Доц. Искрен Иванов, експерт по международна сигурност и управление на конфликти, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

В рамките на едноседмичния форум на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество в имението "Филоли“ край Сан Франциско четиричасова среща проведоха китайският президент Си Дзинпин и неговият колега Джо Байдън. За последно Байдън и Си Дзинпин се разговаряли в миналия форум на Г-20, а Си не е посещавал САЩ от април 2017 година, когато във Флорида се среща с тогавашния американски президент Доналд Тръмп. Дали тази среща сега даде посока за развитие на американо-китайските отношения или бе поредния пиар шум за нищо? Наш гост е преподавателят в Софийския университет доц. Искрен Иванов – експерт по международна сигурност и управление на конфликти. Добре дошъл в аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“, доц.Иванов.

Добре заварила, г-жа Събчева. Благодаря ви за поканата.

Какво донесе дългоочакваната среща между двамата световни лидери?

Когато говорим за срещата между китайския лидер Си Дзинпин и американския президент Джо Байдън, трябва да отчетем три геополитически реалности, които са налице. Първата и най-важна геополитическа реалност това е, че на този етап САЩ и Китай са единствено двата глобални актьора, които имат военно-стратегическите, икономическите и културните ресурси за да формират глобалната политика. И тази среща е доказателство тъкмо за това, защото от една страна президентът Байдън много добре разбира, че без САЩ да си подсигурят гърба в Пасифика и без те да са сигурни, че няма да има някакво нарушаване на статуквото в този регион, те не биха могли ефективно да задържат Иран в Близкия изток и Русия в Източна Европа. От друга страна китайците пък си дават сметка, че на този етап те не са готови за конфронтация със САЩ, и че не е в техен интерес да се конфронтират с Америка, защото това би спряло техния възход. Така че и двамата лидери изглежда са се примирили с това, че светът вече е двуполюсен: Байдън от една страна, че трябва да държи каналите на комуникация отворени с Китай, пък Си Дзинпин от друга страна, че вече е време Китай да започне да носи и повече глобални отговорности, за да може в крайна сметка този възход, който в момента се намира китайската държава, да се запази за бъдещите две-три десетилетия, когато вече се очаква, поне такива са прогнозите на повечето американски изследователи, че Китай тогава ще достигне пълен паритет със САЩ. Втората геополитическа реалност е, че на тази среща стана ясно, и това е добрата новина, че на този етап май ще се разминем с Трета световна война, защото след като каналите на комуникация между двамата лидери са отворени, това означава, че няма опасност да стане грешка, има червена линия между двата глобални центъра и ако по някакъв начин, не дай си Боже, утре се случи инцидент или пък някакво учение, което по някакъв начин породи загриженост у една от силите, те могат много лесно да се координират, да уточнят къде е допусната грешката или пък как другата сила трябва да отговори, така че да не се стигне до глобален военен конфликт. Така че това е добрата новина, и тя е, че благодарение на тази среща на този етап се разминахме се Трета световна война. И третата геополитическа реалност, тя е, че оттук нататък започва спорът между двете глобални сили за това, как ще бъде разпределен светът, защото истината е, че тази подялба няма да бъде подялба на лагерите по начина, по който ги познавахме от Студената война, тук по-скоро ще става дума за подялба на лагер, който ще бъде политическото семейство на либералните демокрации така, както ги разбира Западът и чийто център ще бъде Вашингтон, и политическият лагер на други политически семейства, които не се асоциират с либералната демокрация, и чийто център ще бъде Пекин. Разликата със студената война е, че за разлика от двуполюсното противопоставяне този път така самото понятие за демокрация в Америка вече придобива нови измерения, различни от тези, които познавахме по време на администрацията "Кенеди“ и т.н. А пък в китайския лагер нещата стоят по много различен начин, защото за разлика от Съветския съюз Китай няма амбицията да изнася социализъм с китайски характеристики и да строи военни бази по света, а той по-скоро прокарва икономическите си интереси си от една страна, и от друга страна оставя  възможност на страните, които приемат да бъдат част от този лагер, сами да определят по какъв начин да се управляват, какъв да бъде политическият  режим и т.н. – неща, които както си спомняме, в социалистическия лагер ги нямаше.

В какъв световен контекст обаче се развива тази среща?

