Доц. Искрен Иванов, експерт по международна сигурност и управление на конфликти, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Изречение от предизборен митинг на Доналд Тръмп – кандидат за президент на изборите през ноември, разбуни духовете в Стария континент. Той обяви, че докато е бил президент е предупредил съюзник от НАТО как би насърчил Москва да прави каквото си поиска с тези страни от Алианса, които не плащат вноските си. Тръмп предизвика остро възмущение на западните си партньори, но като първа действена реакция е само намерението за възобновяване на създадената през 1991 г. платформа за политическо сътрудничество между Германия, Франция и Полша, известна като Ваймарски триъгълник. Колкото и възмутително да звучи изреченото от Тръмп, то изигра благоприятна роля за заздравяването на европейските възможности за сигурност и отбрана. Ще успее ли Тръмп да извади от летаргията европейските лидери? Наш гост е преподавателят в Софийски университет доц. Искрен Иванов – експерт по международна сигурност и управление на конфликти. Добре дошъл в Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“, доц. Иванов.

Добре заварили, г-жо Събчева. Благодаря ви за поканата.

На фона на обвиненията, че изказването на Тръмп е безотговорно и работи в полза на Русия, само председателят на Мюнхенската конференция по сигурността Кристоф Хойсген заяви, че исканията за допълнителни разходи за отбрана не са изненадващи, защото по своя уникален начин той ги е отправил, докато е бил президент. Между впрочем, чухме нещо подобно и от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Така че да тръгнем оттук: заради кого или какво европейците започнаха да инвестират в отбраната си – заради руската агресия в Украйна или заради потенциалната възможност в Белия дом отново да се настани Доналд Тръмп?

Основните причини, поради които Старият континент започва да инвестира повече в отбраната си, са три. Първата основна причина, разбира се, идва от външната заплаха, защото в европейската стратегическа култура, колкото и да са различни държавите в Европа, тяхната стратегическа култура сама по себе си е западноцентрична и тя винаги е насочена навън, а именно – тогава, когато има някаква заплаха, да се предприемат всички възможни мерки тази заплаха да бъде неутрализирана. В този смисъл основната причина, поради която Европа оттук нататък ще дава повече пари за отбрана и ще харчи по-малко за социална държава, е от една страна руската агресия в Украйна, от друга страна – все по-голямата роля на Китай в системата на международните отношения, защото в последните стратегически документи на Европейския съюз Русия директно фигурира като заплаха, а Китай фигурира като предизвикателство. Това европейците правят с умисъла, че те вече не могат да се чувстват сигурни по същия начин, по който се чувстваха сигурни в еднополюсния модел на 90-те години, а ще трябва да заделят повече средства за отбрана, най-малкото защото не се знае утре-вдругиден дали Путин няма да бъде наследен от още по-консервативен лидер, който в един момент да реши, че с Европа трябва да се воюва. Втората основна причина е, че в глобален план американската сила започва да отслабва. И това е факт, който се отбелязва не просто от европейските съюзници, това е факт, който се отбелязва и от един стратегически съюзник на Америка, какъвто е Япония, и от един доста близък съюзник и приятел на Америка, какъвто е Южна Корея, и т.н., и т.н. Т.е. масово съюзници на САЩ отчитат едно намаляване на глобалното влияние на САЩ, което се дължи на много причини, но най-вече защото американската демокрация в момента се намира в много дълбока криза, от една страна, а от друга страна, защото налице при САЩ е едно явление, което периодично се случва на всяка суперсила, а именно – свръхразпростиране на влиянието, което логично започва да води до свръхразширяване на силата и съответно до намаляване на това влияние. От тази гледна точка, Европа разбира, че през близкото десетилетие ще има сериозни промени в глобален план, силата на Америка ще продължи да намалява, което логично налага необходимостта от това зависимостта от САЩ по отношение на отбраната да бъде преосмислена. Тук, разбира се, има различия. Французите казват: трябва да се постигне стратегическа автономия; германците казват: не, това трябва да става в диалог със САЩ, в рамките на НАТО и т.н. Но общото мнение е, че с намаляването на глобалното влияние на САЩ все по-малко може да разчитаме на Америка за нашата отбрана. И последната, трета причина, това е отново активизирането на недържавни актьори в лицето на трансграничните терористични мрежи. Защото истината е, че след пандемията от коронавирус се считаше, че тероризмът вече е една отживелица, "Ислямска държава“ вече я няма. Напротив, с възобновяването на конфликта в Близкия изток в момента виждаме, че тероризмът все още е актуален. И от тази гледна точка Европа има нужда от доста по-стабилен сектор за сигурност, който да й гарантира, че европейските столици няма да се превърнат в онова, което бяха през 2016 г., когато, спомняме си, почти всички европейски столици станаха обект на терористични атаки.

