Доц. Борислав Цеков, основател на Института за модерна политика, в интервю за аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“ 

Ако денят се познава по сутринта, какви изборни резултати вещаят първите дни на предизборната кампания? Ще бъдат ли приватизирани и тези избори? Гост в студиото е доц. Борислав Цеков – основател на Института за модерна политика. Какъв дневен ред на предизборната кампания се очертава, доц. Цеков?

Това, което виждам поне аз до момента, е една да я нарека вежливо умора в партиите и зацикляне в едни стандартни техни партийни клишета от последните 2 години. Няма нови идеи, няма и някак си по-позитивен поглед за развитието на държавата. Защото обикновено в едни избори, ако следваме правилата на демокрацията и на добрия начин на правене на политика, партиите и кандидатите се опитват по правило да покажат визия, да продадат мечти както се казва на рекламистки език, т.е. нещо красиво, нещо, което те са в състояние да очертаят като перспектива пред нацията или ако става дума за местна общност – към местната общност и т.н., и как те самите могат да допринесат тази перспектива да се развие и да се реализира. У нас обаче от доста време насам начинът на правене на избори, съответно на кампания е диаметрално противоположен. Той е: как ще унищожим съседното племе, защото то е олицетворение на злото, то няма право да съществува, и след като го унищожим и превземем ресурсите, които то контролира, ще цъфнем и ще вържем. Това е онова, което в началото по-плахо и неуверено преди 2 години, но вече съм абсолютно убеден в тази оценка, аз нарекох африканизация на политиката. Защото в по-примитивните африкански държавици политиката не е онзи европейски или американски смисъл, която е политика ориентирана към общото благо. Ти казваш като партия или като кандидат: трябва да постигнем такива и такива национални цели, мерките за това са такива. Там няма общо благо, няма обща цел, има враждуващи племена, и те враждуват не в името на някакво обединително нацията ни да е силна, държавата ни да просперира, а как да завземат публичните ресурси, които се контролират от другите – кладенеца за вода, ловните полета, нефтения кладенец. И това е взаимноунищожителна битка. У нас политиката се превърна в нещо подобно, африканизация.

Враждуват човекоядно?

Да, ето още по-добра метафора.

Ако продължим в линията на метафорите и  политиките, които партиите би трябвало да предлагат, са мечти или сънища за избирателите, то у нас можем да кажем, че нашата фабрика за сънища сънува кошмари?

Да, продават кошмари.

Продават кошмари. А какво ще се случи, ако в деня на фотофиниша – 2 април, везните ще се колебаят в рамките на някакви стотни между първия и втория класиран, и разликата е дори част от статистическата грешка?

Много важно чисто психологически дори според мен е коя от двете формации, които в момента си оспорват първото място, ще регистрира преднина. Защото ако това е ГЕРБ, те поне по заявките, които дават, те ще направят сериозен опит за съставяне на правителство. И то би имало перспектива, доколкото доста експерименти минаха през последните 2 години, и гледам, че системните партии, включително ДПС, включително БСП, колкото и да е изранена и немощна в момента, ако се предложи подходяща формула на правителство, непартийна, биха могли да намерят аргументи в крайна сметка да се сложи край на тази агония от двугодишни изборни въртележки. Другото обаче, другият вариант за развитие, е: ако "Продължаваме промяната“-"Демократична България“ вземат преднина, с тяхната безапелационна позиция на нетърпимост към ГЕРБ, т.е. към другата ако не по-голяма, то поне равнозначна в момента на тях политическа сила, а това значи част от обществото, това до голяма степен ще торпилира отново възможността за съставяне на правителство, защото техните заявки са заявки "Против“. Те не искат подкрепа и съвместно управление нито с ГЕРБ, нито с ДПС, тогава аритметиката става почти невъзможна за постигане на 121 мандати.

Каква би могла да бъде формулата на ГЕРБ? Къде ще потърси подкрепа? Защото за коалиция, разбираме всички, безсмислено е да се говори, но къде може да потърси в политическия спектър, и всъщност каква да бъде формулата на това правителство?

Системните партии ДПС, БСП, аз преди прибавях, тъй като са системна формация и "Демократична България“, но сега тази коалиция, в която те влязоха, мисля, че ще бъде ограничител в това отношение. И като казвам системните партии, това означава да се предложи формула, но не точно това, което се опитаха предния мандат.