Тази среща се развива в контекст, който ни е добре познат, особено на нас, от Източна Европа, и това е, че в момента системата на международните отношения е белязана от два конфликта, които имат потенциала да прераснат в глобални. Първият конфликт е войната в Украйна, където от една страна имаме Украйна и САЩ, от другата страна имаме Русия, и който е изключително интензивен. А неудобната истина е, че Русия започва да си връща инициативата на бойното поле по две причини: първата причина парадоксално това е Северна Корея, защото само за последните няколко месеца от срещата на руския президент със севернокорейския лидер Ким Чен Ун Северна Корея е изляла един милион боеприпаси в руската отбранителна индустрия. Аз си спомням,  когато беше тази среща, тогава се намирах в Сеул, в Южна Корея, и много се говореше за това, че тази среща ще обърне и има потенциала да обърне военните действия в Украйна и да промени баланса на силите в полза на Русия. И втората причина за това е, че руската стратегия се оказа устойчива. Защо? Защото на всяка една победа, която постига Украйна на бойното поле, Русия противопоставя много стара тактика от Втората световна война – да напредва с огромни маси човешки ресурси. Вие виждате, че последните новини бяха, че дори руският президент Владимир Путин е пуснал наказателни отряди на пушечно месо. Какво означава това? Това само по себе си не гарантира технологичното предимство на Русия в тая война, защото тя няма много технологии, разчита предимно на иранските дронове, а този похват да изпращаш огромни човешки маси на бойното поле, той е смазващ  психологически за украинците, което от своя страна води до сериозен спад на морала в украинския лагер, защото вие виждате сега, днес буквално стана ясно, че още един украински генерал е бил уволнен от Зеленски и е бил сменен. Т.е. той лека-полека сменя командването. И вторият конфликт е войната в Близкия изток. Аз лично не виждам, как скоро ще се разреши този конфликт, защото сам по себе си той е прокси война. И в тази прокси война от една страна имаме Израел, подкрепян от САЩ, от друга страна имаме терористичните групировки в региона, зад които видяхме на няколко пъти директно застана Русия. Делегация на "Хамас“ посети Москва, водиха се разговори. Разбира се, те не бяха приети лично от Путин, но Лавров отиде да се види с тях. И от тази гледна точка това геополитическо противопоставяне между САЩ и Русия, то бележи и тези два конфликта. Но добрата новина е, че за разлика от комуникациите между Вашингтон и Москва, които са силно затруднени, тези между Вашингтон и Пекин се отворени. Това е добре, защото Китай има известно политическо и икономическо влияние върху Русия и фактът, че последния път когато имаше опасност да се стигне до ядрена криза, спомняте си, Си Дзинпин излезе и каза: "Ядрената война не е опция, понеже не може да бъде спечелена. Това е червената ни линия“, и веднага на другия ден руският президент промени реториката и спря да се говори за ядрена ескалация.

Три са решените на срещата въпроси:  възстановяването на пряката комуникация между Пентагона и НОАК – Китайската народноосвободителна армия, постигането на договорки за спиране на производството и разпространението на китайски фентанил – това е суровина за производство на модерен наркотик, и решаването на проблема с арендованите китайски панди в зоопарка в Сан Франциско. Като че ли най-сериозна обаче изглежда възобновената военна комуникация. Какво означава тя?

Това означава, че САЩ и Китай са постигнали съгласие по отношение на морските си стратегии в Пасифика. Сега, искам да обърна малко повече внимание на това. Факт е, че в рамките на глобалната политика САЩ и Китай имат много различия, но също така факт е, че те винаги са ги разрешавали, във всеки момент са можели да седнат на една маса, да ги разрешат на базата на компромиси на едната или на другата страна. Защо компромиси? Защото както казах, колкото Америка е склона да прави компромиси, толкова и Китай е склонен да прави компромиси, чисто и просто защото икономиките им са вързани и факт е, че ако едната икономика пострада, ще пострада и другата. Не е в интерес и на двете икономики да има война между тях, с една червена линия и това е Тайванският въпрос. Китай ясно е декларирал, че ако утре по някакъв начин САЩ се опитат да нарушат  статуквото в Тайванския проток, тогава Китайската народна република ще разглежда това като посегателство срещу своята териториална цялост и суверенитет. И факт е, че съгласно международното право, това казва и американският президент Джими Картър, когато признава Китай през 1979 година: "Има един Китай и Тайван е част от Китай“. Това е много деликатен въпрос за китайците и те не биха позволили по някакъв начин Тайван да бъде изтръгнат от тези международни рамки, в които той съществува. Всъщност това възобновяване на комуникациите между Китайската народноосвободителна армия и Пентагона цели именно да координира действията от една страна на китайските въоръжени сили и от друга страна на американския флот, когато става въпрос за движение в Тайванския проток. Защото само при един инцидент на Тайванския проток, и това го има описано във всеки американски или китайски учебник по военно дело, може да се говори за правото на другата страна да отговори. Т.е.  ако по някакъв начин за инцидента са виновни американците, китайците си запазват правото да отговорят. Или ако по някакъв начин стане инцидент между китайски кораб и американски кораб, много лесно може да пламне отново война. Тези примери са добре описани във военната наука и в Китай, и в САЩ, и всъщност възстановяването на контактите между НОАК и Пентагона цели точно това: когато има такива инциденти, когато има такива казуси, чрез постоянна, чрез навременна комуникация да се прекрати погрешното тълкуване на такъв тип инциденти.

