея е да бъдат пренасочени количествата транзитен газ по "Северен поток“, т.е. да се направи нещо като байпас по северното направление за доставки на руски газ за Европа чрез едно ново южно, турско направление. И също така нека да кажем това, че темата за газовия хъб има не само и не толкова търговско-икономическа насоченост и прочие, но при сегашната ситуация с войната в Украйна, включително и дрънкането на оръжие, в това число и заплахите за използване на ядрено такова, тази тема за газовия хъб в Турция крие значителни геополитически предизвикателства и глобално стратегическо позициониране.

Ако позволите, то вече не е просто дрънкане на оръжие. Дрънкане на оръжие беше преди година. Вече си е използване на оръжие със заплаха за използване на ядрено оръжие. Да, наистина, президентът Путин не го е казал директно, но каза: "С всякакви сили и средства Русия ще отговори“.

Точно така е, точно така е. И просто да вляза в руслото на вашата мисъл – нека все пак пък да напомним, че вече има и отговор на Запада за това. И само ще ви припомня стартиралата преди един-два дни проверка и учение за състоянието и готовността за използване на тактическото ядрено оръжие на НАТО в Европа. Това също не трябва да го забравяме и пренебрегваме. Но да се върнем пак конкретно на природния газ. Нека да не се забравят сериозните опасения на Брюксел по отношение на доставките въобще на руски природен газ и нефт, които се използват от Москва като своеобразно оръжие за натиск и рекет. Освен това, чрез тези доставки очевидно е, че Москва финансира инвазията си в Украйна. И ето някои конкретни числа, те са много показателни. Така например в Руската федерация петролът и природният газ формират над 15% от брутния вътрешен продукт. Значи за сравнение в САЩ те са само 8%, т.е. два пъти по-малко. На следващо място – 45% от бюджета на Руската федерация се формира именно от приходи от продажба на петрол и газ. Или пък също е много показателно, но със сигурност това тази година, а пък още повече следващата година няма как да бъде, но миналата година, през 2021 г. 50% от руския природен газ и нефт са продадени на Европа. Разбирате за какво става въпрос. Но ми се струва, че има резон да обърнем по-голямо внимание на три основни въпросителни и направления за разсъждения именно по темата "Газов хъб "Турция“. На първо място, това е защо е избрана точно Турция. Следващата питанка е защо се разчита именно на Ердоган и на трето място – защо всичко това се случва точно сега. И нека сега да започнем с това направление – Турция. Вижте, нека да си го кажем, че Анкара очевидно успява да балансира между Изтока и Запада – нещо, което тя прави от дълги години. И даже имам предвид още от 1923 г. Догодина ще стане един век всъщност от окончателното сриване на бившата Османска империя. И ето ви някои конкретни насочващи данни. Ататюрк например, основателят на съвременната турска държава, от една страна копира западните закони, структури, административно управление и т.н., но в същото време не се свени да получава оръжие, военна и всякаква друга помощ от Съветска Русия. На второ място, само да го напомня – през Втората световна война, въпреки сериозния натиск, Турция запази своя неутралитет. На следващо място, има едно много показателно историческо писмо от 36-я президент на САЩ Линдън Джонсън – то е от 5 май 1964 г., с което предупреждава Анкара да не извършва военна намеса в Кипър, което тя реално извърши и намесата стана 10 години по-късно. Това е десантът на Турската армия от 20 юли 1974 г., операция "Атила“. И в това писмо е отправена заплаха, че ако Турция нападне Кипър, Вашингтон няма да застане зад Анкара дори при евентуално нападение на тогавашния Съветски съюз. И много е показателно: на това писмо има още по-категоричен отговор от тогавашния министър-председател Исмет Иньоню – той е наследник на Ататюрк, при това е бил три мандата президент, в което всъщност позицията на Анкара е, че след Втората световна война се създава нов световен ред и Турция си знае мястото, тя си го е заела и никой не може да я отклони от това положение. И в наши дни, само ще го фиксирам – въпреки членството в НАТО, това са доставените от Руската федерация зенитно-ракетни комплекси С-400. Ето това показва тази двойствена ситуация.

Тези специални взаимоотношения датират отпреди войната. Въпросът е обаче, че всички оставаме с усещането, че двамата президенти се опитват да диктуват условия както на Европа, така и на света. Европа обаче успява ли да противодейства? Питам за Европа, защото и ние сме част от Европа.

