В "Българските поводи за гордост през 2023 година" по Радио "Фокус", интервю с доц. Георги Бърдаров, писател, преподавател по география, демография и етнорелигиозни конфликти в СУ, автор на най-четения разказ в интернет: "За петата ракия или колко е хубав животът“.

Според Бърдаров, достойнството на нацията се измерва отново по достойнството на живота на хората, които не могат сами да се справят.

В днешното предаване, поредното и последно обобщение за тази седмица ще говорим за най-хубавото и то е - поводите за гордост в България през 2023 година. Поканих един изключително усмихнат човек с прекрасна усмивка, преподавател, писател, експерт по демография и етнорелигиозни конфликти, автор на "За петата ракия или колко е хубав животът“, който и до ден-днешен си остава най-четеният български разказ в интернет. И това е Георги Бърдаров. Здравейте!

Здравейте! И аз се съгласих с удоволствие, тъй като е много приятен и позитивен поводът. Много е хубаво в радио "Фокус“, с удоволствие съм тук. Така че очаквам с интерес въпросите.

Нека те започнем с това: важно ли е да се спираме за миг поне така за хубавите моменти, за големите победи, за сълзите на щастие през годината, а не през цялото време да сгъваме пръсти само за проблемите, лошите и несвършените неща?

Важно и в глобален, и в национален, и в личен план разбира се, тъй като това е нашият живот, и в него естествено, че имам много трудности, проблеми, препятствия, но той е нашият живот и трябва да максимално да му се радваме и да търсим хубавите моменти. Като демограф обаче много често съм казвал, че нулевата стъпка за справянето с демографската криза на България е да спрем да говорим толкова негативно за България. Т.е. да започнем да говорим позитивно. Не че не си знаем лошите неща и негативите, но има и хубави работи, трябва да наблягаме и на тях. И това е най-вече от гледна точка на младите хора. Имах преди години презентация във Варна пред ученици. Презентацията беше

"България и география на свободата“, където говорих и негативни, и позитиви за България, но финалът беше позитивен. Децата разплакани ми казаха, че съм първият възрастен, който им говори позитивно за България. И тогава си дадох сметка, че трябва да обърнем тази риторика, за да обърнем и тенденциите.

Започваме с 24 май, в чието навечерие чухме как "Букър“ отива при "Time shelter“, защото го казаха на английски, "Времеубежище“. И това беше може би най-масовото, емоционално и със сълзи от щастие вълнение, което държеше България в продължение на много дни. Защо е важно това, което се случи на Георги Господинов, Анджела Родел и "Времеубежище“ за цялата българска литература и самочувствие?

Ще дам малко по-дълъг отговор. Така се случи, че на 24 май бях поканен да произнеса две слова: едното пред Паметника на Кирил и Методий, другото в аулата на Софийския университет по случай празника, огромен престиж и признание за мене, и бях много щастлив, че и двете може да ги започна с наградата на Георги Господинов, за която разбрах вечерта, с нещо, което е толкова позитивно и толкова хубаво за България и за нашата култура. Защо е толкова важно? Важно е по много аспекти. 2019 година, когато с мои приятели направихме Издателска и продуцентска къща "Мусагена“, направихме едно турне в Европа, където държави, като Нидерландия, Франция, Белгия, Люксембург ни обясниха, че България просто не присъства на литературната карта. Не че имат отрицателно отношение, просто нямат никакво отношение. И това, което направи Георги Господинов, отваря вратата към България. Това е изключително важно за културата, важно е за писателите, важно е за националното ни самочувствие. Всякакви мнения чух след това, аз си позволих на 24 май в аулата на Софийски университет, когато изтъкнах колко голям успех е постигнал Георги на първо място, и след това вече нашата култура, че ще се приеме нееднозначно, ще има много различни мнения, то ги има вече, но фактът си е факт – той е носител на "Букър“. Това е една от най-големите световни литературни награди, това е уникално признание за него и за България. Така че много е важно, защото българската култура, естествено тя е позната в света, позната е с фолклорната музика, позната е с много други аспект, но вече е позната и с литературата. Затова наистина е огромен пробив.

Нека да чуем сега какво ми разказа Георги Господинов по повод излизането на "Времеубежище“ и много интересната "Физика на тъгата", която последва след нея.