Да, защото се опитаха с проф. Габровски, но не се получи.

Не се получи, поне според мен, защото подходът беше: "Ние ще сложим един професор, който е близо до нас“, който всъщност е от широката част интелектуалци, които подкрепят ГЕРБ, той не е партиен човек, но такава психология има. Докато според мен подходът трябва да е друг. Трябва да се потърси такава тежка академична фигура, по възможност с политически опит обаче, има и такива, макар че са изключение, около която да се обединят тези формации, които като кандидатура да я чувстват като своя кандидатура, а не като кандидатурата на ГЕРБ. И тогава вече да се сглоби правителство, включително в персоналния му състав, около програмни приоритети. Дали такъв ще е подходът, не мога да кажа, но ако се търси на всяка цена съставяне на правителство, според мен, това е класическият начин за действие в такава ситуация когато не просто нямаш  мнозинство, а си далеч от мнозинството за самостоятелно управление.

И тук вече изниква въпросът: търси ли се наистина възможност за съставяне на правителство или всичко ще бъде пак пунта мара?

Има едно впечатление, поне у мен, може би се дължи на това, че не следя толкова стъпка по стъпка цялата предизборна кампания, но все таки не мога да се отърва от това впечатление, че ГЕРБ е някак си като с пранги на краката, аха усеща, че ще спечели изборите, и веднага се опитва да направи всичко възможно да не ги спечели – играе, за да загуби. Може да не съм прав, но ако те бяха в кондицията да тръгнат напред при всичко, което се случи през последните 2 години, при това провалено управление, което имахме около Кирил Петков и коалицията тогава четворната, мисля че те можеха далеч по-мащабно, с повече самочувствие да стоят на терена – не го правят, поне в този начален етап на кампанията. И точно това вече го свързвам с вашия въпрос: дали наистина се цели съставяне на правителство. Защото от другата страна виждаме, че казват: "Ако ние не сме първи на изборите, отиваме на нови избори“…

Което не е ли рекет? Публичен рекет.

Което освен, че е рекет, е и огромна глупост. Значи, точно това е и част от тази африканизация. Политиката се прави така: ти си изпратен в парламента, за да търсиш решения, не да обясняваш от сутрин до вчер: "Аз с тези не мога. Ние понеже сме много малко, затова нищо няма да направим, дай да ходим на избори“. Търсят се решения, намират се работещи формули, правят се компромиси, затова са политическите преговори в същинския смисъл на думата, за да се сглоби национално отговорно решение. Така правят навсякъде в държавите, към които ние искаме да се числим от гледище висотата и на политиката, и на демокрацията, и на обществените нрави. Не, у нас виждаме, те едва кретат там с 60 и 70 депутати – това им е таванът, а казват: "Не, ако ние не сме първи на изборите, край, отиваме на нови избори“. Кой ти е дал мандат за подобно поведение? Хората, държавата и националният интерес изисква да се състави правителство. Каква е тази въртележка, на която обричат държавата заради личните си капризи, зависимости, дефицити, липса на визия, некадърност, защото извинявайте, че така грубо говоря във вашия подкаст, но за съжаление в последните години на партийната арена има една критична маса от политически некадърници, които профанизираха политическото въобще. Няма нормални хора, които да искат да влязат на партиен терен и да се разправят с тази пасмина от некадърници – агресивна, цинична…

Алчна.

Алчна също и т.н. И това е голям проблем пред българската демокрация. И аз следя, че все повече се чуват трезви гласове, хора, които са заемали включително и по-крайни позиция в обществената дискусия, но всеки по свой начин вижда този проблем и търси решение, намиране на мостове, най-малкото интелектуални, та докато партиите намерят сили да разговарят помежду си. Защото тази история с червените линии, които се издигнаха във фетиш, едва ли не те са в политиката заради червените линии, защото някой нещо щял да каже във "Фейсбук“. Това е примитивно разбиране за политиката – червени линии да, но по големите дилеми, геополитическите, големите ценности; а не щото Иван Иванов беше на агенцията по безопасността, условно говоря, айде, че няма такава, и понеже той е бил там – никога с тях. Това не е политика. Червена линия: "Ние с участници в предишното управление не!“ – каква е тая претенция? Те са представители на българския народ, харесваме ги, не ги ли харесваме. Ето, аз съм от редицата на критикуващите "Продължаваме промяната“, обаче то си има граница, до която критикуваш. Това да е с разбирането, че те представляват определена част от българското общество, легитимно я представляват, създали са си партия, участват. Ние трябва да се борим помежду си всички, които сме на обществената арена, на партийната арена, но с аргументи, с идеи, с разобличения, с критика, но не "С тези никога“. Това е остракизъм. Това е друго състояние и други основания може да има за остракизъм в едно общество, а не на партийната арена.

