Политологът доц. Татяна Буруджиева, в интервю за предаването "Добър ден, България“ на Радио "Фокус“

Доц. Буруджиева, сякаш някак си тръгваме в тази кампания с нагласата, че нещата са предрешени. Имате ли такова усещане?

Не знам в какъв смисъл. Не, нямам такова усещане.

 В смисъл, че ясно е за всички и се анонсира от месеци, че ще имаме 6 или 7-партиен  парламент, изключително фрагментиран, че ще получим още от същото, и че най-вероятно няма да успеят да сформират правителство нито едната, нито другата коалиция.

Всъщност, най-категорично мога да се съглася с това, че няма да има нови участници като че ли в следващия парламент. Ние някак си свикнахме от миналата година, от преди това, винаги в българския парламент на избори да влиза някой нов участник, който да създава по-интересна интрига по отношение на разпределението на гласовете в старите партии, възможности за правителства и т.н. В този парламент най-вероятно няма да имаме такъв политически субект, и в този смисъл мога да се съглася, че ще получим повече от същото, защото ще бъдат само познати политически субекти, при това присъствали вече в парламент. Що се отнася до правителство, струва ми се, че очертаващата се разлика между първия и втория, по-скоро фокусира вниманието ни върху това доколко ГЕРБ, ако запази и увеличи тази преднина, която има, ще съумее да предложи на другите партии такъв формат на правителство, който да гарантира неговото съставяне. Защото при една така увеличаваща се разлика между първия и втория, оттам спрямо всички останали надолу, това означава, че правителство на множество малко партии, както наблюдавахме сега последното правителство, няма да бъде в състояние да бъде създадено в бъдещия парламент. Така че за мен това са двете интриги: ще има ли нов субект, на която отговорът е почти категоричен, и какво ще се случи с правителството.

Според вас, няма да се появи нов субект, който да влезе в новия парламент?

Малко вероятно е, не за друго, а защото партията оглавявана от г-н Янев, тръгна когато беше още проект буквално с един човек и няколко души около него печелеше подкрепа в някои агенции над 8%, но тенденцията е негативна. Оттогава насам, 4 месеца социолозите мерят едно и също, и то е спад на желанието да бъде подкрепена такава формация, което се очерта вече най-ясно като се виждат какви са листите и партиите, които са регистрираха хората по места, с които ще се работи. Така че по-вероятно е да не видим нов политически субект.

Лансира се една такава теза, че няма значение кой ще бъде първи.

Разбира се, че има значение кой ще бъде първи. Пак казвам, първият не просто получава първия мандат и задава така да се каже темпа, и смисъла, и съдържанието на цялата процедура по съставяне на правителство. Виждаме, че от поминалата година резултатите от изборите, разпадите на парламентите, последователните 3 избора, в които участвахме българите, се дължаха в голяма степен на това, че партията, която можеше да донесе най-стабилно мнозинство на всяко правителство в парламента – ГЕРБ, не беше предпочетена като партньор за правителство. Но оттогава мина опитът с правителство, което състави "Продължаваме промяната“, установихме като избиратели, че модел никакъв не се сменяше на управление – нещо, което чисто символично и ценностно искаше протестът. И в този смисъл всички партии се натовариха с разочарование и донякъде с   противостоене, не само ГЕРБ. В този смисъл много е важно, пак казвам, каква формула ще бъде предложена, защото поне това, което аз гледах в двете социологически изследвания, които излязоха, е, че хората като цяло искат правителство и очакват то да бъде създадено и да реши проблема с цените и с газовата криза, с електроенергията и цената на електроенергията, и оттам и с цените на стоките. Говорим за над 60%. Така че и не ги интересува от коя партия и какво ще бъде това. Тоест, партиите от една страна получават в тези избори сравнително по-критично, доста по-критично доверие от страна на гражданите, в същото време гражданите като че ли на този етап са склонни да кажат на партиите: "Важно е да си поемете отговорността и да си свършите работата като политици. Не ни е толкова важно харесваме ли ви, не ви ли харесваме“, тоест, не че хората ще почнат повече да харесат някой, но за момент биха дали шанс на партиите да си свършат работата. И вече тук е въпрос доколко партиите ще ги чуят. Но казвам, че е важно първото място, особено при една разлика между първия и втория, защото при ниските нива на доверие, за които говорим в българските политически партии, тоест, от гласуващите да те предпочетат и да одобрят максимално от 25%, което при една ниска активност, разбирате ли, трябва да се върнем към  не даже към процентите, а към номиналните числа. Когато говорим да речем за крах на БСП 2009 година, за много ниско представяне, ами те искат повече, горе-долу толкова гласове колкото партията, която досега ни управляваше "Продължаваме промяната“. Разбирате ли колко се сменят разбиранията ни за това кой е голям, кой е малък, кой е победил, кой е загубил, когато видим реалните цифри на подкрепи. Партиите в момента са с много ниски нива на доверие, всичките партии. И когато говорим за това, че имаме първа партия, която до момента да речем е около 24-25% е подкрепят, а следващите партии все повече и повече се отдалечават и се въртят около 10-те процента масово, без втората, това нали разбирате, че означава толкова минимална подкрепа, че няма как да се състави правителство от така да се каже множество пешки. Една пешка може да се превърне в царица в шаха, но няма как от 5 пешки да направиш нито цар, нито царица. Това е положението.