Обаче въпросът с Тайван след тази среща, поне публично остана доста мъгляв като решение, защото ако Китай реши да атакува Тайван, ситуацията за САЩ може бързо да ескалира до глобална война на три фронта: в Украйна, в Близкия Изток и в Азиатско-тихоокеанския регион. Това дали би им било по силите да издържат, дали би било по силите на Америка?

Ами вижте, аз се съмнявам, че дори в сегашната ситуация Америка за дълго време ще може да удържа на два фронта: от една страна Русия, от друга страна Иран, даже спокойно може да кажем Русия, защото зад Иран стои Русия. И ще ви кажа защо. Просто вече започва да се говори и в Американския конгрес за това, че между Украйна и между Русия трябва да има някакви договорки. Защото ако Украйна е партньор на Америка, ако тя е инструмент за това да бъде сдържана Русия така, че да не се стигне до пряка конфронтация с НАТО, то Израел е съюзник, и като казвам съюзник, също толкова важен съюзник, дори и по-важен отколкото Великобритания. За това си има обективни причини, и те не се коренят в конспиративните теории, от които някои американски автори направиха милиони, а чисто и просто защото в САЩ има Закон за лобизма. И съгласно този закон за лобизма най-влиятелните групи по интереси в американската политика могат да оказват пряко влияние върху външната политика на страната. А знаем, че в Америка най-влиятелното е еврейското лоби. Така че от тази гледна точка аз мисля, че може би вече по неофициален път, по неофициални канали има идеи за това по какъв начин да се достигне до компромис в Украйна, чисто и просто защото много от оръжията, които бяха предназначени за Украйна особено от по-високо технологичните, в момента виждаме, че отиват за Израел. Това означава, че Вашингтон се колебае за това, къде да вложи повече ресурси и че много зависи от президентските избори през следващата година и съдбата на тази издържаща подкрепа за Украйна, а от друга страна и подкрепата за Израел, въпреки че аз не мисля, че по някакъв начин американската подкрепа за Израел би била поставена под съмнение, пак поради причините, които споменах. А що се отнася до Тайван, неудобната истина е, че отношението между САЩ и Китайската народна република почива върху три комюникета, съответно сключени по време на администрациите на Никсън, Картър и Рейгън. Най-общо с тези комюникета се признават две неща: първо, китайската юрисдикция върху Тайван и върху Тибет, така наречения Тайвански и Тибетски въпрос, а с второто решение, това е по-скоро решение на администрацията "Картър“, едностранно се прекратява Договорът за колективна сигурност и взаимоотбрана между САЩ и Тайван. Т.е. Америка признава, че оттук нататък не би се намесила, ако по някакъв начин Китай пристъпи към промяна на статуквото в Тайванския проток. Тези неща са регламентирани в комюникетата и неслучайно китайският външен министър Уан И преди време, когато се срещна с държавния секретар Антъни Блинкен, му напомни за тези геополитически реалности. Т.е.  наистина дестабилизация в Тайванския проток би била изтълкувана  по коренно различен начин и от двете сили: за Китай това би било обединение с Тайван, а Америка би го изтълкувала като насилствена промяна на статуквото в региона. А Европа виждаме, че много се колебае, предпочита да бъде балансирана и да не заема страна в този спор. И всъщност тази среща в Сан Франциско целеше точно това – да се постигне някакъв консенсус между двамата лидери, че на този етап не е време за конфронтация между тях. Което между другото се случи и със стратегическите доктрини на държавите, защото САЩ смятат, че в сегашната геополитическа ситуация наистина те биха се затруднили, ако трябва да воюват на още един фронт, особено с Китай, а от друга страна пък Китай вярва, че все пак една директна конфронтация с Америка може да се случи едва след 40-50 години, поне така говорят китайските доктрини, чисто и просто защото все още има някои технологични сектори, в които САЩ има превъзходство пред Китай. Да, примерно като тонаж, като брой Китайския народен флот вече е пред американския, но като технология Америка все още разполага с някой технологии, които между другото част от тия чипове се произвеждат в Тайланд, и които всъщност са ключът към американското технологично превъзходство. Така че ситуацията е много заплетена, и точно поради тая причина наистина е спорно да кажем дали Америка би се справила да сдържа опонентите си на три фронта. Аз лично се съмнявам.