Защо зацикли така политическото у нас? Защо излезе от границите на разумната, прагматичната логика?

Ако знаех, сигурно много хора щяха да ме предложат за някаква награда, или който го знае, сигурно ще го предложим… Комплексни са причините и те даже са по-лесни за идентифицирани отколкото изходът, рецептата. Защото за съжаление партиите у нас, всички без изключения, малки, големи, говоря за тези, които са активни, които са около и над вече изборната бариера, се превърнаха в котерии – този стар израз още от преди 9-и, който се е използвал активно, и който звучеше преди време, поне в моите уши, архаично, но ето, те се превърнаха в типични котерии. Това не са партии, създадени около ясна идеология, независимо от етиката, който си лепят: либерали, леви, някои след това вече и на консерватори, но повечето са с доста размита идеология, ако се съди по политическите им действия.

Всички започнаха да си приличат.

Да, и на практика защо си приличат? Първо, защото се бият различни страхове – едните със страх да не ги вкарат в затвора, другите, че след като вземат властта, след това пък тях ще ги вкарат в затвора. Защото у нас политиката се обърна на това: "Аз идвам на власт, за да вкарам в затвора предходните, защото те са мръсници, мошеници, корупционери“, и под общ знаменател се слага всичко, всичко е черно-бяло.

Но освен това, и да им вземат схемите? Не е ли така?

Това пък отделно вече, и затова е страхът, че като паднат от власт…

Ще бъдат пометени реваншистки?

И това е този цикъл, който е самоунищожителен. Той е една имплозия.

А тя докъде може да продължи, доц. Цеков?

Може да продължи до много големи дъна. Ние сме виждали общества, които се сриват исторически, като социален опит, и ние може би отдавна щяхме да сме се сринали в какви ли не авторитарни, хаотични движения и т.н…

И кое ни държи на повърхността?

Това, което ни държи, са две неща според мен. Първото действа като своеобразен имунно стимулатор – членството в Европейския съюз и НАТО. Все пак това е мрежа, която не те допуска да слезеш или да преминеш в друго качество, авторитарно действат, ако говорим за авторитарните тенденции, и солидните конституционни бариери, които бяха издигнати още навремето, за да не може всяко следващо конюнктурно мнозинство, водено от емоции, страсти, реваншизъм и т.н. да прекроява конституционния модел така, както му е удобно, и да концентрира властта там, където иска. Ето сега пак се появиха старите идеи за президентска република – те са елемент от това. Идеята задкулисните кръгове да сложат един човек на пулта, защото има едно копче: президентът изпълнява изпълнителната власт в президентската република, парламентът не го контролира, и контролираш ли този президент, контролираш всичко. Но слава Богу, Конституцията е издигнала доста солидни бариери, за да не може подобно нещо да става без широко обществено съгласие, без сериозно обмисляне и дискусия, да не става въобще от днес за утре и по искането на конюнктурни групи и малцинства.

Ако от едната страна стои натискането за президентска република, от другата страна пък излиза отричането на служебния кабинет като форма на управление – и привържениците на това отричане обвиняват за ситуацията конституционния модел, какво се случва?