Доц. Буруджиева, все по-често чуваме как хората са уморени, как им е омръзнало да гласуват, още повече, че им се предлага още от същото, и както вие самата казахте, повече от същото. Очевидно е, че вървим в една поредица от избори. Може ли хората дотам да се изтощят от този филм, в който участват, че да поискат промяна на държавното устройство? Все по-често се чува, че парламентарната република не работи.

Възможно е, разбира се. Виждаме какви експерименти си правим в рамките на парламентарната република, и след това си казваме: "Как можахме това да го направим?“. Защо пък да не си направим експеримент и с държавното управление? Най-вероятно след това ще се питаме какво направихме. Само че за разлика от парламентарната република едно еднолично управление, то е фокусирано върху една личност, не е еднолично, нека да бъдем коректни, каквото е президентското управление, носи безкрайно повече рискове от такива експерименти. Виждате как не може да се сменят лидерите на някои партии като се смени устав или някои технологии като се приложат, какво остава за държавния глава. Ние сме малка държава и нека да обърнем внимание на вашите слушатели, че малки държави президентски републики няма и това съвсем не е случайно. В смисъл политическото управление, системата и режимът, които ще бъдат приложени, изключително много зависи от редица фактори, включително и от фактора политическа култура. Да оставим настрана всички други фактори, които определят какво в България и защо президентската република не може да донесе решение на проблема. Но политическата ни култура е на такова ниво, че с президентска република по-скоро рискуваме тоталитарен и авторитарен режим. И тук не говоря за това кой ще бъде президент. Вие виждате, че ставайки едни обикновени народни представители без толкова власт и възможности и ресурси в ръцете си, българските политици забравят не просто откъде идват и кои са, но забравят въобще за какво съществуват на този свят и за какво са избрани. Властта изключително силно въздейства все още в български условия, нямаме нито политически елит, нито гражданство, което да понесе, според мен, този тип управление, и да го понесе в демократичната му форма. Така че ние можем да си направим експеримент и да се превърнем и в колония, и без това непрекъснато меракът на голяма част от хората някой да ни вземе под крилото и да ни отърве от тази мъка да вземаме решения непрекъснато, що да не сме колония например?

Означава ли това, че все пак е реалистично да говорим за една такава промяна, въпреки че според Конституцията на България, за да се случи такова нещо, трябва да има Велико народно събрание, хората не могат да решават чрез референдум. Доколкото разбирам от думите ви – не е невъзможно да се стигне до такава опция.