На срещата Байдън-Си дали има и някаква друга дискретна договорка, или някакви други дискретни договорки, като например отношенията на Китай с Русия, особено що се отнася до войната в Украйна?

Аз мисля, че има такива договорки, и ние разбира се няма да разберем за тях. Това че двамата лидери са се разбрали за възобновяване на комуникацията означава, че те вече имат консенсус за това, че светът започва да се поделя, и че в рамките на този свят е много по-добре суперсилите да си сътрудничат отколкото да се конфронтират или поне да се конфронтират по начина, по който го правеха САЩ и Съветският съюз по време на Студената война. Какво означава това? Америка и Китай искат свят, който е основан върху правила,  координацията между тях да е основана на правила. Примерно да кажем, поне така е в теорията на международната сигурност, че координацията между суперсилите винаги е с цел избягване на ядрена война, за да не се стигне до взаимно гарантирано унищожение. От своя страна конфронтацията също трябва да бъде в определени рамки и тези рамки включат придържане към принципа за това да не се използва ядрено оръжие по силата на международното право за нападателни цели. И Китай, и САЩ тези документи са ги разписали в рамките на ООН и се придържат към тези принципи. Т.е. и  двете суперсили искат конфронтация и координация, искат свят, който да е основан на правила. Русия за разлика от тях не иска свят, който да е основан на правила, защото ние видяхме буквално от началото на войната в Украйна на няколко пъти не просто ядрена реторика, а изтегляне на Русия от всякакъв тип ядрени формати, в които има ясно регламентирани квоти за производство, за обогатяване на ядрени оръжия, използване на ядрени оръжия. НАТО вече се изтегли от тези споразумения. Т.е.  Русия всъщност не иска свят, който е основан на правила или поне не знае на какви правила иска да е основан този свят. Това от една страна плаши Америка, защото единственото, което може да уплаши американците, е евентуална Трета световна война между САЩ и Русия, от която няма да има победители, а от друга страна дразни Китай, защото пък китайците не искат една такава война да им спре възхода, защото Трета световна война при всички положения ще доведе до това. Така че по-скоро големият консенсус е, че всякакъв тип конфронтация между глобалните актьори оттук нататък трябва да е основан  на правила, и от тази гледна точка това е добра новина, защото Русия също ще трябва да спазва тези правила.

В контекста на това, което казвате, забелязваме, че четири дни след срещата нито висш китайски функционер посети Москва, нито висш руски функционер посети Пекин, което може и да се преведе, че Путин не е информиран от първа ръка за посещението на Си Дзинпин в Сан Франциско.

Така е. И аз мисля, че той няма как да не е знаел за това посещение, но тук вече можем само да предполагаме. В крайна сметка това съотношение между САЩ и Китай, и аз не мисля, че въпреки отношенията между Пекин и Москва в момента, по някакъв начин китайците биха се съобразявали с това, каква е визията на Путин в случая, пак казвам, защото за тях, техният интерес, техният възход са запазването на тази формула, която имат: социализъм с китайски характеристики и как между другото генерират средна класа – за тях това е по-важно, чисто и просто защото техният кръгозор е по насочен към една дългосрочна стратегия. Ако примерно Русия иска резултати тук и сега, за да си възвърне влиянието в Евразия, Америка иска резултати тук и сега, защото либералните демокрации мислят краткосрочно в години, то за Китай нещата стоят по много различен начин, просто защото в китайските доктрини винаги се  мисли за десетилетия, дори за столетия напред. За нас това е много трудно да го възприемем като европейци, но за тях това е традиция от стотици години. Важното тук е да споменем, че вече започват да проличават някои различия, които Китай и Русия имат по отношение на това как да изглежда следвоенният глобален военен ред и ще видим докъде ще доведат тези различия.