Не, вижте, аз също съм защитавал до буква института на служебното правителство в българския му вариант, той е много добре премислен за българските политически реалности, и той работеше безусловно добре до последните 2-3 служебни правителства, от първото правителство на г-н Янев, следващото и сега на Гълъб Донев може би в по-малка степен се появиха някои тенденции, които не са добри. Но те не могат да се решат със залитане в другата крайност: дайте да го премахнем служебния кабинет. Защо е създаден на времето този институт? Първо да кажем обаче как съществуват, защото служебни правителства или по-точно правителства със служебни функции съществуват в повечето държави, само че повечето държави възприемат модела, че правителството, което си отива, партийното правителство в оставка, след като се разпусне парламентът, продължава да осъществява функциите си, но вече в качеството си на служебно правителство, те го наричат обикновено caretaker government на английски в различните държави, с една важна особеност: по Конституция или както е във Великобритания, по силата на конкретни конституционни традиции в този период до изборите и излъчването на ново правителство от парламента, това служебно правителство, което е всъщност старото правителство в оставка, функционира при ограничени правомощия, обикновено в сферата на бюджета – не може да увеличава бюджета и харчовете, не може да поема международни ангажименти и не може да приема дългосрочни решения, стратегии и т.н. Това е горе-долу рамката. У нас е възприет подходът, че тъй като България има много лоша традиция през годините, социален опит, превърнал се в традиция, партийните боричкания, политическата партизанщина тя е била и преди 9 септември,  и сега я виждаме, партийният реваншизъм: "Щом идваме, изчегъртваме всички преди нас“, та тъкмо с тези аргументи и замисъл в Конституцията е заложено, че след като няма съгласие и няма очевидно ясна воля от българските избиратели кому да дават доверието си като партия или коалиция, за да управлява, и се налагат нови избори, а тези партии в парламента в тази конфигурация са загубили доверие, то за да не се допуска тази политическа партизанщина да избуи, трябва да извадим временно правителството от обсега на партиите, докато те не се явят на изборите или не се препотвърдят и завоюват наново доверие, и да предадем служебен характер на правителство чрез назначение от президента, който по Конституцията трябва да е неутрална власт. И така  функционираше служебното правителство винаги.

Какво го измени?

Президентът Радев. Неговото излизане извън тази конституционна територия на неутралната власт, на политическия арбитраж. Той слезе на партийната арена, застана рамо до рамо с едни партии, започна да води война с други партии. И по този начин той превърна служебните правителства, които управлява, в инструмент на президентско управление. Нещо, което Конституцията по принцип не допуска. Служебното правителство не е управление на президента, то би трябвало да осъществява автономно своите функции. Президентът е само органът, който го назначава, съответно може да извършва промени в него в този кратък отрязък от време. Но ние сега виждаме, че на практика президентът задава тонът на служебното правителство, който познава машинарията на държавното управление и това какво се случва по ведомствата, знае, че реално президентът Радев управлява служебните правителства и т.н. Та, това излизане извън рамките вече на Конституцията показва и своите негативни черти. Ето, служебни правителства ние виждаме в последните 2 години,  как участват активно в предизборната кампания. Те водят кампания, участват, вадят непрекъснато тези, информации, ходове срещу тази или онази партия, в полза или във вреда на тази или онази партия. Нещо, за което винаги служебните правителства преди това са се въздържали, защото тяхната задача е единствено да организират изборите, и да ги организират добре и честно. Напротив, имаме служебни правителства от Янев насам, които участват в предизборните кампании, което не е редно. И затова какъв е изходът? Ако се търси в бъдеще някаква ревизия на този институт на служебното правителство, аз не приемам крайното виждане: "Дайте сега ще го премахнем и да си остане правителството в оставка“, защото не мисля, че това е работещото. По-скоро ние трябва да запазим служебното правителство, назначавано от държавния глава, първо, Румен Радев няма да е вечно държавен глава, ще дойде друг, ще се върне в рамките на Конституцията, както бяха всички предходни президенти по този въпрос. Но можем да заложим изрични вече, както в повечето държави, ограничения във функциите и правомощията на служебното правителство. Ето сега чувам: "Това служебно правителство приело дългосрочна стратегия за 30 години напред в енергетиката“ – ама кой ви е дал мандат, кого представлявате вие? Никого. Президентът и неговата администрация.

Подготвили са и проект за съдебна реформа с  пакет от съдебни закони.

Съдебни закони, какво ли не. Та, ако трябва да се направи конституционна ревизия някога в перспектива по този въпрос, да се сложат ясни теми: бюджетът – те не могат да съставят бюджет, какъвто преценят, да раздуват държавните харчове колкото преценят, или да орязват харчовете на ключови структури, примерно, ето това е друг проблем.

Да преместват средства от едно в друго перо?

И то когато това може да засегне ключови институции. Примерно едно служебно правителство по политически причини, както ги виждаме, че политиканстват служебните министри в последните 2 години, примерно да вземем, хайде, един по-хипотетичен пример – не харесват омбудсмана. И какво ще направи служебното правителство: ами хайде, ще предложи бюджет, който орязва неговия бюджет. Не харесват Сметната палата, и за да ги принудим да разбутат там нещата малко, ще предложим бюджет, който – те не могат да го приемат, внасят го в следващия парламент, но въпросът е подходът.