Не, не, не е невъзможно да се стигне до референдум. Виждате до какви много странни референдуми достигнахме в тези години. По принцип аз съм радетел на това всеки инструмент в обществото и в политиката да се използва по предназначение. Инструментите на директната демокрация, т.е. референдумите конкретно, имат своята сила и значение, тръгвайки отдолу нагоре. Дори тази Швейцария, която ние непрекъснато даваме за пример с референдумите, все още няма и вероятно няма и да проима референдум за национални въпроси от такова естество, каквото е да речем каква да е политическата система. Пряката демокрация има своето поле на максимална ефективност и поле на минимална такава, и даже на вреда. И ние не знам защо всичко искаме по много. В крайна сметка, дори с най-перфектното ядене да се наяде един човек – неслучайно гурмето е с малки порции, след това ще отиде да се опита да изкара тази храна, защото му става лошо. Не можем да искаме по много, директно, бързо от всичко. трябва да се научим да бъдем демокрация и да действаме демократично. Но така или иначе, имаме този закон, който дава възможност национални референдуми по такива въпроси да се провеждат, и можем да станем свидетели, макар че според мен така, както се очертава следващият парламент, няма как да се случи. Може да стане подписка, както сме имали такъв случай с гражданите, и да се съберат съответно подписите за това да се проведе референдум. Второто нещо, което говори по-скоро, че ще се отложи този дебат, е продължителността на този дебат. Аз си спомням, веднъж бяхме в студио с Божидар Димитров – лека му пръст, с който спорехме точно по въпроса за президентската република. Той беше много сериозен фен на това нещо и много сериозно го пропагандираше, бих казала, защото аргументите не бяха чисто информационни. И след дълъг спор най-накрая той каза: "Ама да, това е най-хубаво, точно защото ще зависим от така да се каже една личност и можем да намерим такава личност“. И аз му казвам: добре, кой, кой? И най-накрая стигнахме до извода, включително и той, че само Левски е такава личност. Ама извинявайте, не може с някакви такива носталгии към миналото да си мислим, че можем да го възпроизведем в бъдещето. Неслучайно и самият Левски говори за република, защото републиката дава възможност и парламентарната република дават възможност на всеки един от нас да бъде представен като интереси и да бъде защитен като интереси. Защо това не се получава? Ами то не се получава, защото и ние не сме адекватни на демократичния режим, наречен парламентарна република. Готови сме да си продаваме гласовете, готови сме да замълчим за нередностите, защото са на нашия човек, готови сме да бъдем корумпирани, защото това е по-лесно, вместо да си понесем отговорността. Готови сме на много неща, които ни дразнят в политиците, и ние смятаме, че ще намерим някакъв такъв извънземен човек, който ще е някакъв различен и ще направи нещо. Ама дори да намерим един такъв, който да го изберем за президент, то управлението, политическото, е на много нива, йерархично е. И големият проблем в политиката е, че когато се вземе дори най-доброто решение, докато стигне до гражданите, може да не получи никакъв положителен резултат от това решение.

Т.е. една промяна на държавното устройство по никакъв начин не би могла да реши политическата криза, в която се намираме. И кризата на ценности най-вече, защото говорим за политици, за държавници от ранга на Левски.

Точно така. Ние непрекъснато казваме за партиите, че със стари муцуни не могат да се правят нови – нека така да го кажем.

Да, разбрахме ви.

А не знам защо смятаме, че със старите муцуни на избирателите може да се направи нещо ново. Значи самите ние трябва да се огледаме в себе си и да помислим до каква степен имаме развита действително политическа култура на активни граждани. Много често ме питат първо как, кога ще се оправим, няма ли да се оправим и кога ще стане това нещо, и когато аз казвам: ами тези неща са бавни, както се казва, демокрацията със столетия се е възпитавала и тези общества, които ние ги гледаме как функционират, макар че те не функционират перфектно и там избирателите имат критики и недоволства, но функционират на базата на една политическа култура, изграждана със столетия, ние непрекъснато живеем още във времената на социализма, когато петилетката трябва да я изпълним за три години вместо за пет, когато се гордеем, че сме прескочили цели исторически развития, цели етапи в своето развитие и казваме, тук почнали се Възраждането преди всички останали и след пет века сме се сетили, че даже няма нужда да го завършваме, направо ще отидем в модернизацията. Вижте, тези подскоци в историята не спомагат българите да мислят, да приемат и да работят за собствената си държава като за собствена държава. Ние в някакъв смисъл сме убедени, че държавата е нечия друга, че тя може да бъде изсмуквана, източвана, че това не са нашите пари. Ето например, ние забравихме – сещам се за едно от обещанията на "Продължаваме промяната“ – че 8 милиарда се крадат и те ще ги върнат на хората. Ама не само, че дето се вика 1 лев от тези не се върна, ами се взеха заеми и сега служебният министър-председател обяснява, че трябвало да се вземат още заеми, за да се изплатят гласуваните в актуализацията на бюджета суми. Ами, докато забравяме такива неща и не се интересуваме какво се случва със сладките приказки, които слушаме по време на избори, какво се случва след това, аз не виждам какво ни пречи системата. Пречим си самите ние – извинете.

Евелина БРАНИМИРОВА