Георги Господинов: Най-хубавото на тая книга се случва в началото, когато тя излезе в първия ден на локдауна тук, пандемията, и хората си я поръчваха по пощата. И всъщност пазя си този лист с първите поръчки, местата от които първо поръчаха "Времеубежище“. Това бяха, така вървяха имената: село Писменово, Бургаско, Париж, село Житница, Пловдивско, Ямбол, Кьолн, Варна, София – една особена география и на тъгата, и на някак си и на любопитството към това какво може да ни спаси, към книга. Това ми се случи. И другото най-хубаво се случи тази година, разбира се, след “Букъра" пак с радостта, която събра много хора около "Времеубежище“. След получаването на “Букър" успях да го усетя по време на едно даване на автографи пред НДК – тази огромна опашка, която траеше над четири часа и половина, и където хората идваха и казваха къде се гледали награждаването, как се радват, как продължават да се радват, как така… Някой плачеха, някои се смееха, беше много, много, много хубаво. Валя един дъжд, те не си тръгнаха, запознаха се с други хора под чадърите на непознати. И изобщо имаше това усещане, че могат да ни се случат хубави неща, и то в области, като литература например. И това беше прекрасно, много хора се зарадваха на това.

Продължаваме с "Уроците на Блага“. Това беше, да кажа всичките награди: голямата награда "Кристален глобус“ в Карлови Вари, за най-добър филм, награда за най-добра женска роля, присъдена на Ели Скорчева. И всъщност още един културен посланик успя да вземе толкова награди, да стигне до прожекция след толкова много години в САЩ, независимо от представянето си за "Оскар“. Какво е вашето мнение изобщо за творчеството на Командарев и за новото българско кино?

Това щях да кажа, че няма да коментирам самия филм – гледал съм го, имам позитивно мнение разбира се, то съвпада с повечето мнения за самия филм, а по-скоро бих искал да коментирам Стефан Командарев, който го следя от много време, дори имах удоволствието да му подаря моите книги, тъй като дете не моя приятелка учеше с негово дете, и така стана една непряка връзка. Стефан Командарев има много сензитивен поглед за онези болки и тъги в обществото, които на пръв поглед са ни много познати, но в същото време са много лични и утаени във всеки един от нас, и не искаме да ги изказваме, да ги изкараме на показ. Погледът му е много, много интересен и чувствителен. И аз по-скоро разглеждам от тази гледна точка неговите филми. Иначе, те като филми, да, те са си прекрасни, имат си наградите, не само този, ами и другите негови филми имат награди, но този особен поглед мен може би като писател ме е впечатлил най-силно към него, към болката и към тъгата.

Нека да го чуем сега, той каза нещо много силно в тази посока.

Стефан Командарев: Общото между всичките ми филми е, че съм се отдавал на тях на 100 процента. Както обичам да казвам и наистина се гордея с това, нямам филм, от който да се срамувам. Всеки мой филм, когато съм го правил, съм бил на 1000% в него, 1000% истински, искрен и това е било за в момента, в който съм правил моите филми, е било каузата на живота ми в този момент. Затова и когато завърша един филм, аз след това не си ги и гледам. Това, което обичам да казвам, е, че доброто кино провокира морална безпокойство – това е точният термин. Защото аз дълбоко вярвам, че киното е изкуство, че киното може да променя света, че може да повдига въпроси и може да кара хората да мислят къде са те, как живеят, какво могат да променят около себе си. И в крайна сметка целта на всичките ми филми, защото аз живея в България, тук живеят и децата ми, аз си обичам страната, целта ми е да се опитам тази страна да стане едно по-добро място.

Всъщност Стефан Командарев години наред е бил лекар – факт, който не знаех. Това, което той казва, че с темите и филмите му той поставя диагнози на обществото ни. Имаме ли нужда наистина от такъв разрез и поглед в себе си през хирургически нож, ако трябва през изкуството?

Със сигурност имаме нужда от такъв поглед точно през изкуството, тъй като ние като нация много обичаме да се самобичуваме, да се подценяваме, да се самопринизяваме, а всъщност хубаво е да чуем един такъв поглед през изкуството, който е много по-метафоричен за позитивите и негативите в нашето общество. Ние сме народ като всеки друг народ и имаме много позитиви, имаме и много негативи, но именно изкуството вади на показ най-позитивните неща и ни дава възможност да погледнем към негативните през една друга гледна точка и един друг ъгъл.