И създаване на напрежение?

Да. Затова трябва да има ограничители. Първо, служебното правителство не може да приема стратегически решения за държавата, може да се изброят и конкретните сфери, дайте да не е за всичко. Сега, никой няма да ги упрекне, че в сферата на правата на човека приемат. Ако нещо чак толкова нередно са направили, то може да се коригира. Но там, където става дума за стратегически, икономически, финансови, свързани с националната сигурност интереси, естествено трябва да има известен ограничител. Защото служебното правителство затова е служебно, то не представлява българските граждани. Партиите, излъчени в парламента са политическото представителство. Президентът не представлява българските граждани по дефиниция, той е избран, за да олицетвори държавното единство и да осъществя една функция по политически арбитраж. Той не е политическият представител на нацията. Неслучайно президентът на практика няма правомощия да осъществява самостоятелна политика. Ето, наскоро стана полемиката с изявлението на нашия президент в Брюксел, че щял бил да наложи вето върху определен пакет от санкции, свързани с ядрената енергетика на Европейския съвет. Ако спазваме Конституцията, а трябва, за да заеме такава позиция българският държавен глава в Брюксел, то преди това трябва да има ясно решение на Министерския съвет по този въпрос. Защото външната политика, нейните общи параметри се задават от парламента със закони, с решенията, с договорите международни, които ратифицира, и както пише изрично в Конституцията, се осъществява външната политика и ръководи от Министерския съвет. Президентът изпълнява тази формирана политика, той не може сам да я формира, не може така да ангажира държавата без да има формирана по конституционен ред външна политика. Така че много въпроси се натрупаха, и те трябва да се изговарят. Защото освен всичко останало, голяма част от тези девиации да ги наречем са и прекалено ниската институционална, юридическа, политическа култура в голяма част от българския политически елит.

Прави впечатление друго, доц. Цеков, че щом  партиите предоставиха тези възможности на президента, ние можем ли да го виним тогава, след като партиите се размотават, разсейват, не изпълняват обществената си функция, а празно пространство няма – идва президентът със служебното му правителство?

Не бих го оправдал по този начин, защото президентът, който и да е, сега е Румен Радев, утре ще е Иван Иванов или Иванка Иванова, без значение, личността в случая не е важна, важен е принципът, а той е, че трябва да имаш мяра. Ако се загуби мярата и просто "Ама там се е отворило пространство“ – да, ама ти нямаш конституционна роля в това пространство. По-скоро ще навредиш, ако не веднага, то в средносрочен и дългосрочен план. Няма нищо общо с нашата ситуация разбира се, да не ме разбере някой погрешно, но нарочно ще дам краен пример. Нацистката партия и Хитлер, те не са дошли на власт с кървав военен преврат, с революции, те идват по пътя на легалните канали на демократичната система на Ваймарска Германия – поредица от избори, с референдум е дадена властта, концентрирана в ръцете на Хитлер. 85% в референдум гласува да се слеят двете длъжности на кайзер, на държавен глава, т.е. и на канцлер, за да може Хитлер да контролира всичко. После премахват федералния характер на държавата, за да няма автономни провинции, автономни правителства и местни парламенти, всичко да е концентрирано. Всичко това е направено по легалните канали. Но когато ти живееш във функционираща демокрация, трябва да имаш и мяра, и да знаеш кое е редно и до какво ще води. Защото по принцип политическите системи следва и са исторически най-консервативните системи в едно общество. И там и най-малкото нещо като се пипне, то има взривообразен ефект – добър или лош, вече е въпрос на конкретна историческа и социална ситуация. Но въпросът е, че трябва да има това съзнание, и когато е казано, че президентът е неутрална власт, той трябва да провежда политиката си като такава. Ако иска пълноценно да бъде президент, нека да сочи грешките на партиите, но в никакъв случай не трябва да завзема властови територии от тях. Той трябва да сочи вакуума, да съдейства на партиите да започнат да комуникират най-малко помежду си.

Да бъде медиатор?

