Доц. Георги Лозанов от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет и бивш председател на Съвета за електронни медии, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

Ако трябва да теглим общ знаменател от седмицата, той неизбежно ще включва думата "скандали“. Въпросът е, как политическите скандали отекват обществото? Наш гост е доц. Георги Лозанов от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет и бивш председател на Съвета за електронни медии. Доц. Лозанов, какви внушения оставят скандалите от седмицата – "Джемкорп“, хартиена бюлетина, служби, трампа кодове срещу закон? Как всичко това се вписва в нашата действителност? Какви внушения остават от тях?

Ясно е, че общото внушение от скандалите е непрестанното сваляне на доверието въобще към политическото представителство в България, защото скандалът да кажем за бюлетини или машини е скандал, който съдържа в себе си обвинения към другия, че фалшифицира изборите, и се търси начин да не бъдат фалшифицирани или да бъдат фалшифицирани по-малко. Няма как това да не създава електорални нагласи, но усещането е, че изборите са поредната шашма в нашия публичен живот. И това води до следното: в крайна сметка тогава само твърдите ядра са тези, които започват да определят изхода от изборите, а хората, които ще се колебаят, които търсят мотив нещо да ги привлече, се оттеглят, пада активността и тогава сметката е важна – от коя страна има повече капацитет от твърдите ядра. Такава картина, която политиката произвежда, отблъсква. С нея политиката вместо да мотивира човека, по-скоро го отблъсква.

Какво прикриват по принцип чрез скандалите партиите? От какво отместват прожекторите?

Точно така. Вашият въпрос фактически дава много точен отговор. Какво прикриват скандалите – скандалите фактически прикриват реалния диалог между политическите опоненти. Защото аз казах, че всъщност борбата за бюлетината е подозрението за това, че изборите са били фалшифицирани години наред, съответно отговорът е със същото: и сега с машините също са били фалшифицирани. Т.е. реалният дебат е за това, кой и дали е фалшифицирал изборите, а далеч по-естествен би бил дебатът, ако се говори за отминалите избори и за това, по какъв начин те са били провеждани и доколко има подозрения в това, че резултатът е бил подправен. Защото вижте, дебатът дали да е хартиена бюлетина или машината, изваждането на всякакви технически подробности, въвеждането на някакви флашки или други такива технически плашила…

Кодове.

Да, кодове – това е несъстоятелен разговор. Няма такива проблеми. Това са технически проблеми, които от само себе си получават своя отговор. Истинският дебат е: "Вие фалшифицирате изборите! Не, вие ги фалшифицирате!“. Този дебат трябва да се води, а не дали да е с хартиена бюлетина или с машина.

Прави ли ви впечатление, доц. Лозанов, че този дебат – "Вие фалшифицирате! Не, вие ги  фалшифицирате!“, след изборите не се води. Той се появява в момента, в който трябва да се правят корекции на Изборния кодекс. Тогава изригва с пълна сила.

Работата е там, че каквито и корекции да се правят на Изборния кодекс, те не могат да спрат опитите, ако има воля и има нагласа да се правят фалшификации. Няма такава технология измислена, в която един нечестен изборен процес да може да го превърне в честен. Това не е същински разговор. И затова фактически се влиза във всякакви странични въпроси, защото не успяваме да проведем важните дебати в българската политика. Аз не съм сигурен доколко политиците – разбира се, тук говорим на едро, в някакъв смисъл несправедливо, но кой доколко има воля да води същински дебат.

Как трябва да изглеждат същинските дебати? Какво да включват?

Ами какво да включват – политическата среда е такава, че политиците, докато се опитват да привлекат избиратели, непрестанно си отправят съставомерни обвинения. Ако всичко това, което си казват, е вярно, трябва повечето да са в затвора. Разбирате ли, ако всички тези обвинения се доказват. Ако не се доказват и се хвърлят само като такива едни опити за привличане на електорат, това намалява въобще стойността на правораздаването и на справедливостта в обществото. От там идва и общото разочарование към политическите елити. Практически те се обвиняват в най-тежки престъпления – в плана на корупцията, в план на фалшифициране на изборите. Всичко това би трябвало да се разследва непрестанно и да се превръща от разговор в парламента в някакво действително доказване на вини. Защото ако вините, и то тежки вини, се размахват само като предизборни лозунги, това изцяло губи значимостта на всякакво правораздаване.

Доц. Лозанов, не се ли хлъзгат медиите повече към тези дебати, не се ли получава една взаимно зависима реакция – политиците хвърлят скандалите, медиите ги взимат и ги раздухват? И по някакъв начин парламентът не се ли е превърнал в голяма медия, а големите медии се явяват негови отражатели?