Не стана ясно също, дали на срещата двамата президенти са обсъдили войната в Близкия изток. Джо Байдън на не се сдържа и показа отношението си към своя гост и го нарече "диктатор“. Но пък от друга страна се разбра, че във вторник висши арабски и ислямски дипломати отиват в Китай за координация по израелско-палестинския конфликт. Как тези совалки се свързват с разговорите в Сан Франциско и що за размразяване на отношенията има?

Вижте, конкретно политическите реалности са следните: от една страна САЩ много трудно могат да разберат Китай, защото Китай като политически модел, като икономически модел е много различен от това, което Западът си представя. Америка се опитва по някакъв начин да възприеме Китай като Съветския съюз, докато тук изобщо не става за дума за това, най-малкото защото китайската политическа култура почива на една много интересна амалгама: от една страна между социализма с китайски характеристики, от друга страна между неоконфуцианството и т.н. и т.н. Те имат свое понятие за политика, свое понятие примерно дори за демокрация. Там се говори за така наречената консенсусна демокрация. За европейските, пак казвам, това е необяснимо, но за Китай това е голяма крачка напред в развитието им, предвид че там 5 000 години са се кланяли на императора, в един момент след революцията нещата се променят. Що се отнася до САЩ, на Китай също му е много трудно да възприеме Америка, защото истината е, че обикновено когато работят китайците с икономически партньорите, те в своята риторика винаги са толерантни спрямо политическия модел на отсрещната страна, но страшно мразят някой да им казва какво да правят по отношение на човешките права и вътрешните си работи. Това много дразни китайците. Както казва държавният секретар Хенри Кисинджър: "Огромната грешка на американския политическия елит е, че казва на Китай,  къде греши и какво да прави във вътрешната си работи, и това дразни китайците.“ Предполагам, че тези пречки са били изгладени, защото в крайна сметка ние виждаме, че ето, вашият пример е много удачен, в Близкия изток Израел продължава да бъде основен американски съюзник, има още няколко държави, които гравитират около Америка. Египет е една от тях, просто защото Египет няма никакъв интерес там да дойдат ислямистите и да вдигнат пирамидите им във въздуха. Но голяма част от арабските държави гравитират около Китай поради същата причина, защото години наред Америка им размахваше пръст за човешките права. В ислямската политическа култура знаем, че този въпрос и начинът, по който той се разглежда и от арабския политически елит, няма нищо общо с човешките права такива, каквито ние ги познаваме в либералните демокрации. Да не говорим, че в един момент кралство Саудитска Арабия беше станала председател на Съвета по човешките права в ООН с подкрепата на тогавашният американски президент Барак Обама. Т.е. просто в случая и актьори като Саудитска Арабия и другите арабски държави видяха в лицето на Китай партньор, който няма да им размахва пръст за човешките права, ще се съобразяват с техните културни традиции и затова те сега отиват в Пекин, а не във Вашингтон, чисто и просто защото тяхната политическа традиция трудно може да приеме някой отвън да ги критикува за това, какво правят те във вътрешните си работи.

Доц. Иванов, досега все говорим за либералните политики на американския президент Джо Байдън, но Америка вече влиза в кампанията за президентските избори за догодина. Как би изглеждала картината, ако в Белия дом се сменят с Доналд Тръмп?

