Доц. Валентин Вацев, геополитически анализатор, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“.     

Чак през декември месец може да стане ясно, кой печели мнозинство в Сената на САЩ. В същото време републиканците практически сигурно ще си върнат контрола върху Камарата на представителите. Това ще им даде способност да блокират законодателни инициативи на демократите. Надеждите им за голямо мнозинство, обаче, не се оправдаха. Паралелно с градуса на напрежение в САЩ, поврат бележи фронтът в Украйна. Части на украинската армия влязоха в областния център Херсон, напуснат от руските окупационни части. Анализатори допускат, че изтеглянето на Руската армия от десния бряг на Днепър е особено тежко поражение, защото именно там може би ще се реши войната. Двете събития в двете части на света създават своеобразна геополитическа рамка, която налага въпроса: как след изборите в Америка и поврата на войната се променят общите закономерности в отношенията САЩ-Русия? Наш гост е геополитическият анализатор доц. Валентин Вацев. Доц. Вацев, логичният въпрос, с който бих искала да започнем и който идва веднага след междинните избори, е: оттук нататък какво ще прави Америка?

Америка ще продължава да разглежда от близко и да се опитва да решава своите ценностни противоречия. Бие бяхте напълно права във вашето въведение. Не се наблюдаваше блестяща победа, нямаше червена вълна, нямаше червен ураган. Просто както най-често става на междинни избори, партията с управляващи функции загуби Долната камара на парламента. Това се е случвало и с Обама, и с Тръмп, и дори с Бил Клинтън. Така че реалният проблем на тези избори все още не е посрещнат. Вие правилно казахте, че светът ще научи окончателно, кой побеждава на тези избори чак през декември, може би някъде дори малко преди Коледа, защото предстои да се броят много дълго, а може би ще има и прегласуване. Но тези избори показаха някакви нови зависимости в американското общество. Когато става дума за решаване на проблема за властта, а в Америка този проблем се решава с президентски и с междинни избори, е редно да се очаква – и така е било във всички години досега, обществото да се успокои. Властта е такава, каквато е, ние сами я направихме с нашето гласуване, т.е. приемаме и продължаваме нататък. Този път няма успокоение в обществото. Даже се вижда нещо много странно, което досега като че ли не беше забелязвано. Прието е да се смята, че като се гледа отдалече американската електорална карта, се знае, че има едно червено централно място – това е цветът на републиканците, и сини крайбрежия. Това се запазва и сега. Но има още някаква зависимост, за която още не мога да намеря точната дума, с която да я назова, но мога да я опиша. Става дума за това, че ценностните противоречия, които този път са свързани съвсем ясно с механизмите на властта, са влезли и в малки населени пунктове, те са валидни и на една и съща улица, в едни и същи къщи, в едни и същи семейства. Т.е. оказва се, че този път Америка е решавала ценностни конфликти, ценностни противоречия, а както е известно, в здравия разум ценностните противоречия не се разрешават с гласуване. Т.е. вътрешното културно цивилизационно противоречие на Америка, битката на Америка със самата себе си, ако може така малко по-философски да се каже, ще продължи и след тези, разбира се, много важни избори. За мен има основание да се проведат някакви много дълбинни паралели отвъд рамката на видимостта, между процесите в САЩ и в Русия. Работата е там, че Америка този път е ценностно разделена. Разделена е, не по въпросите кой е на власт и кой не е, а това са, разбира се, важни въпроси и затова са важни толкова и изборите. Америка е разделна вътре в себе си по философски и метафизични въпроси. Част от гласоподавателите гласуват като граждани на национална държава. Те се интересуват от материални фактори и условия на живот, от цената на бензина, от цената на ипотеката, от активността на трудовия пазар и всякакви други такива фактори и събития, които влияят директно на материалния живот на граждани. Това е типът логично, разумно гласуване на граждани в национална държава. Друга част гласуват по идеологически пътища, гласува за правото или неправото да се прави аборт, гласуват за LGBT кауза и гласуват, мотивирани от разбирането на Демократическата партия, че за първи път в американската история този път на тези избори е поставен под въпрос общия принцип на съществуване на американската държава – това е демокрацията. Т.е. хората този път гласуваха всеки за своята ценностна ориентация, като разбира се, е невъзможно да се реши ценностно противоречие чрез пускане на бюлетини. Така че Америка не се успокоява. Въпросите за властта си остават много важни, но Америка е в ценностно вътрешно противопоставяне на себе си. И това се вижда много добре при един бегъл обзор на водещите американски медийни издания, на аналитични бюлетини, сериозни списания и т.н., и т.н. Същото, макар и това да звучи парадоксално, се наблюдава и в Русия. Войната няма да се реши в Херсон, както някои твърдят. Войната ще продължи още дълго, боя се, най-малко още две години, и Херсон е просто междинен етап. Трябва да се помни, че всяка война е съвкупност от настъпления и от отстъпления, като настъпленията най-често не означават победа, а отстъпленията най-често не означават загуба. Така че голямата истина по въпроса за руската война се разкрива не на украинска територия, макар че там нещата са съдбовно важни. Голямата истина за руската война се разкрива тогава, когато признаем един не очевиден факт – че Русия воюва не толкова с Украйна, тъй като Украйна е прокси елемент, колкото с целия военен съюз НАТО и разбира се, със САЩ. И когато Русия воюва с целия световен Запад, повече или по-малко консолидиран, това вече е световна война. Според мен световната война е започнала неусетно и тихомълком с първите изстрели на украинска територия. Сега аз не съм готов да направя военно-технически експертен анализ на състоянието на бойното поле в Херсон. Аз съвсем редовно чета военни експертни бюлетини и анализи, но тъй като не съм военен експерт, не съм готов да анализирам от военна гледна точка това, което става там. Да, руските войски в момента се преместват от десния бряг на левия бряг на Днепър – това е важно преместване. Това означава, че Русия отстъпва определени важни територии на Украинската войска. Но ако погледнем по-надълбоко, ако погледнем отвъд военно-експертния анализ, ще видим много интересни и може би тревожни зависимости. Работата е там, че Русия продължава да бъде по-силна от Украйна във военно-технически и военно-материален смисъл. Русия е по-голяма държава, с по-съвършени оръжия, с повече жива сила и това е достатъчно, тъй като всяка война е сравнение на материални технически възможности и сили. Големият проблем е, че Русия обаче е готова да победи военно-технически своя противник в Украйна, макар че както ви казах, едва ли Украйна е главният противник. Готова да победи своите противници, Русия не е готова да посрещне победата. Русия воюва със себе си и не е готова да победи на този етап.