Това му е ролята. Вижте, ние имаме добри примери в това отношение – различни президенти, няма да изброявам всичките примери, но може би най-фрапиращият е този, който нашите слушатели може би най-лесно биха си спомнили: бурните времена на 1996-1997 година, хиперинфлация и т.н.

Петър Стоянов?

Бунт, т.е. социални недоволства, една БСП, изпаднала в амок, която се е хванала за властта.

Държава пред гражданска война?

И т.н. Много сложна, много напрегната ситуация. Беше избран президентът Петър Стоянов. Да, той със своя партиен знак влезе в тези избори. Но в мига, в който влезе на "Дондуков“ 2, той много добре се осъзна и материализира тази роля, която Конституцията преписва на президента, именно в такава кризисна ситуация да вземе една надпартийна позиция, за да може това да му позволи враждуващите партии, враждуващите фракции в обществото ако щете да имат една легитимна площадка, платформа около президента, и да имат  доверие на него като институционален фактор, за да могат да седнат и да разговарят. И видяхме, че тогава в един много по-голям разлом, отколкото е сега, те щяха да се избият по улиците СДС, БСП и т.н., но събра ги президентът, проведоха се редица кръгове от консултации. И в крайна сметка беше начертан алгоритъм за излизане от кризата. И това стана под егидата и по инициативата на президента. Ако се разчиташе само на партийните лидери, едва ли щеше да се случи. Но за да има това, той трябва да се ползва с доверието. Не може ти до вчера да казваш: "Тази партия е мафия, онази е еди каква си, те трябва да бъдат изчегъртани“, и да смяташ, че ще те признаят теб. И ние виждаме, как президентът реално изпада в партийна изолация. И дори тези, които го подкрепяха и го избраха за втория мандат специално, сега са застанали на диаметрално противоположна позиция като негови критици, че даже му искат не оставка, а искат отстраняване.

Импийчмънт.

Да, импийчмънт и т.н. До това води този тип да го наречем волунтаризъм. Някой би казал: "Ама обстоятелствата бяха такива“.

Но хората създават обстоятелствата. Нека и това да кажем.

Второ, пак казвам, липсата на мяра. Ето, и д-р Желев, всички помним Боянските ливади, и д-р Желев е заемал позиция на рязко противопоставяне на текущото правителство, даже то беше излъчено от партията, към която той принадлежеше, правителството на Филип Димитров. Той зае рязка позиция също, но след като стимулира една смяна, имал е аргументи, за това не влизаме, дали е бил прав или не е бил прав, но от чисто конституционно гледище – след като той е стимулирал определена промяна в политиката, веднага се прибра в територията на президентската институция и престана да се намесва на партийния терен, престана да сочи, кои са добри и кои са лоши. Докато тук се губи мярата.

Дали не се е изчерпала политическата система във вида, в който съществува?

Изчерпани са партиите и текущите политици и държавни лидери. Те са според мен напълно изчерпани.

С какво може да се заменят?

Е с нищо, това е въпрос на българските граждани. Може би ние като граждани сме изчерпани и трябва да преживяваме един мъчителен период.

А изходът от този период?

Изхода ще си го направим самите ние – избори, няма друго. Ето сега се надявам да надделее разума и все повече хора да си кажат: "Вижте, харесвам този, не харесва онзи“. И да мислят рационално, и да намерят такова политическо за себе си решение, така че да поне да си представят, че със своя глас те ще дадат глас за стабилно правителство, за което и да гласуват.

За съжаление нито партии, нито лидери, нито участниците в изборите не им помагат особено. Не помагат на гражданите. Хората не могат да се ориентират. Билбордове не ориентират.

Дребни страсти, дребни теми, нищо, което наистина да очертае хоризонт. А сега, ако човекът е на партийната арена, би трябвало в такива турбулентни времена: война, инфлация, излизаме от пандемия, т.е. извънредна ситуация, в която светът не е попадал,  България не е попадала, въобще извънредна като цяло политическа за страната…

Мултикризи.

Тогава обществото е най-податливо да чуе, независимо в какво състояние е и колко е, но да чуе онези, които са способни да очертаят перспектива. И  хората, които подкрепят една или друга перспектива, са склонни да се подредят около нея. Нито една партия не очертава перспектива.

Не се говори за политики.

Първо, и второ, единственото, което се очертава като перспективна, но то е една обща приказка, е: "ще осигурим стабилност“, казват и едните, казват и другите. Това не е перспектива.