Какъв ефект имат думите на Доналд Тръмп?

Ефектът е шокиращ за европейците, но той не е неочакван. Най-малкото защото когато лидерът на държавата, която претендира за най-развитата демокрация в света и за страната, която е страна на свободата, която трябва да пази другите, се изкаже по този начин – че той ще окуражи една диктатура, каквато е Русия, да нападне съюзник, това има шокиращ ефект. Първо, защото едно такова изказване означава, че на един Вашингтон, в който управлява Тръмп, не може да се разчита за отбраната на Европа. От друга страна, обаче, има съвсем разбираем ефект, тъй като беше ясно, че Доналд Тръмп е просто един популист, който иска да влезе в Белия дом, просто защото иска да е президент. Тук само ще засегна един момент и ще кажа, че от едно известно време много циркулират тези от рода на това, че Тръмп е "руският“ човек в Белия дом, че Тръмп е "руският“ агент в Белия дом, че той е едва ли не…

Човекът на Путин?

Да, точно така, човекът на Путин, човекът на КГБ, този, който е вербуван, за да съсипе Америка, и т.н. Сега, тези митологии звучат наистина доста убедително, но това далеч не е така, защото политическият процес в САЩ е много сложен и демокрацията в САЩ все пак е прозрачна и няма да допусне до президентския пост да стигне човек, който – разбирате ме по тоя начин, е "човекът на Путин“. Тук по-скоро става дума за едно явление – и това го казвам, тъй като съм го коментирал с доста американски колеги, както републиканци, така и демократи – едно явление, при което просто става дума за политици с много голямо его, с нещо, което на езика на политическата психология наричаме тотална липса на ясни възприятия за това как трябва да се поеме кормилото на държавата, а също така политик, който просто иска да бъде президент, защото иска да покаже на своите опоненти, че е по-добър. Вие си спомняте – първия път, когато той спечели изборите, той повтаряше постоянно "Аз просто победих Хилари Клинтън, победих Хилари Клинтън“ и това беше един рефрен, който той постоянно повтаряше, когато му се задаваше въпроса дали не е спечелил изборите с помощта на Русия. И ще отворя една малка скоба, за да поясня, че самият аз, когато бях гост-изследовател в университета в Делауер, съм обсъждал не само с колеги от академичните среди, но имах възможност да го обсъдя и с някои американци от политическите среди, а именно – идеята за това, че руснаците са "хакнали“ изборите в Америка и са позволили на Тръмп да спечели. И демократите, и републиканците, с които аз разговарях, категорично заявиха, че това не е така и че изборите не са били "хакнати“ или откраднати. Да, Русия се е намесила, но Русия се е намесила посредством онова, което ние тук в Европа наричаме "хибридна война“, а именно – изпращала е послания  към американците, които са разделили общественото мнение и са отворили вакуум, където се е настанил Тръмп. Нещо подобно видяхме сега с интервюто на Тъкър Карлсън с Владимир Путин. Но да се говори за това, че Тръмп е "руският“ човек, "ченгето от КГБ“, това е много пресилено. Това е просто един популист, един опортюнист, който иска да стане президент и да го покаже на опонентите си, че той е най-добрият.

Още като президент Тръмп е заявявал намерение Америка да напусне НАТО. Затова като превантивна мярка Конгресът прие закон за недопускане на едноличното изваждане на САЩ от организацията. Защо въпреки това европейските лидери са склонни да приемат сериозно заканата му?