Да, в конкретни случай за живота на българските пенсионери идеше реч. И аз ви предлагам да продължим да говорим за Ели Скорчева, чиято роля се случва след 30 години на мълчание и всъщност за нейния живот като български пенсионер, който тя ми сподели. Ели Скорчева е съществена част от успеха на филма "Уроците на Блага“. Всъщност големите киноиздания по света не щадят похвали за нея и мощни сравнения, които тя разбира се си заслужава. С писателя Георги Бърдаров продължаваме да си говорим за поводите ни за гордост. Когато си говорих с Ели за това как тя се чувствала в последните години когато не е приемала роли, защото не са й харесвали сценариите, тя ми каза, че е ходила на Витоша, за да събира храна, защото буквално не са имали какво да ядат: гъби, различен друг вид зелении. И че животът на българския пенсионер е едно огромно оцеляване всъщност. И може би това, което прави Командарев с тази лента, аз още не съм я гледала за съжаление, е да се насочим емпатично натам, емпатично и може би самокритично. Нека да чуем още думи на Ели Скорчева:

Ели Скорчева: Чух обаждането по телефона една вечер, което звучеше: "Здравейте. Аз се казвам Стефан Командарев и искам да се видим, за да говорим за един мой проект“. Аз онемях. За мен това беше сбъдната мечта не ми, не знам, повече от това. Искала съм да работя с този човек. Има и други български режисьори, с които искам да работя – не, той не е единственият, но с него като че ли исках най-много. Защото съм припознавала свои каузи, свои болки, свои намерения за разни неща съм припознавала във всичките му филм. Много, много, много харесвам, харесвах, преди да започна да работя с него, а сега хиляди пъти повече, защото да се работи с него е приказка.

За избора да не приемаш роли, дори и да се храниш от мъхове и гъби, ако не ти харесват, можем ли да го коментираме това, което ти разказах за Ели Скорчева?

Можем, разбира се, нали затова съм тук. Много е тъжно, естествено. Сега, тука вече може да дадем отговор в много посоки. Разбира се, това е изборът на всеки един творец да запази собственото си достойнство като артист, дори са цената на това да гладува, т.е. да не приема халтурата, конюнктурата и да се стреми да бъде истински по неговите си представи. Това е изборът на Ели Скорчева. Не знаех. Тази история ме натъжи много, тъй като даже и проверих да не сбъркам, но аз си я спомням от филма "Адаптация“, един филм, който го обожавах като дете и за мен е една от много големите български актриси. Не знаех, че има толкова нерадостна съдба. Но за съжаление през годините съм чел за такава нерадостна съдба и на други актьори, особено актриси в пенсионна възраст. Затова колко е зряло, колко е емпатично и колко е демократично общество може да съдим по отношението му към възрастните хора и хората в неравностойно положение. И това е една от диагнозите за българското общество – нашето крайно, т.е. ние не ги виждаме дори, не ги забелязваме, не искаме да ги забележим тези хора. Това емблематичен пример с Ели Скорчева, защото тя е толкова голяма актриса, но като нея са много други хора в България, и това наистина е диагноза на нашето общество – това, че не искаме да погледнем и да видим тази страна на живота.

А дали това не е една от големите ни задачи оттук нататък? Много се говореше естествено за промените в Конституцията, за бюджета, но всъщност в един момент се избистри фактът, че ние най-много трябва да говорим за образованието покрай резултатите от PISA и може би за достойнството на възрастните хора в България.

В момента фокусът в България е в политиката и вече повече от три-четири години в тези крайни политически разпри, скандали, намествания, коалиции, некоалиции, "сглобки“ и т.н. За образованието ще говорим може би малко по-натам в разговора, защото това е моята и любима, и болна тема.

Вашата страст.

Да. Но за достойнството е много, много важно, защото всеки един от нас ще остарее и не искаме да получим това отношение, което ние днеска даваме към възрастните хора. Достойнството на нация се измерва отново по достойнството на живота на хората, които не могат сами да се справят. И ако наистина тази нация има мисъл в главата си, тя ще обърне внимание на тези хора, независимо дали става въпрос за възрастни хора, дали става въпрос за хората в неравностойно положение, дори дали става въпрос за животни. Казвам го в най-общия смисъл, защото аз много обичам животните и е много странно когато прочета за някоя насилие в България спрямо животно, дали ще е домашен любимец или не, или улично, няма никакво значение. Това е достойнството на една нация – как се отнася към безпомощните. Имам една много любима мисъл, цитирах я наскоро, бяхме заедно с теб на едно събитие: "Ако се чувстваш безпомощен, помогни на някого“. Много обичам тази мисъл, защото много често обясняваме, че сме безпомощни, безнадеждни, тежко ни е положението – ами тогава да помогнем на някой, който има по-голяма нужда от нас, ще почувстваме по-добре.