Какво означава това? То ти е задължение. Това ти е по длъжностна характеристика.

Точно, съгласен съм с това. Въпросът е, че наистина има една безидейност на партийния терен, вгледани са в егото си и понеже много се профанизира политиката, това е част от профанизацията, но тук вече не е спор на идеи, тук вече е "Аз мразя Иванчо“.

Случайно ли се случиха тези процеси, доц. Цеков?

Едва ли е случайно, но едва ли е дирижиран процес.

Кой беше инженерът на тях?

Вижте, ако търсим по-задкулисния  процес, поне в моите очи той изглежда така: след трансформирането на старите мрежи: държавна сигурност и стопанската номенклатура в икономическа власт, те се успокоиха към края на 90-те години, че политическата турбуленция е отминала, че няма да има онзи реваншизъм, лустрация и т.н., и пред тях като прослойка възникна въпросът вече как да осигурят за децата си, за следващите поколения след тях, запазване на тези икономически позиции, включително връщане на обществения терен, няма значение дали е в политика, в наука, в култура, но завземане на позиции, както е било някога, нали, номенклатурата владееше всичко, не можеше без да си част от номенклатурата да имаш каквото и да било социално направление или точно беше изключение, та, с тази психология те започнаха да търсят с идеи как да завземат властта, разнородни, но обединени в едно: еднолична власт. И затова започнаха още от края на 90-те да тикат идеята за президентска република. Защо и какво им беше обаче необходимо, за да я постигнат, понеже обществото не е узряло – ние като общество отрекохме с гняв едноличната власт: чл. 1 от Конституцията, преди това едноличния монархически режим – това е било мечтата на България да се откъсне от едноличната власт. И затова те започнаха да подготвят обстановката. Първо създадоха мита за месията. В него се вписа по един подходящ начин Симеон Сакскобургготски. Рухна митът за месията,  и чрез следващата стъпка създадоха мита за силната ръка. Казват: "Той месия Симеон беше, обаче нямаше силна ръка. Ако изберем месия със силна ръка, ще бъде друго“. В този образ се вписа Бойко Борисов. Като казвам това, не казвам, че те са участници в този процес. Казвам, че те са се вписали. Той беше старателно изграждан образ.

Подходящи фигури на момента.

Пропагандно много хора и среди помогнаха. И двамата, и г-н Сакскобургготски като премиер, и г-н Борисов като премиер са били тикани от подобни среди към по-силови, към по-авторитарни действия, и все пак и двамата имаха демократичен инстинкт достатъчен, за да не допускат това. И сега вече се отива към третия етап и това беше голямото решение: един човек да вземе цялата власт – защото сред голяма част от обществото има такава нагласа, ние трябва да дискредитираме парламентарната система.

Партиите не се ли самодискредитираха?

Когато ги напълниш с такъв персонален състав, какъвто са повечето техни видни членове….

Това може да е част от замисъла. Нека да не изпадаме в конспиративни теории, ама много е близо до ума.

Не, не, тук говорим за стратегии. За стратегии на определени социални влиятелни групи и т.н. Защото в част от тези партии, кандидати за депутати се рекрутират от  деца, внуци, служители, секретари и секретарки, сътрудници, сътруднички и т.н. на хора от тези кръгове. Нали, ако се види генеалогията включително на част от партиите, може много интереси да бъдат оголени.

И заключения да се направят?

Хайде, не изводи, но да кажем така: информативно човек да види назад как се случват нещата.

От една страна. От друга страна се профанизираха медиите.

Това също.

Хората, народът се опростачи най-общо казано, бе доведен до оскотяване и тогава?

И тогава вече започва официалното опипване на терена: "Дайте сега президентска република“ . Ето тук сега се появи идеята за референдум. Тя, в интерес на истината, може би има обратен ефект, по-скоро заради дискредитацията на самия носител на тази инициатива – партията "Има такъв народ“, които се сринаха и паднаха под бариерата, може би това малко дискредитира самата идея. Но при всички положения се опипва почвата. Ние виждаме конкретни говорители, макар и периферни, но също с ясна биография, свързана с тези мрежи.

Да?