Доц. Вацев, ако направим съпоставка между процесите в САЩ и процесите в Русия, от една страна виждаме една Америка, която не е готова да приеме себе си поради своята тотална разпокъсаност от естаблишмънта до най-малкото населено място.

Точно така.

От друга страна, виждаме Русия, която не е готова да победи себе си, приемайки ситуацията, в която се намира, но целейки да направи промяна на европейския геостратегически ред, на европейската архитектура на сигурност. Как тези два процеса ще се напаснат? Те до какво ще доведат?

Това са два паралелни, единородни и единосъщни процеси – ценностни конфликти на американска територия и ценностно-политически конфликти на руска територия. Руската държава – такава, каквато е днес, беше направена в началото на 90-те години с една единствена цел: да вкара руския управленски елит в Европа, да присъедини руската горна класа към цивилизования Запад. Това не се получи поради най-различни причини – дълго е да се изброяват, и на този етап в Русия става напълно ясно, че по-нататък не може да продължи този, както някои го наричат, граждански договор. Става дума за това, че в началото на военните действия в Русия се утвърди една такава теория: вие воювайте колкото искате в Украйна, но не пречете на руското гражданско общество да живее своя хубав живот. Оказа се, че в такива войни, каквито Русия днес води, не може да има победа на бойното поле, ако няма победа на определени ценности и идеологии вътре в тъканта на самото общество. Т.е. Русия и Америка решават единосъщни и единородни задачи, ценностни конфликти на много високо метафизично равнище. Как ще ги реши Америка тези конфликти, ние предстои да видим. Проблемът е, че в Русия нещата могат да получат много силна инерция, тъй като от една страна 80% и повече от средните руснаци поддържат тази война, войната на Кремъл, но руският управленски политически и стопански елит все още се колебае и има силна съпротива срещу войната. Т.е. Русия, погледнато на големия календар на геополитиката, Русия, образно казано, присъства като в 1917 г., само че след февруари, т.е. вече февруарското правителство се е провалило, либералите са загубили битката, а болшевиките още не са дошли, за да се реализира Октомврийската революция, и дори не се знае, дали ще дойдат. 