Това е прекрасна мисъл. Спортните успехи и разбира се още през 94-та година доказа, че когато български отбор победи или достигне високо класиране, радостта ни обзема изключително мощно и много дружно, независимо дали следим точно този спорт или не. Може би най-много поне ние тук в нюзрума на Радио "Фокус“ викахме след победите на Григор Димитров, всички бяхме залепени за телевизора и изключително много му се радвахме, защото той отново се завърна в Топ 20 на световния тенис и направи едни от най-добрите си мачове. Игра на финал на турнирите в Женева, Швейцария, както и на силния Masters 1000 в Париж, записа победа над играчи, като Карлос Алкарас, Данаил Медведев, Стефанос Циципас и Холгер Руне. Какво мислиш за Григор като личност, като фигура, като изобщо поведение на световната спортна сцена?

Определено му се възхищавам, тъй като самият аз – сега не ми личи много по фигурата, но бях спортист. Аз играех футбол последно до 11. клас и бях сигурен, че ще стана футболист. Това беше единственото нещо в моя живот тогава – футболът. Така иначе не станах, но съм пряко свързан със спорта и до ден-днешен следя спорта в абсолютно всички аспекти, много спортове, естествено и Григор Димитров. Така че му се възхищавам за успехите, които постигна – тръгна от Хасково, стигна до световния връх. Потвърждение на още едно правило, което аз наблюдавам в спорта в България, и което може би ще направя връзка с предходния разговор, е малко диагноза за нашето общество: ние много трудно постигаме успехи в колективни спортове, нямаме олимпийска титла в колективен спорт, макар че са ме оборвали, че в художествената гимнастика имаме.

Художествената гимнастика в Токио.

Да, но имах предвид баскетбол, волейбол, футбол. Иначе в художествената гимнастика имаме, имаме си много други успехи там. Но имаме уникални успехи в индивидуални спортове, в които дори нямаме чак толкова много традиции, макар че България в тениса, като почнеш сестрите Малееви, създадохме такива традиции, много се радвам на Вики Томова на успехите, тя е в първите 100 в света в момента и я следя. Но Григор, толкова години да си в световния елит, когато чета критики към него и дори обиди от България, съм потресен, защото той е над 10 години в световния елит и поддържа едно свръхвисоко ниво. Така че определено възхищение за неговото дълголетие и сила да издържи на всичко, защото световният тенис е една мелачка. 

Какво му предричаш според теб оттук нататък? Той наистина показва, че там, където сякаш беше най-рехав характерът и издръжливостта доста е стабилизирал, беше изключително психически устойчив, направи някои от най-красивите обрати и удари. Смяташ ли, че той ще напредне и отвъд Топ 14 и ще достигне до по-предни позиции? Освен това виждаме как най-големите в тениса много го уважават и обичат. 

В момента той вече е на такава възраст, че според мен вече се забавлява с тениса, и въпреки всичко продължава да бъде на световния връх. Така че дали ще достигне по-напред от сегашното класиране или не, няма абсолютно никакво значение. По-скоро бих коментирал това, че много често го обвиняват в липса на характер, в това, че губи важни мачове, че побеждавал невероятно силни съперници, пък губи от по-слаби – не може да нямаш характер и над 10 години да си в световния елит. Това е наистина, не може да си дадем сметка каква мелачка е това нещо и колко млади тенисисти има на 19, 20, 21 години много по-силни физически. Така че определено той има характер да издържи толкова години да е в световния елит. Оттук нататък за него може би предстои най-хубавото – той вече може да се забавлява от сърце с тениса и да прави нещата както му идват отвътре, няма никакво значение класирането, той е постигнал световния връх.

С много любов говориш за него. Ние вече минахме на "ти“, така че вторият час от предаването ще продължим да говорим за поводите ни за гордост. Ще чуете едно 19-годишно момиче, дами и господа, ще говорим за село Чавдар, за град Бургас, за младите хора в България и за образование, защото при нас е Георги Бърдаров и това е неговата стихия. 

Нургюл Салимова е едно момиче, което аз следя от 16-годишно, всъщност тя тогава направи първите си много големи победи. Някъде в началото на април тази година тя беше на гости на Або в "Един неделен ден по шосето“, за да разкаже как преминава един неин ден. Да я чуем и ще продължим да коментираме успехите.