Те са склонни да приемат сериозно заканата му, защото ако той я изпълни, това ще е началото на края на НАТО. Какво имам предвид? Тръмп има едно президентско тефтерче, в което си записва, кой колко плаща за отбрана и което тефтерче, разбира се, метафорично казано, той го отваря всеки път, когато се вижда с европейските лидери. Примерно, да кажем, ако приложим критериите на Тръмп към Стария континент, ще видим, че държави като Германия, Румъния няма от какво да се притесняват, защото харчат 2% от своя БВП за отбрана и могат да разчитат на американския чадър. Но държави като Франция, примерно да кажем, или държави като Испания не харчат 2% от своя БВП за обрана, което автоматично ги поставя извън този чадър. Ако си представим НАТО в този му вид, ние ще видим, че това не е едно консолидирано НАТО, това е едно разделено НАТО, в което принципът за колективна отбрана важи за едни държави, а за други не важи. Едно такова НАТО просто не може да функционира. То ще се намира в онова състояние, което френският президент Емануел Макрон по-рано наречие "мозъчна смърт“. И това наистина ще е "мозъчната смърт“ на Алианса, защото когато Алиансът е разделен и когато най-големият и най-силният съюзник в този Алианс, каквито са САЩ, и които не могат да предоставят консолидирани гаранции на всички страни членки, то само въпрос на време е в рамките на НАТО да започнат мощни тенденции на дезинтеграция, които в крайна сметка да доведат до неговото разделяне. И всъщност точно това ще се случи, ако Доналд Тръмп сбъдне визията си с това да раздели държавите по това: кой колко плаща. Тук е мястото да спомена, че този принцип за споделеното бреме, той не е принцип измислен от Тръмп. Виждаме, в момента Байдън говори за споделено бреме, Клинтън след кризата в Югославия говореше за споделено бреме и за европейска армия, Буш говореше за това след 11 септември, Обама говореше за това след кризата в Сирия. Но тези президенти, тези държавни глави на САЩ говореха за това като дългосрочен процес, който в един момент ще стане обективен факт, защото Европа ще има нужда от свои сили за отбрана в рамките на НАТО, без да дублира Алианса. Докато това, което прави Тръмп, не е просто нарушаване на този принцип – това е политически рекет, който е шокиращ най-малкото, защото той говори, че ако една държава не плаща достатъчно за отбрана, тогава той – чухте, ще накара Русия да я нападне, ще мотивира Русия да я нападне. Само по себе си такова изказване е скандално и по никакъв начин не прави НАТО по-силно. То го прави по-разединено, по-слабо и в един такъв вид НАТО не може да бъде ефективна сдържаща сила на Русия. Така че това, за което Тръмп говори, не е никакво споделено бреме, а това е политически рекет, с който той се опитва да накара повечето държави в Европа не просто да бъдат равнопоставени съюзници и партньори на САЩ, а да бъдат подчинени на Америка в пълна лоялност.

Според свидетелство на Тиери Бретон, европеския комисар за вътрешния пазар, който е присъствал на диалог между Урсула фон  дер Лайен и Доналд Тръмп, когато той е бил президент, чул как в прав текст Тръмп й е заявил, че заради НАТО Европейският съюз му дължи 400 милиарда долара. Тези пари, ако на сериозно се поискат, Европа би ли могла да ги даде?

Разбира се, че не би могла да ги даде, най-малкото защото истината е, че макар еврото да е основна резервна валута, Европа не може да напечата толкова пари. Все пак нека да не забравяме, че отношенията между САЩ и Европейския съюз не се базират на това, кой колко има да плаща, а на обща солидарност, защото както казва вече покойният Хенри Кисинджър на една конференция през 1991 г., когато свършва Студената война: отношенията между САЩ и тогава още Европейската икономическа общност трябва да продължат да бъдат близки и консолидирани, защото без Америка Европа не може да се отбранява, но без Европа Америка не може да гарантира сигурността на североизточното си крайбрежие. И встрани от цялата тази финансова риторика на Тръмп ще видим, че ако Америка загуби своите европейски съюзници, това оголва североизточното й крайбрежие, което от своя страна я поставя в едно доста деликатно положение, тъй като тя тогава може да разчита единствено и само на Англия, която и без това напусна Европейския съюз. Но доколко загубата на стратегическото влияние на Америка в Европа може да й помогне да засили позициите си, това сами се сещаме, че е крайно спорно, защото без този ядрен чадър, който Америка е опънала над Европа, наистина логиката на ядреното сдържане на Стария континент ще загуби смисъла си, но ще го загуби и за Европа, и за Америка. Защото оттук нататък американското влияние рязко ще се свие. А когато това се случи, САЩ вече няма да са глобална сила – те просто ще бъдат един от многото полюси на влияние в системата на международните отношения, което ще направи възходът на Китай още по-сериозен, и в един момент системата на международните отношения, която понастоящем е американоцентрична, лека-полека ще премине в друг баланс на силите, който ще се измести на Изток, в Азия. Ето това ще се случи, ако Тръмп сбъдне идеята си за това да остави Европа сама да плаща разходите си за отбрана, защото ако Европа добие стратегическа автономия, тогава отношенията с Америка ще изглеждат по съвсем различен начин. Европа просто ще бъде също полюс на влияние и от тази гледна точка тя ще разговаря с американците като с равни, а не като зависима от тях.