Така. В случая е важно е да отбележим, че шансовете републиканец да се завърне в  Белия дом започват да се увеличават. Защо започват да се увеличават? Първо, защото тези съдебни процеси срещу Тръмп, тази агресивна атака срещу републиканците постигна един ефект, за който между другото предупреждаваха и много демократи, и това е, че тя направи републиканците мъченици или поне тези републиканци от тръмпийското крило, което даде тласък на Тръмп. Много пъти сме си говорили с вас, че за разлика от повечето демокрация и в Американската конституция просто няма изисквания за това кой може да бъде президент в момента в състоянието, в което се намира. Или казано с други думи, както го казваха и няколко американски коментатори вече, Тръмп от затвора може да стане президент. Знам, че звучи абсурдно, но няма в Америка ограничение за тези неща. Ако в Белия дом се върне Тръмп, това би имало следните последици за глобалната архитектура за сигурност: първо, почти сигурно е, че въпреки всички протести на Конгреса Украйна ще бъде или поделена на две, съответно окупираните територии за Русия, западната част в Европейския съюз, но няма да бъде допусната в НАТО. Разбира се има и още по-мрачен вариант – Америка изобщо да спре всякаква помощ и всякаква подкрепа за Украйна. Тръмп е способен да го направи. И второто, което фигурира в така нареченото президентско тефтерче, това е идеята за разпределянето на Европа на държави, които плащат достатъчно за НАТО, под достатъчно разбирайте 2% от техния БВП, и държави, които не плащат достатъчно за НАТО. Твърде възможно е Тръмп да фрагментира Евроатлантически алианс, давайки подкрепата и чадъра на Америка за онези държави, които плащат 2%, а пък с останалите да предоговори по някакъв начин сътрудничеството си. Сближаване с Русия със сигурност ще има, чисто и просто защото целта на Тръмп е да сдържа Китай, а не Русия. По отношение на Израел не бих очаквал някакви промени, защото Тръмп е човекът, който все пак призна Йерусалим за столица на Израел. Това е най-произраелският премиер, управлявал някога САЩ. Лошата новина е, че вероятно тогава тези комуникации между Пекин и Вашингтон ще пропаднат и твърде възможно е Тръмп да направи война с Китай, просто защото той следва строго реалистка логика, въз основа на която силата, която е във възход и заплашва глобалното превъзходство на Америка, с нея не може да се преговаря, трябва да се воюва до победа, което, досещаме се, ще има катастрофални последици и това ще доведе до Трета световна война. Сега, ако в Белия дом застане друг републиканец, като примерно губернаторът на Флорида Десантис, той ще бъде по-умерен, ще потвърди подкрепата си за НАТО, но твърде е възможно отново да иска компромис с Русия. По отношение на Китай и републиканците биха били малко по-сдържани. За разлика от тръмпийското крило вътре в Републиканската партия, умерените републиканци биха били по-сдържани, отново с предоговаряне на някои от основните уговорки, които имат те с китайците за това как да изглежда глобалният ред. И разбира се, ако Байдън остане начало на САЩ, тогава няма да се промени онова, което е до този момент, т.е. светът, в който да този момент живеем. По същия начин Америка ще продължи да сдържа стратегическите си опоненти по начина, по който Байдън го прави.  Той няма да се откаже, просто защото целият му съзнателен политически живот е минал по време на Студената война и той мисли по този начин. С едно изключение: ако нещата в Близкия изток много загрубеят и Иран реши да се намеси, твърде възможно е тогава САЩ да окажат натиск върху Украйна да се постигне мир с Русия, просто защото такива неща вече започват да се говорят не само в Републиканската партия, започват да се говорят и сред демократите. Ако трябва да обобщя, Тръмп би бил най-екстремният вариант поради причините, които изброих, следващият вариант би бил друг президент републиканец, като губернатора Десантис, и третият вариант е Байдън да остане начело на САЩ. Но предвид, че Десантис рязко изостава зад Тръмп в рамките на Републиканската партия, предвид факта, че Майк Пенс вече се отказва, и че няма друг кандидат, който да е толкова популярен сред американската публика, аз силно си мисля, че отново се доближаваме до онзи сблъсък, който видяхме и на предишните избори:  Байдън срещу Тръмп. С едно условие: ако по някакъв начин тази кампания, която в момента виждаме, тези съдебни дирения, дела срещу Тръмп успеят, твърде е възможно в крайна сметка под натиска на Републиканската партия той да се оттегли. Но дали републиканците ще му окажат натиск, това зависи от самите тях.

И като потвърждение на новите вероятности в Америка вече може да се забележи ехото им в Европа. Германия отказа поредната пратка оръжие за Украйна, а канцлерът Олаф Шолц заяви, че ще търси възможности за стопляне на отношенията с Русия и разговори с Путин.