И страната е в хаос.

Страната е не в хаос, а в морално политически хаос, което е по-лошо. Руснакът не може да бъде уплашен с обикновен материален хаос. Големите страни имат хаотични краища, така че това не е проблем. Въпросът е, че в Русия се води истинска ценностна война, истински Kulturkampf, казано на немски, за бъдещето, за идеологията, за смисъла на живота, за предназначението на Русия като глобална държава. Т.е. това е общата рамка на събитията – ценностни битки в двата полюса на конфликта. Русия трябва да победи себе си, за да победи във войната по сигурен начин. Същото изглежда важи и за САЩ. Никога американското общество не е било толкова вътрешно разпокъсано, объркано, шашардисано, озлобено, разделено вътре в себе си.

Доц. Вацев, между Русия и Америка е Европа. Целта на Кремъл може би е промяна на европейската архитектура на сигурност.

Със сигурност е това.

Да, но целта на САЩ спрямо Европа все още не е ясна, но при всички случаи като елемент от нея е да не я загуби. Каква е съдбата на Европа между тези две разминаващи се тенденции?

Със съжаление трябва да ви призная, че първо Европейският съюз, който ние рисувахме като рай на земята и като наш национален идеал, в който ние трябва рано или късно да влезем, Европейският съюз още от самото начало нямаше политическа субектност. Европейският съюз е съюз на държави без политическа субектност, т.е. всяка държава поотделно има политическа субектност, но Съюзът няма политическа субектност. В последните месеци Европейският съюз започва да губи и своята икономическа субектност, т.е. една огромна, труднопреодолима, неудържима лавина от материални проблеми, екзистенциални проблеми, които тровят живота, като тръгнете от Великобритания и свършите с Италия и Хърватия. Т.е. Европейският съюз вече не е Обетованата земя, за която българите трябва да жертват всичко, за да могат да влязат там. Вие сте абсолютно права – големите амбиции на руското ръководство, на Кремъл, на обобщения Путин е да се преразгледа и да се промени европейската архитектура на сигурност. Това е главният мотив в началото на тази война. И наистина Русия първа започна войната с желание да промени този ред на сигурност – говоря за глобалната архитектура на световната сигурност, проектирана върху европейска територия. Но работата е там, че засега все още нищо не може да се каже с яснота и конкретно. Русия воюва със себе си, Америка воюва със себе си и напълно естествено е САЩ да се опитат и успешно да придърпат към себе си, към американска земя основните материално-технически и производствени ресурси на отслабваща Европа. Вече се знае, че значими производители, например в Германия, от рода на "Фолксваген“ – това е фирма гигант и фирма символ, са на път да се преселят в САЩ, където материалните условия са по-благоприятни за производството. Значи величието и блясъкът на икономизирана Европа идваше от евтините руски суровини. Тях вече ги няма поради различни причини. Т.е. Европа, ако иска да оцелее, трябва да се насочи към Обетованата земя на Америка. Това означава просто изсушаване, изсмукване на жизнените сили на Европейския съюз и общ политически и исторически колапс на Европейския съюз. Казвам го това без всякакво злорадство, тъй като европеизацията на България се осъзнаваше през последните години именно като трансисторическа цел на българското общество. Тази цел се оказва вече твърде условна и не толкова притегателна, колкото беше досега.

Кои са геополитическите сценарии за България? Ние къде сме?