Нургюл Салимова: Шахът заема много голяма част от деня ми, а и от живота ми като цялото, тъй като постоянно пътувам, постоянно тренирам и се изморявам по едно време, така че ми трябва и почивка. Много обичам да се разхождам. Това е и като съм в къщи, и като съм на състезание. Обичам даже да прекарвам часове с разходки, тъй като това някак си ме успокоява на чист въздух и това ми помага да мисля по-спокойно .Това е едно от нещата. Обичам да гледам филми, разбира се. Не знам, правя различни неща, но не мога да кажа, че има много свободно време, тъй като имам тренировки с треньорите ми, имам тренировки сама. А понякога просто се почивам и спя, което е нормално също предполагам. Честно казано аз не си падам много по купоните, излизанията навън, такива неща, предпочитам да правя нещо по-полезно, така да го наречем, с цялото ми уважение към всички това, което обичат да правят, всеки си има различни интереси. Иначе с другите неща, които правя, успявам да ги съчетавам, тъй като денят е голям, 24 часа, има време за всичко.

Колко хора го казват това: "Денят е голям, има 24 часа – имам време за всичко“? Това стана преди големите й победи в Баку. Всъщност когато тя стигна там до финал големият обществен скандал гръмна, защото се оказа, че тя е сама, всъщност тя ходи много често сама по състезания.

Но още по-големият обществен скандал беше, че има 5 федерации по шах, и че реално всичките ни успехи на международно ниво в шаха се дължат на много активни деца като Нургюл, и на хора, като нейните треньори. До края на годината обаче ние станахме европейски шампиони по шахмат: Антоанета Стефанова, Нургюл Селимова, Виктория Радева, Белослава Кръстева и Гергана Пейчева достигнаха до най-високия европейски връх, а федерациите се събраха. Как да си обясним това чудо?

Още едно чудо в спорта. И това разбира се е чудо. То е показателно за две неща за България, тъй като говорим за България в момента, едното позитивно, другото негативно. Негативното е това наше ужасяващо желание да се делим, постоянно и за всичко да се делим: синоди, шахматни федерации, футбол, какво ли не.

Отвратително е това желание да се делим, да се разделяме, да се противопоставяме, а може би някой им е изгодно това да бъдем толкова противопоставени и разделени.

Това щях да кажа, защото сноп клони, седят в основата на нашата национална легенда, а "Съединението прави силата“ е надписът върху Народното събрание. А в общи линии сякаш се разбиваме на малки тресчици. И тъй като ти започна темата: има ли някой изгода от това вечно делене на индивидуални състезатели, ти го каза и по повод Григор Димитров в предишния час, на различни федерации, нито една от които всъщност не подкрепя истински никого, и какво пък от обратно може да бъде лепилото и като общество в нас, и като отбори?

Да, даже два писателски съюза се оказа, че има, аз това не го знае преди да вляза в писателските среди.

Ще започнем отзад напред: лепилото може да дойде наистина откъм младите хора. Поколенията, които са от средно нагоре за мене няма шанс за обединение, просто много крайно е и разделението, и неприязънта. Кой има полза от това? Ами не може естествено да посочим някой конкретно, защото е много лесно да хвърли вината върху политиците, великите сили и кой ли още не, а може да си е някаква народностна черта. Но ако има някой полза, то ползата е България да е в това незавидно положение, в което генерално се намира. Макар че то генерално има и позитиви, не е само незавидно в някакъв случай, може би ще стане дума малко по-нататък в разговора. Но делението е симптом пак за обществото, и то за болните аспекти на това общество. Там лепилото ако дойде, ще трябва да дойде от младите хора, от младите необременени поколения, които аз ще коментирам малко по-натам, но виждам, че те едновременно са граждани на света, нямат комплексите на предходните поколения, абсолютно са съизмерими с всеки един друг народ по света в тяхното съзнание, и така трябва да бъде, и едновременно с това си обичат България по един много изконен и чист начин, нищо общо с ксенофобията, национализмите на предходната епоха. Така че може от там да дойде светлият лъч за обединение.

И още веднъж да поздравим момичетата, които се обединиха, защото те преди това се състезаваха главно индивидуално, и Антоанета Стефанова, която е гросмайстор, имаше своите огромни победи, и Нургюл. Но те са обединиха, както и федерациите. Ето един добър пример на възможност, на случване и добро бъдеще за този отбор. Така че продължаваме след мъничко да говорим за една друга твоя идея, за която ни гостува в сутрешния блок – едно приказно село, недалеч от София, което всъщност притегля като столица страшно много българи - село Чавдар.