В четвъртък е срещата на министрите на отбраната на НАТО. Можем ли да предположим темите за разговор?

Трудно можем да кажем, какви ще бъдат темите. Със сигурност реториката на Тръмп ще бъде част от тях, но аз очаквам все пак основните разговори да бъдат фокусирани върху това, по какъв начин НАТО ще сдържа Русия оттук нататък. Защото виждаме, че на този етап помощта за Украйна остава блокирана, не се знае, кога ще бъде отблокирана. Сега Сенатът на САЩ прие закон, с който тя се видоизмени, но този закон пък не включва средства за границата на САЩ, което означава, че републиканците вероятно отново ще го блокират. Така че първата тема, която аз очаквам, това е войната в Украйна и по-конкретно оттук нататък по какъв начин Европа ще сдържа Русия. Дали Америка ще прехвърли част от тази стратегия на Британия, или пък по някакъв начин ще се създадат колективни формати за сдържане, предстои да видим. Очаквам да бъде повдигнат въпросът за кандидатурата на Украйна в НАТО, макар че дори и да бъде повдигнат, този въпрос на този етап е предрешен, защото администрацията на Байдън ясно даде да се разбере, че докато Украйна има териториални спорове с Руската федерация, тя няма как да стане страна членка на Алианса, тъй като това е против хартата на самата организация. Третият въпрос, който очаквам да се повдигне, е свързан със зачестилите прояви на тероризъм, не само в глобален план, но и заради опасността от избухването на терористични актове в Европа. Защото това е дълбоко подценяван проблем, но проблем, който е важен, особено и за България в това число като гранична държава, откъдето минават много нелегални мигранти. Но като цяло очаквам акцентът да падне именно върху сдържането на Русия и изработването на ефективни механизми за това оттук нататък по какъв начин ще се движи бюджетът за отбрана на НАТО, защото подозирам, че предвид приближаващите избори в САЩ, повече държави ще се опитат да постигнат 2% от БВП си за отбрана. Сега, една Франция, която е единствената ядрена сила в Европа, няма за какво да се тревожи, тъй като тя има ядрено оръжие, но има други държави, включително България, които не са изпълнили това условие, а при един президентски мандат на Тръмп, както разбрахме, това ще има значение, включително и за държави като България, които понастоящем не покриват този критерий.

И не мога да не ви попитам: какви са вариантите за сдържането на Русия, тъй като до този момент не виждаме ефективност в такава посока?