Сега, тук трябва да направим уточнението, че за Украйна вариантите са три. Проблемът е, че украинците виждат по много различни начини победата срещу Русия. За едни 20% украинци, които живеят в окупираните територии в Крим, целта е и до голяма степен тяхната визия за това как да свърши този конфликт и тя е  поделянето на Украйна. Защо го казвам? Защото аз самият съм говорил с много украинци и от Западна Украйна, и от Източна Украйна, и това, което те ми казаха е, че дори след 2014 година, когато Русия влезе в Крим и го окупира, дори тогава в източните региони на Украйна по-голямата част от населението е подкрепяло Руската федерация. Вече едва след като Русия влезе в Украйна, извърши тази военна интервенция, подкрепата е спаднала, но преди това за Русия се е говорило като за приятелска държава. Вторият вариант или вторият  начин, по който украинците виждат тази победа, това е планът "Зеленски“: пълно изтегляне на Русия от окупираните територии, от Крим, възобновяване на териториалната цялост на Украйна и интегрирането на Украйна в НАТО и в Европейския съюз. И има една трета група, една трета много крайна фракция вътре в украинската политика, която вижда победата на Украйна като забождането на украинския флаг в Москва, което, както се сещаме, е крайно нереалистичен вариант предвид геополитическите реалности в момента. За мен възможните сценарии за разрешаването на този конфликт са два и отново ще повторя, че неговото разрешаване не е възможно без диалог между САЩ и Русия, защото въпреки всичко, което казва Европа, Путин ще възприеме като равен събеседник на статуквото в този географският регион единствено и само американския президент. Защото тука говорих за дилема на сигурността, която е между Русия и САЩ, бидейки основен източник на приходи в Северноатлантически алианс. В този смисъл възможните сценарии са два: единият възможен сценарий това е поделянето на Украйна на две части, съответно Крим и окупираните територии да бъдат предадени на Руската федерация, останалата част на Украйна да бъде интегрирана в НАТО, в Европейския съюз, да бъде теглена червената линия, и по този начин всъщност геополитическото поделяне на силите в този регион да приключи. Аз мисля, че в една такава ситуация Си Дзинпин би бил напълно окей с това, най-малкото, защото Китай няма интерес нито Русия да спечели тази война и да влезе в Европа, защото тогава ще загуби пазарите си. Нито пък Русия да загуби войната, защото тогава ще стане много уязвима от страна на Съединените щати. И вторият възможен сценарий, това е да се стигна до пълна украинска победа, изтегляне на Русия от окупираните територии. Но това може да се случи единствено и само ако американската и европейската подкрепа за Украйна  продължи във вида, в който тя беше през 2022 г. Което на този етап е силно колебливо, предвид факта, че много американски оръжия, и то най-добрите американски оръжия в момента отиват за Израел. Това са двата сценария пред украинския конфликт и аз мисля, че в рамките на 2024 г. ще видим, какви са перспективите за неговото решаване. Ако не най-късно вече, когато в Белия дом нещата се циментират, когато свършат изборите, мисля, че американците ще имат ясна визия за това как да изглежда тази част от региона. Защото това, което те се опитват да направят, е максимално да си запазят влиянието, което имат в момента.

На този фон, къде и как стои България?

На този фон България е в много деликатна ситуация, защото както и друг път сме си говорили с вас, много дълго време България беше обект на т.нар. Малтийски консенсус. Малтийският консенсус, още веднъж ще повторя за нашите слушатели, които не са чували за него, е постигнат през декември месец 1989 г. между генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов и тогавашния американски президент Джордж Буш-старши, който засяга България и Румъния, където това влияние на двете сили е поделено 50:50. И в случая, така беше устроен и българският  преход - военно-политически, военно-стратегически, ако щете икономически ние бяхме обвързани със Запада. Но културно и енергийно ние останахме обвързани с Русия. А Румъния след 2014 г. много бързо се ориентира в ситуацията и разчупи този консенсус. За да се разчупи Малтийският консенсус в България са необходими три предпоставки. Първата предпоставка, това е приемането на България в Шенгенското пространство, защото тогава в обозримо бъдеще и визите за Америка също ще паднат. Следващата стъпка е приемането на България в Еврозоната, защото веднъж, след като ние станем част от европейската система от централните банки, тогава вече нашата финансова система ще бъде вързана с европейската и най-сетне нашето еврочленство ще е пълноценно, ще е 100%. И накрая интегриране в европейското ценностно пространство, което предвид ситуацията в България, предвид обществените настроения, за мен ще отнеме може би 2-3 поколения, което е много време. Така че това много зависи от политиците, дали ще успеят да разчупят този консенсус или няма да могат. Както от една страна изглежда много лесно той да бъде разчупен, виждаме, че има обективни геополитически обстоятелства, които не го позволяват. Така че това зависи единствено и само от нас. Сега, ако някой се надява Америка или Европа с вълшебна пръчка чисто и просто да го разчупи, това няма как да стане най-малкото, защото щом Румъния успя да го разчупи, това означава, че и ние можем да го разчупим, ако имаме тази добра воля. Много зависи, дали този проатлантически, проевропейски консенсус в България ще се запази. Кои са предизвикателствата пред запазването на този евроатлантически консенсус? Най-вече, това е разделението на обществото. Защо обществото е разделено, поради определени влияния, които някои биха нарекли хибридни влияния, аз също бих употребил тази дума. Тези влияния идват както от изток, така и от запад. От Изток те идват по линия на Руската федерация - енергийно, културно, ежедневно ги наблюдаваме. Има кръгове в страната, които са заинтересовани от това България отново да мине в другия отбор, огромен е натискът за това. Но не трябва да си затваряме очите и за това, че такива влияния има и от страна на нашите западни партньори.  Разликата е, че със запада ние сме съюзници в цялата тази конфигурация. И примерно, в това отношение това ново поколение от ценности, които се и внасят тук, в България. И които виждаме, че обществото не иска да ги приеме, по-скоро рано му е  да ги приеме. Такъв тип предизвикателства трябва да се отчитат тогава, когато разчупваме Малтийския консенсус. И в обобщение,  най-сериозната променлива, от която зависи дали ще го разчупим, това е кризата на демокрацията. Защото в момента демокрацията е в криза. Защо е в криза? Защото центърът на демокрацията, Вашингтон, също в момента се намира в криза. Просто, защото тази демокрация в момента в  Америка, която е, тя няма нищо общо с демокрацията на Студената война, когато целта на американската демокрация беше да стимулира средната класа, благосъстоянието на гражданите, така че хората да живеят добре. Защото по време на администрацията на Кенеди средната класа в Америка беше 70%, в момента е 38%. Защо? Защото в момента неолибералната демокрация не се занимава със стимулирането на средната класа, а акцентира много повече върху това ново поколение права и свободи,  което е въпрос на обществен дебат, за който видяхме: не сработи в арабските държави, на сработи във всички географски ширини. Което доведе до разделение на целия свят и разделение на обществата в съюзниците на Съединените щати.  Това в момента се случва и в България. Просто българските политици трябва да помислят към гарантирането на основите на демокрацията такава, каквато тя гарантира силна средна класа и добър стандарт на живот на гражданите. Защото в противен случай ние ще навлезем в един модел, в който ножицата между много бедни и много богати рязко ще се увеличи. Средната класа ще изчезне и тази криза на доверие към демокрацията ще прерасне от криза към не доверие. И моето опасение е, че тези процеси вече са започнали, защото вие виждате в момента, да, мнозинството българи са привърженици на ЕС и НАТО, но с 15% е спаднала тази подкрепа в последните няколко години. Това са много тревожни знаци и това е причината, поради която в България ние трябва да следваме европейският модел, така щото наистина нашата демокрация да гарантира, отново казвам, стабилна средна класа, работни места и висок жизнен стандарт на гражданите. А не да е насочена към стимулиране на олигархията.