Ще започна от негативното към позитивното: тъжно е, че едно такова нещо ни прави такова голямо впечатление, би трябвало да бъде правило да имаме такива села. Но наистина това, което се случва в Чавдар, е абсолютно чудо, и то се дължи на хората и на политици, които са визионери, в случая кметове, двама поредни. Разбира се, те получават финансиране от минните компании, които са в района. Много често когато говоря за Чавдар, ми казват: "Ама те получават финансиране“ – е да, те получават, но са направили това приказно село, нали? . Също преди 3 години за пръв път бях там на литературен фестивал и останах очарован от това, което видях.

"Литературен гид“ се провежда в Чавдар всяка година. Тази година беше поканен Георги Господинов, и то след като получи "Букър“. Беше много хубаво и важно това нещо. Така се запознах с Чавдар, с Григор Даулов – кмета, и от дума на дума се роди идеята да работим заедно, и направихме "Коледното село на България“.

Разкажи малко повече за това, защото хората, които не са чували или виждали, моля ви, сега напишете в интернет "село Чавдар“ или "Коледното село на България“, и вижте каква вълшебна буквално приказна украса има. Как дойде тази идея, защо я разви?

Точно така, говорейки си и пасвайки си, буквално казано, с Григор, решихме, че може да направим нещо заедно, и го направихме това коледно село, което е сбъдната мечта на целия ни екип, на мен, съпругата ми от една страна, Григор Даулов, кмета на Община Чавдар и бар "Галерия“ в София, които са също наши партньори. Това, което е различното на Чавдар – коледното село, е, че то не е базар, а цялото село наистина е коледно, то си е точно коледно село. И другото различно е тази атмосфера на приятелство, но непринуденост, на свобода, която имаме в Чавдар през целия декември месец, и това да виждаш постоянно хора, които си тръгнат усмихнати и ми казват, че ще се върнат, е прекрасно, но точно това: атмосферата, приятелството, свободата, всичко, което е непринудено. И плюс зад това стоят разбира се много труд и много усилия, защото за да се организира целия декември месец е доста трудно, като почнем от тази приказна украса, минем през културната програма, за която отговаряме и я водим през целия декември месец... Но хората правят този празник толкова специален.

Те си имат един хълм до селото, на който всяка събота и неделя, не знам дали е всяка събота и неделя, но се правят курбани, събира се цялото село, играят се хора, там е и въженият парк. Така че това е село, което е едно приключение. Спокойно можете дори и два от дните си да отделите там. Но мисля, че най-красивият му месец е точно сега, декември. Така че ако не сте замислили нещо за този уикенд да речем, ето ви една прекрасна идея. А ние с Георги Бърдаров ще продължим да си говорим за един друг град, с който хората много са гордеят – Бургас. Всъщност ти определи тази тема като част от предаването, защо?

Много дълга тема, ще дам накратко. Преди пет години ме покани кметът на Бургас да работим в града, и аз бях чул, че наистина се случват хубави неща, бях го виждал. Но едва когато започнах да работя установих, че наистина много иновативни и много визионерски неща се случват в Бургас. Един град, който предлага инфраструктури, градска и жизнена страда, която е изключително комфортна и удобно за хората. Бургас е град, който предлага образование, което е изключително иновативно. Те правят радикална реформа в образованието.

Как?

Аз съм голям привърженик на финландската образователна система и смятам, че тя трябва да бъда адаптирана към България. Едно към едно, разбира се, няма как да бъде взета, тъй като няма да работи едно към едно. В Бургас са го направили и са го направили преди да отида аз там. Нарича се "Първокласно начало“, тъй като започна с първи клас, след това идва втори, трети, четвърти. Ние сме като външни консултанти по този проект. И когато говорихме с Димитър Николов първия път, аз буквално му казах: "Нали знаете, че това не може да го направим. - той каза: Защо? – Ами, защото колко класна стаи имате в първи клас? - Той каза 93 в цялата община. Викам: нали знаете, че трябва всички да изглеждат по еднакъв начин? - Той отговори: О, това е лесно, това вече го направихме. Тепърва трябва с учителите и с програмата да се справим“. И тогава тръгнах на една обиколка, няма да забравя, от най-малкото село, примерно Маринка, до центъра на Бургас, класните стаи са абсолютно еднакви, интерактивните дисплеи на стената в първи клас, таблети за децата в първи клас, гъвкава учебна среда, електронни ресурси, които са модерни, иновативни ...