Всъщност въпросът ви има две части. Аз ще започна с първата, а именно – по отношение на турския президент Ердоган и диалога му с Владимир Путин. Вижте, това е преди всичко по линия на авторитарното управление. Двамата взаимно се харесват и копират начините за запазване на властта. И конкретните начини са с промени в Конституцията. Започвам с Турция. През 2017 г., и то в условията на извънредно положение, беше проведен референдум за нова Конституция и беше извършена промяна на формата на държавно управление. Югоизточната ни съседка премина от парламентарна в президентска република и плюс това беше предвидена възможност за допълнителен трети мандат за президента Ердоган, тъй като по тогава действащата Конституция броят на мандатите беше ограничен до два. Т.е. той може да остане на еднолична власт до 2028 г., понеже фактически той дойде на власт на 3 ноември 2002 г., т.е. преди 20 години. А пък в Руската федерация, пак да напомня, пак с референдум преди две години беше извършена такава промяна и по предложение на бившата, всъщност първата жена космонавт Валентина Терешкова, която сега е депутат в Руската Дума – много интересен е израза, който се използва – се нулираха дотогавашните мандати на Путин, за да може той да остане президент чак до 2036 г., или 36 години ще станат. И освен това, това нека да го кажем, това също е показателно – те горе-долу са на еднаква възраст. Ердоган направи 68 години на 26 февруари, а Путин стана на 70 години сега, на 7 октомври. Със сигурност това са много важни предпоставки за диалога на Ердоган с Путин и честите им срещи. И само да посоча, че само за последните три-четири месеца те са три такива срещи. На 19 юли в Техеран – тя беше в троен формат, с участието на иранския президент Ибрахим Раиси, след това на 5 август – в Сочи, и сега миналата седмица – срещата на 14-ти в Астана. Така че ето ги тези неща, които ние трябва  да ги отчитаме.

Да кажем за Европа сега – как успява Европа да се предпази най-общо казано и ако такъв газов хъб или газоразпределителен център, както е по-правилно да се нарича, бъде осъществен на територията на съседна Турция, как това ще се отрази на нас, на европейските държави? И изобщо ние къде трябва да търсим своите енергоизточници оттук нататък, защото видно е, че с руския газ няма как да се продължи при тези условия?

Да, това със сигурност е така. И за да бъдем по-аргументирани в нашите преценки и оценки, според мен трябва да дадем отговор и на третата сериозна питанка – защо точно сега се случва това и се лансира тази идея. И има съществени и болезнени причини и от позиционирането на международната арена, и от обстановката вътре в двете страни, включително вътрешно-политически процеси, състоянието на икономиката, социално напрежение и т.н., и в Руската федерация, и в Турция. И ако започнем с Руската федерация – вижда се една тотална изолация в международен план и от международноправна гледна точка. И достатъчно е да отбележим примерно отсъствието на Путин от тържественото откриване на годишната сесия на Общото събрание на ООН през септември. А пък най-новото, пак по линия на ООН, това е приетата с огромно мнозинство от Общото събрание на ООН резолюция, осъждаща незаконните референдуми в т.нар. Донецка народна република, Луганска народна република, Херсонска и Запорожка области. И миналата седмица, на 12-и, 143 страни, включително и нашата страна, България, от всичките 193 редовни страни членки с правото на глас подкрепиха тази резолюция. А против гласуваха само пет държави – естествено, самата Руска федерация, Беларус, Северна Корея, Сирия и Никарагуа. А останалите 45 страни се въздържаха, включително китай, Куба, Индия и дори Еритрея. А пък подобно масово осъждане на Руската федерация в Общото събрание на ООН имаше и веднага след инвазията на Москва в Украйна. Тогава, на 2 март, 141 страни подкрепиха предложената резолюция, а пак само пет страни – същите, но вместо Никарагуа, тогава беше Еритрея, гласуваха "против“, и отново се въздържаха както Китай, Индия, Иран, Ирак, Армения и т.н. И третото, най-ново и показателно събитие – аз в началото частично го споменах, това е започналата проверка и учение на НАТО за състоянието на тактическите ядрени оръжия в Европа, очевидно като отговор на ядрения шантаж на Путин.  Аз ги казвам, неслучайно ги изброявам тези неща, защото те точно би трябвало да формират нашата позиция. И също така нека да отчитаме и във вътрешнополитически план какво става в Руската федерация. Това са задълбочаващите се проблеми в икономиката, разбира се, отражението на сериозните санкции на Запада, социалното недоволство, включително и от обявената частична мобилизация, и разбира се, засилващите се центробежни процеси на огромната територия от над 17 000 квадратни километра. Това е нещо като контрапункт на Евразийската идея, която за съжаление, среща известна подкрепа и в нашата страна. А пък ако трябва сега да се върнем на нашата югоизточна съседка, на Турция, във външен план няма – просто само ще го визирам и фиксирам – това са сериозните претенции по отношение на турския тип демокрация. Разбирай – права на човека, свобода на медиите, зачитане правото за изразяване на мнение, уважаването на правата на малцинствата, включително и на кюрдите и т.н., и т.н. А пък във вътрешен план очевидно не е нужно отново да говорим за закъсалата турска икономика. Но най-новото от вчера са две според мен много показателни събития и те дават отговор и на основния ни въпрос и основната ни тема. Първото е заиграването в условията на предстоящи през 2023 г., юни месец, президентски избори, заиграването с мюсюлманската забрадка като политически символ. Например вчера беше внесен за подпис от президента Ердоган законопроект за промяна на член 24 от Конституцията, в който се предвиждат още по-големи свободи за носенето на мюсюлмански забрадки. И нека само да напомня в исторически план – през януари 2007 г., значи вече над 15 години, 16 години ще станат, също Ердоган, тогава в качеството на министър-председател, при едно негово участие по линия на инициативата на ООН за Алианса на цивилизациите в Мадрид, в Испания, се провикна, че мюсюлманската забрадка наистина е политически символ и в това няма нищо укоримо. И тогава се наложи турският Конституционен съд да заведе дело за закриване на неговата управляваща Партия на справедливостта и развитието, което ако беше станало, щеше да бъде пълен резил – да бъде закрита управляваща партия. Така и не се случи. И второто важно събитие, нека да го кажем, то също определя тези действия във външен план, за да се избегнат пропуските, които имаш вътре в твоята собствена страна – това са електоралните нагласи, където има сериозен спад за подкрепата на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган и на Партията на националистическото действие, които действат във формата на националния шовинизъм и на т.нар. Президентски съюз. Изследването е извършено в пет провинции в Турция и в някои от тях партията на Ердоган е на второ, дори на трето място. А пък националистите в някои от провинциите дори не могат да прескочат избирателния праг от 10% за влизане в Меджлиса. Ето за тези процеси става въпрос и ние трябва задължително да го отчитаме.