Оттук нататък се очертават няколко сценария за сдържането на Русия. Първия сценарий ще стане реален, ако Сенатът отблокира помощта за Украйна. Тогава конфликтът ще се върне обратно в началната точка на своето развитие, а именно – старата американска стратегия за това войната в Украйна да бъде сдържана по такъв начин, че да не надхвърля границите, в които се намира в момента, периметъра, в който се намира в момента, за да не се разлее конфликтът в НАТО. Такава стратегия беше изработена от президента Байдън въз основа на опита му, който той има със Съветския съюз от Студената война, и много дълго време тя беше ефективна, защото наистина този периметър, в който се водеха бойните действия, служеше като буфер, в който САЩ и Русия си мереха силите без да се стига до ядрена ескалация. Със спирането на помощта за Украйна обаче този сценарий, тази стратегия на Байдън нямаше как да издържи, чисто и просто защото без американски ресурси Украйна е в състояние да сдържа Русия за не повече от година, даже дори година е много. Вторият сценарий, който се беше очертал, но който виждаме, че не се реализира, това е в един момент Москва и Вашингтон да се разберат за замразяване на конфликта. Сега, аз заех тази позиция по-рано, защото истината е, че бяха започнали да се чуват гласове, че това военно разделение в Украйна в момента може по някакъв начин да бъде превърнато в политическо и така конфликтът да се замрази. Това обаче неминуемо означава подялба на Украйна. Доколкото разбрахме, буквално от последните дни има една новина за това, че Русия е предложила на САЩ нещо такова – замразяване на конфликта. Сега какви са били условията, тепърва предстои да се изясни, но американците са отказали. Вероятно условията са облагодетелствали основно руската страна, за да откаже Байдън такова решение. От друга страна пък "ястребското“ крило в американската политика е много силно и от тази гледна точка не се учудвам, че те са го отказали. И така стигаме до третия сценарий, който е най-страшен. И казвам "страшен“ за нас, защото истината е, че ако Русия не бъде ефективно сдържана в Украйна, това означава тя да продължи настъплението си и в един момент да й се даде зелена светлина да иска конкретни отстъпки от НАТО в Централна и в Източна Европа. На фона на едно отслабено НАТО и ако, казвам ако Тръмп стане президент, това би било напълно възможно. Пак казвам, в зависимост от това кой колко плаща. Хайде, да кажем съседите в Румъния няма от какво да се притесняват, но ние все още не сме достигнали 2% от своя БВП за отбрана, което означава, че има от какво да се притесняваме, тъй като това крие опасност от това да бъдем запратени в периферията на НАТО. Така че тепърва предстои да видим, кой от тези три сценария ще се реализира. Пак казвам, ключовото е дали ще бъде отпусната военна помощ за Украйна. Ако тя бъде отпусната, връщаме се обратно на изходната точка на конфликта, което засега е най-рационалният вариант да се сдържа Русия, чисто и просто защото другото означава или териториален компромис за Украйна, или ядрена ескалация със САЩ.

Понеже стана дума за заплахите за България, да припомним, че в навечерието буквално на войната в Украйна, т.е. през декември предходната година, 2021 г., Русия представи своята външнополитическа концепция, според която настоява НАТО да се оттегли от границите си до 2004 г. Както можем да се досетим, ние отиваме в друга посока. Това възможно ли е някога да се случи?

Това означава, че Русия току-що вдигна залога за победата от войната в Украйна, и това означава, че ако Русия победи в Украйна, България и Румъния ще бъдат следващият буфер пред нейното влияние в Европа. Ще си позволя да направя една историческа ретроспекция, за да покажа по какъв начин това беше приложено към Украйна в предишните години. Украйна много дълго време и в научната литература, и в изказванията на много политици и военни фигурираше като буферната зона, онази зона, която е един много удобен буфер между Руската федерация и между Европейския съюз, и в това число, разбира се, и НАТО, и по който буфер течеше газ, на територията на който буфер се правеха сиви сделки и т.н., и т.н., и който буфер се считаше, че е необходим, за да може Европа и Русия да съжителстват, без да се стигне до военна конфронтация между тях. Съдбата на този буфер ние видяхме каква е – в един момент просто Русия реши, че трябва да си възвърне позициите в тази част на региона, и реши да го направи през февруари 2022 г. Излишно е да казвам, че следващият буфер могат да бъда България и Румъния, защото съгласно тази концепция – в момента тя е не просто вече написана, тя е обнародвана в Руската федерация, усилено започва да се говори, че за да свърши тази война и за да има траен мир в Източна Европа, е необходим нов буферен регион, нов буфер между Русия и между НАТО, който да гарантира, че оттук нататък няма да се стигне до военна конфронтация между тях. И както виждаме в геополитическия смисъл на думата, както и видяхме с Украйна, логиката на буфера означава този буфер да бъде напълно демилитаризиран, този буфер да бъде напълно неутрален и в този смисъл влиянието на Русия и на Запада в този буфер да бъде споделено. По същество тази руска стратегия предвижда връщането на България и Румъния в орбитата на Малтийския консенсус, споделено влияние на Русия и на Запада на територията на двете страни, с едно условие, което обаче по време на Малтийския консенсус го нямаше от руска страна, а именно – премахването на военните бази на НАТО от територията на двете страни. Сега, някой би казал, и хора като Тръмп ще го кажат: ами ако така може да свърши войната, то добре. Въпросът е обаче, че ние видяхме, каква е съдбата на буфера Украйна, нали така? Украйна също беше буфер, тя беше демилитаризирана, тя обичаше Русия, тя беше гарант за това, че ще има мир между Русия и НАТО, и виждаме, какво се случва в момента. Така че ако България и Румъния се превърнат в буфер между руското и западното влияние, твърде е възможно в един момент, когато силата на Америка отслабне още малко в Европа, ние да станем следващият обект на интерес от страна на Русия. Дали това може да стане с помощта на онова, което Западът нарича "хибридни средства“, или с помощта на някакъв вид пропаганда – голяма част от тези неща предшестваха войната в Украйна, но въпросът е, че наистина буферирането на България и на Румъния извън НАТО крие пряка опасност за нашата независимост. Аз мисля, че Румъния вече еднозначно разчупи Малтийския консенсус, при нея връщане назад няма, но в България трябва още много да се работи по този въпрос и първата крачка към това е ние да увеличим военните си разходи, защото ако тази руска стратегия се реализира, това на практика означава Русия да поиска изтегляне на НАТО от България и Румъния – както бе преди  2004 г.