И всичко това все финансира от общината?

И това се финансира от общината. Обучение за учителите постоянно, мониторинг как действа тази система. Тя е микс между официалната традиционната българска образователна система и това, което е иновативното и новото, и имплементиране на най-важното, което постоянно го говоря: гъвкави умения, това са уменията на XXI век – децата работят в екип, непрекъснато сменят лидерите на екипа, всяко дете да бъде лидер, динамично учебната среда, така че тя се променя, не със стационарите чинове, променя се всеки отделен час: 10 минути работа с учебник, 10 минути работа с интерактивни дисплеи, 10 минути активност, в което те стават и правят нещо, и накрая си оценяват работата сами със суперзабавни емотикончета, за да няма напрежение и стрес. Невероятно е да го видиш това нещо с очите си – за мен беше мечта. И тази мечта видях, че са реализира в Бургас. И оттам тръгна всичката ми любов към Бургас.

Това е много интересно. А има ли изследвания как се развиват тези деца в сравнение с другите им връстници?

Това е работата на нашия екип, да правим този мониторинг, външната оценка.

Какви са резултатите?



Много, много по-добри са резултатите. Като ние правим разбира се оценка на функционална грамотност, на справяне с материала. И другото нещо, което е много ценно и важно, провеждаме дълбочинни интервюта с родители, които са имали деца по традиционната системата, т.е. по-големи братя или сестри, и сега деца, които учат по "Първокласно начало“, да видим тяхната гледна точка. И тяхната гледна точка неизменно е позитивна. Така че резултатите, те тепърва ще дават добрите резултати. Бургас надгражда и с реалното образование, Бургас надгражда и с висшето образование – първият филиал на Софийски университет "Св. Климент Охридски“ беше разкрит тази учебна година в Бургас, започва да действа, той затваря цикъла от иновативни детски градини, които с много работа на терен, с работа в музеите – музеите са им прекрасни в Бургас – децата се учат в музеите. Направиха нещо, което беше другата ми сбъдната мечта. Много пъти дадох за пример в моите презентации Финландия, с библиотеката, която построиха през 2017 година: правителството подари на финландския народ по случай 100-годишнината от тяхната независимост най-модерната библиотека в света – Северната Александрийски библиотека. България има такава библиотека и тя е в Бургас, и тя спечели награда за REGIOSTARS за иновативна, модерна сграда в една европейска класация.

Тази библиотека всъщност се казва Център за модерно изкуство и обществена библиотека "П.К. Яворов“.

Точно така. Има една уникална ръководителка на библиотеката Яна Кършийска, която е като джудже от приказките, която гори и живее с книгите. Но аз честно ще си кажа, че се разплаках когато видях деца на опашка пред библиотека, това не вярвах, че ще го видя в България, видях го. Много ученици провеждат часовете там, има 3D добавена реалност, всички модерни технологии, които може да си представите, самата сграда е комфортна, приятна, удобна, модерна. Мисля, че искат тази година, ако не е започнала, то другата, да работи 24 часа. Въобще това е едно чудо, което се случва в сърцето на България. И слава Богу, сега покрай наградата, започна да се говори в цялата страна за нея.

Няколко пъти стана дума за образование. Не знаех за тази образователна инициатива "първокласно образование“, която е започнала Бургас, много съм щастлива да я споделим със слушателите на Радио Фокус и съм любопитна да проследяваме резултатите на тези деца. След малко ще продължим да говорим за най-голямата ти страст – младите хора, които ти обучаваш в университета и защо толкова твърдо вярваш в тях. Младите хора си остават най-големия повод за надежда и гордост на България, въпреки че и тях много често обвиняваме за какво ли не. Така че ти като човек, който има най-пряк досег с тях, като преподавателя Георги Бърдаров, като човека, който в крайна сметка познава това поколение в същността, как би го описал?

Да, това ми е най-голямото щастие в живота – работата в Софийския университет, и това, че съм преподавател и работя с млади хора. Бих го описал като много различно, много интересно и с огромна перспектива и за самото поколение, и за България. Да, ние често критикуваме младите хора, понякога с реална причина, понякога без причина, но не ги разбираме. Това според мен е нещото.

Може би за това ги критикуваме.