Една да я наречем така мълчаливо-толерантна позиция към идеята за някаква промяната във формата на държавно управление, която се вижда от президентската институция. Чух наскоро г-жа Йотова, като вицепрезидент казваше, и тя не защити парламентарното управление, тя не защити Конституцията наскоро, а каза: "Тези въпроси трябва да се обсъждат спокойно“, т.е.  това е едно отваряне на вратата. Аз като свободен странстваш така да се каже електрон мога да си позволя да отварям, да затварям, такива ти ми действия, да разсъждавам. Но когато ти си институционализиран, ти си вицепрезидент, това вече има съвсем друго съдържание и съвсем друга посока на събитията. Да, когато ти не застанеш зад парламентарното управление и кажеш: "Не, това е нашето достижение. Това е нашият конституционен ред. Той гарантира правата на всички, допуснали сме да има такива и такива проблеми, но заради това, че някой свири фалшиво в парламента, не означава, че трябва да забраним музиката“. Напротив, отваря врата и казва: "Да, ние трябва да обсъждаме спокойно“, за мен това е тревожен сигнал.

Ще бъдат ли приватизирани и тези избори? Вие по рано бяхте единственият, който постави пръст в раната с такава формулировка, и тя за съжаление се оказа вярна. Тя се сбъдна.

До голяма степен, да. Сега, слава Богу, върна се и разумът в системните партии. Те коригираха системата, включително и с това, че направиха машините принтери, което някой го казва като критика, аз го казвам като положителна черта. Така се гласува в Америка. Там машините са принтери, отпечатват ти бюлетина и се бори бюлетина на хартия, не изчислява някаква машина в черната си кутия, която се контролира от група компютърджии на служба на частна фирма, която държавата не контролира, каквото беше у нас. Сега целият въпрос, разбира се, е дали изборната администрация ще си свърши добре работата, защото сега ще има освен с чисто политическото противопоставяне, според мен и доста опити за провокации, тъй като имаше недоволство сред част от политическия спектър, че се върнахме към хартиените бюлетини, и те сега ще направят всичко възможно да дискредитират тези избори. И се надявам, че все пак партиите, защото това зависи от партиите, и от наблюдателите от неправителствения сектор, но все пак те са далеч по-малки с далеч по-малко ресурси, основните партии имат възможност чрез застъпниците, чрез представители, чрез членовете на секционните си комисии да противодействат на всякакви злоупотреби, а това изисква обучение. Те трябва просто, казвам го, защото и съм бил наблюдател на първите избори през 1990 година,  после през годините съм обучавала наблюдатели и застъпници, мисля, че в днешно време това не се прави достатъчно. И в особено в големите партии много често членовете на секционните комисии, те не са един корпус от хора, които ти няколко пъти в годината ги събираш или комуникираш по някакъв начин с тях, и имаш някакви обучения преди изборите, а това са в една част от случаите просто "дайте тук да видим родата да вземе по някой лев, ти тука те имаш ли приятели, комшията извикай“, и от там нататък тези хора, те не отиват като подготвени хора, като така да се каже войници там, а отиват за да мине един ден, даже колкото по-бързо толкова по-добре, затова ако може да не броим, ами машината да го сметне, че ни е по-удобно, и бързаме, закъсняваме и т.н., за да вземат, и това е легитимна разбира се мотивация, да вземат определен хонорар за тази дейност, но това трябва да е свързано и с висока отговорност. Тя се осигурява от партиите, които излъчват секционните комисии, излъчват се застъпници и т.н.

Вашите очаквания за 2 април, какво ще се случи тогава и след него?

Ами понеже сме в изборна кампания, не искам да звучи като някаква агитация

Не, не, няма, може спокойно да кажете, ние не подлежим на регулация, което е плюсът ни.

Да, но все пак. Затова според мен всичко зависи от това, което в момента социолозите казват, че има една немалка част, около 300-400 хиляди избиратели, които все още не са решили, от това накъде ще наклонят везните в последния момент. Т.е. кампанията ще се води до последния момент. И ако надделее разумът, те трябва да подкрепят тези, които имат най-висок потенциал да съставят правителство, независимо дали ги харесваме, дали не ги харесваме, които имат най-широко отворени опции,  възможности. Тези, които казват: " С тези не, с онези не“, седнете с молива и смятайте, като казват "с тези не, с онези не“, имат ли потенциал да съставят правителство, ако нямат, дори и да са ви най-любимите, ако обичате България, не ги подкрепяйте.

Благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост.

Цоня Събчева