А може ли да бъде избегната буферната зона за България?

Това много зависи от диалога, който ще се води между Вашингтон и Москва, защото аз много пъти съм заявявал тезата си, че докато няма диалог между Вашингтон и Москва, докато те не се разберат за това, как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Източна Европа, няма как да има мир в Източна Европа, най-малкото защото тази архитектура, тя винаги е била компромис от гледната точка на две ядрени сили. От Студената война насам това винаги е било така. Дори ако вземем историята на региона отпреди Студената война, винаги ще видим, че Великите сили са си "осиновявали“ държави тук, на Балканите. Същото беше и със зоните на влияние по време на Студената война, същото беше дори ако щете след 11 септември, когато ние се намирахме в една ситуация, където военно и стратегически бяхме обвързани със Запада, но културно, религиозно, енергийно ние си бяхме обвързани с Руската федерация. Та, връщайки се на вашия въпрос, ще кажа: при положение че силата на Америка в следващото десетилетие отслабне и руската стратегия остане такава, твърде е възможно да се стигне до буфериране на България и Румъния. Но това няма как да стане без отстъпки от страна на Вашингтон, така че много зависи от това, дали Вашингтон ще направи такава отстъпка. Ако от страна на Америка няма консенсус за това НАТО да се изтегли от този регион, Русия не може да направи нищо. Защото вие си спомняте – преди войната в Украйна руският президент едностранно поиска НАТО да се изтегли от България и Румъния, а Байдън му отговори с думите, че това няма как да се случи, защото Америка има свещени задължения към тези страни. Така че докато Америка държи на своето присъствие тук, в Източна Европа, на Балканите, конкретно в България и Румъния, няма как да се стигне до буфериране на двете страни. Което повдига въпроса, дали една стратегическа автономия на Европейския съюз и до каква степен една стратегическа автономия на Европейския съюз би облагодетелствала България и Румъния, за да не стане така в един момент, в резултат на тази стратегическа автономия да се постигне компромис, който нас да ни постави извън нея.

А можем ли да противодействаме? Какво можем да направим тук, от България?

Тук идва, разбира се, и горчивата истина за това, че малките актьори винаги са играчка в ръцете на великите сили. Всичко зависи от компромиса, който ще бъде постигнат между Вашингтон и Москва, дали това ще бъде нов Малтийски консенсус, дали това ще бъде постигането на нов буфер, дали ще става въпрос за продължаване на това противопоставяне и под каква форма, така че основно зависи от големите. От нас зависят три неща, а именно – разчупването на Малтийския консенсус посредством следните стъпки: приемането на България в Шенгенското пространство, приемането на еврото, интегрирането ни в еврозоната и разбира се, не на последно място, това е пълноценното интегриране на България в европейското ценностно пространство. Ако тези три стъпки бъдат успешно отстоявани от българския политически елит, тогава Малтийският консенсус в България ще бъде разчупен със западен знак и по-малка е вероятността ние да бъдем буферирани. Но тук трябва да направим уточнението, че за да бъдат постигнати тези приоритети, които очертахме с вас, това изисква последователна външна политика от страна на бъдещите правителства в България, по същия начин, по който независимо от различията, които имаха, всички български правителства след 10 ноември 1989 г. постепенно ориентираха страната към Европейския съюз и НАТО. Така че много зависи от нашата външна политика, но в крайна сметка архитектурата за сигурност в региона ще се реши на масата на преговорите, защото пак казвам, историята на международните отношения сочи, че за жалост, малките държави винаги са играчка в ръцете на великите сили.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз ви благодаря.