Да, те са, разбира се, съвсем различно поколение. Преди поколенията ми се сменяха на 7-8 години, на 5 години, на 3 години, сега всяка година има различно поколение. Те са деца, родени и израснали с технологиите в един съвсем различен свят, и това не ги прави в никакъв случай по-лоши – те са адекватни на света, в който живеят. И за мен е радост, че имаме толкова интересно младо поколение. Това, което е по-трудното, примерно сравнено с предходните поколения, е да им хванеш вниманието и да го задържиш. Ако преди години примерно са ме слушали само защото съм преподавателя или авторитет, или че имам някакво име, сега ако не успея да задържа вниманието им, моментално бягат от мен, не ме слушат. Не ми създават никакви проблеми, просто не ме слушат. За мен това е голяма драма. Да, точно така.

Как успяваш да привлечеш вниманието на едни IA native, както им се казва, те са многопистови, те са стратези, те мислят няколко хода напред – това съм чувала за това поколение, и ти трябват едни 3 секунди, за да ги грабнеш, и на всеки три най-вероятно да ги задържаш?

Точно така. Те са изключително нетърпеливи. Не успееш ли примерно в рамките на 5 минути да ги грабнеш – почвам да се променям самия аз, и това е много хубаво за мен като преподавател, темите си остават същите, които съм разработил преди години – променям подходите, начина на общуване с тях. Много е важно да дадеш възможност те самите да си изявят, да бъде интерактивна лекцията. Лекцията вече като лекции, в която ти говориш, дори въобще не говорим те да записват, а само да слушат, както е при мен, защото моите са с презентации, вече не работи. Преди 10 години 2 часа презентации – не мигваха студентите. Сега просто няма никакъв шанс, сега трябва да е интерактивно през цялото време и трябва да напипаш пулса – това, което ги вълнува и интересува, а оттам нататък става вълшебно буквално!



Защо?



Ами защото ти чуваш едни много интересни мнения, защото чуваш един много интересен поглед, те въобще не се водят по мейнстрийм. Миналата година започна за съжаление, за огромно съжаление, войната в Украйна, съвпадна с моя курс по етнорелигиозни конфликти, тогава преподавах за Втората световна война, веднага прекъснах, тъй като няма нищо по-актуално в момента и по-болезнено от тази война, и започнахме с тях да говорим, да дискутираме, да обсъждаме. И много ми харесва това, че въобще не се водиха по мейнстрийма, който е в публичното пространство, търси се собствената истина, търси се източници, от които да получат информация. Въобще не е истина това, че нямат богата обща култура, напротив, можехме да направим препратки с историята, с исторически личности, със събития. Сега пък, сегашният курс е още едно зловещо събитие – поредната ескалация, тъй като тя не е нова, и на конфликта в Близкия изток. И отново е много интересно да чуя тяхното мнение – имат собствено мнение, защитават си го.

Това е страхотно.

Да. Не се притесняват да влизат в спор с мен. Разбира се, аз винаги го и допускам, и толерирам, тъй като това е университет, там трябва да се спори, там няма догма, там истината се ражда чрез спора и дискусията. Така че много е трудно, и особено човек от друго поколение, както съм аз, да успееш да стигнеш до тях. Стигнеш ли до тях се получава невероятно интересно.

Пишеш ли нещо за шестата ракия? Пак референция към любимия на България разказ "За петата ракия или колко е хубав животът“.

Да. Разказ, който си го обичам много заради случката, която предизвика този разказ, и разбира се еуфорията след това покрай него. Да, пиша в момента, пиша нова история. Тя се базира на история от моя край, моя роден край. Аз много си го обичам село Кулата, от където произхожда моя род, макар че малко съм живял там. Една история, свързана с прадядо ми в момента си разработвам. Много е нестандартна като структура, поглед. Сега ще видим как ще се получи, разбира се, тъй като тепърва има много редакции, много работа по тази идея, но аз много си я харесвам, тъй като емоционално съм свързан с историите вътре в тази идея, която разработвам.

Най-голямата ти мечта и вяра за следващата година, 2024-та? И така да завършим.

Най-голямата ми мечта е България да става все по-нормално място да живеене. Аз съм абсолютно оптимист, сега за догодина естествено няма да стане, но смятам, че до 10 години България ще бъде много привлекателно, желано и търсено място за живеене заради нереализирания потенциал на тази държава и заради тези млади поколения, които имаме. Смятам, че наистина вратата към това по-добро бъдеще е отворена. И мечтата ми пък пряко за другата година е да отворим още повече тази врата.

Най-хубавият завършек. Доц. Георги Бърдаров с поводите за гордост през тази година и с една великолепна визия за България за следващите десет. Много благодаря!