Според вас каква ще е съдбата на тези специални взаимоотношения, както ги нарекохме, на двамата президенти и какво отражение ще имат те и върху Европейския континент, а и в световен мащаб? Или ако искате да попитам по друг начин – докога двамата ще бъдат съюзници?

Аз не обичам грубите изрази, но ще си го позволя – турците имат една много хубава приказка: интересът клати феса. И най-важното е, че освен тази "близост“ на личностна основа – аз и друг път съм го казвал, пак ще го повторя, – че както Турция е силно зависима от Русия, така и обратното, Русия не може да мине без Турция. И само сега ще кажа, примерно за Турция да започнем, каква е нейната зависимост от Русия. На първо място, това е външната търговия – Русия е на трето място, никак не е за пренебрегване. Плюс военно-промишленият комплекс, плюс тези зенитно-ракетните комплекси С-400, плюс евентуален интерес към руските изтребители Су-35 и дори Су-57, които се считат, че са горе-долу аналог на най-новите, пето поколение американски F-35. На следващо място, това е изграждането на първата турска АЕЦ "Аккую“ с руски капитали, проектиране, строителство и т.н. И се очаква по повод 100-годишнината на Република Турция следващата година да бъде пуснат в експлоатация първият блок. Аз лично се съмнявам, но както и да е, това е фиксирано. На следващо място е, разбира са, природният газ. Досега както "Син поток“, така и "Турски поток“, който замести нашия "Южен поток“. Освен това, двете страни са ортаци в Сирия. Освен това, и много важно значение има. Но освен това, най-важното, което е – те са контрапункт на Запада и на САЩ конкретно. Докато за Русия Турция е много важна, понеже именно през въздушното пространство, територията и морските пространства – имам предвид Проливната зона и Босфора, всъщност точно там е излазът на Руската федерация и конкретно на Черноморския руски флот към Средиземно море, ерго към топлите морета, което е мечта още от Царска Русия, от Руската империя. Така че тези неща ние също трябва много ясно да ги виждаме, да ги отчитаме и да си сравняваме часовника.

Да. Събитията ще се развиват, тази тема, разбира се, е с продължение. Имаме да си говорим и за иранските дронове, тъй като знаете, че в момента това е една изключителна тема. Аз ви благодаря за този разговор.

Само две думи, ако мога да допълня. Понеже казахте за иранските дронове.

Всъщност, въпреки тройния формат, който има по отношение на Сирия, между Иран, Турция и Русия, всъщност в Украйна какво се получава? Турция доставя дронове на Украйна, които се сражават срещу доставените от Иран на Русия бойни дронове, включително камикадзе. Ето за това става въпрос.  Ето, виждате ли за какви приятели става въпрос?

Евелина БРАНИМИРОВА