Да, ще ви кажа какво мисля, но искам да споделя с вас първо дълбокото си неудобство и дискомфорт от това, че българската мислеща общност, българската експертокрация плюс водещи български журналисти все още не обсъждат въпроса на това равнище. Все още се говори на равнище на елементарно всекидневно дребнотемие – кого разстреляли, кой е напреднал, кой е отстъпил, кой е върнал земята и така. Това, разбира се, са важни неща, но българският политически елит заедно с българските журналисти трябваше вече да формират глобални сценарии за развитието на нашата страна. Аз ще ви предложа според мен трите сценария, които виждам, като ще ви призная, че нито един от тях не ми харесва. Първият сценарий е все пак България да продължава да се враства в тази увяхваща, отслабваща и потъваща европейска общност, която много скоро ще бъде просто едно бюрократическо блато, което не може да решава никакви икономически и политически културни проблеми, а решава своите европейски бюрократически амбиции. Това е единият сценарий, който като че ли е най-вероятен. Вторият сценарий е свързването на България с някакви структури от рода на ШОС и на БРИКС. Това теоретически е възможно, но на този етап е немислимо, тъй като Русия не проявява абсолютно никакъв интерес към съдбата на балканските държави. За Русия днес са интересни процесите в Близкия изток, в Средна Азия, в Далечния изток, но не и процесите на Балканите. Но това е възможен сценарий, който теоретически стои, макар че на практика в момента не може да се говори за него – подчертавам, в момента. Третият сценарий е общо турско и руско съгласие, тъй като отношенията между Турция и Русия става все по-топли и по-топли, все по-близки и все по-стратегически, все по-важни и все по-дълбоки. Третият сценарий се свежда до това, че с руско и с турско съгласие България приема икономическия чадър на Турция. България се превръща в съвкупност от турски вилаети, като запазва една условна суверенност, която обаче сама по себе си не значи нищо. Това значи просто доминация на Турция над Балканите и главно над България. Това е третият вариант, който също – прощавайте, но аз не мога да харесам. Но тези сценарий трябваше да бъдат мислени не от мен, а от българските държавни ръководители и от българския политически елит. Нищо такова не става. В момента виждаме само хитруване на дребно.

Добре, но ако тези сценарии действително стоят пред перспективите на България, може ли една Концепция за националната сигурност да ги промени – да отидем в четвърти сценарий или да излезем от тях?

Без съмнение, една отговорна концепция за национална сигурност може първо да промени тези три сценарии и второ, би могла, без съмнение, да формулира четвърти някакъв сценарий. Проблемът е друг, обаче – че Концепцията за национална сигурност и за национален просперитет, т.нар. българска идея, не е нещо, което може да се седне и да се напише от група академици и известни професори. Значи навсякъде по света концепциите за национална сигурност и за национално развитие се формират в новите времена, в епохата на модерността от съответната национална буржоазия. Френската национална буржоазия формулира френския национален идеал и френския сценарий за желаното бъдеще. И т.н., и британската буржоазна сила също реализира тези проекти. Т.е. там, където има национална буржоазия, съществува и национална идея и концепция за национално развитие.

Е да, но България няма такава.

За съжаление, това е големият въпрос.

Няма такава.

В България не се наблюдават дори зачатъци на национална буржоазия. Аз понякога парадоксално си мисля и говоря, че може би е дошло време да се преборим не толкова за развития европеизъм, а за българска национална буржоазно-демократична революция. България няма национална буржоазия. Всичко това, което претендира да бъде национална буржоазия, не отговаря на понятието. Ето това е големият проблем. Не съществува национална буржоазия, която да заяви, че поема в свои ръце съдбата на нацията – така, както е прието във всички модерни държави от Френската революция насам. Това не става и това е всъщност главният проблем на България.

Как ще се реши?

Аз мисля, че единственият начин, защото нищо друго не е възможно, единственият начин, който е възможен, е следният: да бъде подменян по някакъв начин българския – прости, Господи, – елит. Политическият и стопански елит на България трябва да се подмени. Той е резултат от провалената концепция за национален преход от комунизъм към демокрация. Преходът не се състоя, всъщност той доведе до всякакви нежелани резултати. Българският национален елит е носител на пороците на този преход и той трябва да бъде подменян с отговорни хора на днешния ден, а не на вчерашните амбиции. Това са проблемите. Няма кой да формулира значима хипотеза за българското развитие, тъй като няма национална буржоазия.

Цоня Събчева