Да, това е констатация – напълно съм солидарен с нея. Парламентът в момента много повече функционира като медия, и то медия, от която се води предизборна кампания, отколкото като законодателен орган и законодателна власт. Тази подмяна на същността на институциите с комуникативни функции на свой ред пък сваля доверието в самите институции. И то се вижда, ако се пита какво е доверието към парламента. Така че да, сега самите медии какво правят в тая ситуация и дали от тях може да произтече някаква проекция на политическото поведение, е сложен въпрос и аз в момента не съм сигурен, че медиите имат такъв потенциал. Но съм сигурен в едно нещо – че много повече трябва да има разследваща, отколкото политическа журналистика в България. Ние превърнахме голяма част от журналистиката в политическа журналистика, журналистика, която изслушва политиците и техните обещания, обвинения и т.н., визии, а фактически те се обвиняват в неща, които медиите биха могли да разследват. И аз смятам за пример, че ако успоредно с дебата за хартиената бюлетина и машините излизаха и се връщаха даже медиите към старите си разследвания за фалшифициране на изборите, ако ги надстрояваха с нови тези и нови разследващи задачи, щяха да вършат по-добра работа, отколкото просто да отразяват поредните тавтологични впрочем закани на политиците. Политическата журналистика в България в момента е твърде куха.

Вие сте много учтив. Аз смятам, че постепенно, и то с наша воля и наше съгласие, ние се превръщаме в едни стойки, държачи на микрофони и умни питанки. Зададем някой въпрос, колкото да насочим разговора, и оттам нататък политикът си говори, говори и така. Може би от там идва и вашето убеждение, че медиите нямат ресурса да наложат поведение на политическото? 

Знаете ли, че медиите изпуснаха отдавна възможността фактически да упражняват не само контрол, ами да могат да изричат реалните качества и да дават видимост на реалните качества и дефекти на политиците. Аз много пъти съм казвал, че в предизборна ситуация има предавания например – т.нар. политически матури, за избирателите, когато трябва да ги извадиш политиците, които кандидатстват да влязат в парламента или да станат президент, или каквито са изборите, да могат да отговарят на важни и ключови въпроси, които да показват техните експертни качества и възможността те да имат отговор по важните въпроси за обществото, тези въпроси да ги задават експерти, експерти да ги оценяват и тези формати да бъдат определящи до голяма степен за вота на избирателите, както е в много развити демокрации. Медиите никога не можаха у нас да добият тази тежест, да бъдат мястото, от което политиците да доказват своите качества. И затова сега в момента по-скоро зависи от някакви политически реторики, от възможността, когато те обвиняват в нещо, ти на свой ред да обвиниш тоя, който те обвинява, в същото, така да се затвори комуникативния кръг и фактически да не може да се разбере колко струваш. Работа на медиите е до голяма степен да дадат оценка и да направят възможна оценката, кой колко струва. Нека не забравяме, че политиците кандидатстват за власт. Работата на властта е не да упражнява някаква санкция върху хората, а да управлява системите в обществото. А възможността да управляваш системи, и то големите системи – енергетика, здравеопазване, образоване и каквото и да е, е тежка експертна задача и качествата за това трябва да личат. Не кой колко може заядливо, остроумно или както и да е да надговори другия – това е евтината страна на правенето на политиката. Трябва да покажеш, какво можеш да правиш. Този разговор също не се води.

Защо не се води този разговор? Ето, ние с вас за пореден път говорим по тези въпроси, но някак си тези теми като че ли не вълнуват колегите, те не болеят по тях. Защо?

Този разговор много зависи от т.нар. критическа публичност в едно общество. Критическата публичност е създаване фактически на диалог в журналистиката особено, който да запази определени стандарти, първият от които е независимостта на журналистиката и на медията. Медиите имат трудности в това да докажат така да се каже първо те собствената си независимост пред аудиторията, за да могат от тази позиция да дават оценка на политиците. Това е сложен разговор, той зависи от цялото ни развитие през последните 30 години, зависи от това, колко успяхме реално да създадем демократична публичност.

Дали не се провалихме и медиите в това, ако от едната страна са политиците, но от другата сме ние?

Ами то ще се разбере много скоро, и то за съжаление по горчив начин.

Как?

Доколко сме се провалили в това да създадем демократична публичност и демократично общество,  ще се види доколко България успява да удържа своята прозападна ориентация и доколко всъщност никога не е слязла реално на територията на демокрацията, а тенденциите назад, дърпащи ни към съветския и постсъветския период и модели на правене на политика, на упражняване на властта са се запазили. И мисля, че за съжаление ние сме застанали много драматично на този праг и водим този разговор на прага. Достоевски казва, че най-важните разговори са разговорите на прага. Сега ние сме застанали на един праг и водим един изключително важен разговор, при това не го водим, така да се каже премълчаваме този разговор, от който зависи в много голяма степен бъдещето ни.

На финала на тази ни среща не мога да не ви попитам и защо скандалите във властта избиха и в Народния театър?

Защото в Народния театър се появиха същите тези политически знаци. Вижте, за всеки човек, особено пък в сферата на културата, е много важна каква е биографията му. Нещата не могат да бъдат с един етикет, да сложиш на вратата "Режисьор“, "Актьор“, "PR“ и от това човекът, който стои зад тази врата, да стане такъв. Всичко зависи от това, каква ти е биографията, какво си правил. И в тези институции е много важно, особено в културна институция, чувствителност към биографиите на хората и селекцията да става на базата на тази преценка. Дори там, ако в културната сфера това не бъде ясен критерий, тогава и културната сфера започва да се използва за политически легитимации, каквато вероятно е до голяма степен и причината за скандала в Народния театър.

Цоня Събчева