В заключение, можем ли да кажем, че България, без да участва във външна война е във вътрешна война?

Да, можем да кажем това.  Сега ние във външна война на тоя етап няма как да участваме. Най-малкото, защото НАТО гарантира колективната ни сигурност с нашите съюзници. И това е причината, поради която най-рационалното решение за нас е, ние да бъдем в онзи лагер, който гарантира сигурността ни. На този етап, единственият лагер, който може да го направи, това е лагерът на НАТО и Европейския съюз. А сигурността, в крайна сметка, е на първо място. А що се отнася до вътрешната война, ние виждаме поляризация на обществото и то едно ожесточение, едно деление, каквото аз, трябва да ви кажа, не съм виждал, и което наистина е много сериозно. Пак казвам, защото то излага демокрацията на България в криза. Най-малкото, което е:  ситуацията, в която се намираме в момента е вътрешна война и защото просто хората вече загубиха доверие един на друг, това спокойствие, което го имаше и което се дължеше на обективните геополитически обстоятелства, че в България се гради демокрация, за това, че по някакъв начин се работи за стандарта на хората и т.н., вече го няма. И го няма, не просто защото се сменят политическите партии, политическите партии винаги са се сменяли в България. А защото не е ясно:  ние можем ли да разчупим Малтийския консенсус. Поради факта, че ако ние не успеем да разчупим Малтийския консенсус, тогава ние ставаме външна граница на Европейския съюз и ще бъдем изцяло маргинализирани и изтласкани в периферията на Европейския съюз. Ето това е основният проблем върху който трябва да се мисли. А едва след това вече, като се решат тези общи неща, наистина  да се премине към по-маловажното, защото много хора смятат - да, ние сме страна-членка на НАТО и Европейския съюз, всичко е решено, нашият цивилизационен избор е ясен, на запад сме си и т.н. Трябват усилия ситуацията да се задържи така, най-малкото, защото без разчупването на този консенсус демокрацията в България ще навлезе в перманентна криза и в един момент ще загуби силата си.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз ви благодаря.

Гостува ни преподавателят в Софийския университет доц. Искрен Иванов, експерт по международна сигурност и управление на конфликти.