Политологът доц. Борис Попиванов, в интервю за предаването "Това е България“ на Радио "Фокус“

До конструирането на 48-ото Народно събрание, какво ще бъде неговото бъдеще, ще имаме ли редовен кабинет? Тази прогноза сега ще се опитаме да направим с политолога доц. Борис Попиванов. Здравейте.

Здравейте.

Всички сме в очакване да видим новото Народно събрание. Сякаш погледите са съсредоточени около това дали ще постигнат консенсус около кандидатурата на Народното събрание. Това ще бъде показателно и за бъдещето и на парламента, и на това дали ще има кабинет след това. Смятате ли, че наистина ще има някакво постигнато обединение около фигурата за председател на парламента?

Това е важна и необходима стъпка изобщо да работи парламентът, колкото и време да му е отредено, и задно с това не е и единствена от тези предварителни стъпки, защото освен председател на Народното събрание, който по необходимост ще бъде от една-единствена политическа сила, трябва да бъдат избрани и председатели и ръководство на парламентарните комисии. И този самият процес ще ни подскаже не просто дали има ясно доминираща политическа сила, от която се очаква да излъчи правителство, и която ще бъде приета и припозната като излъчваща председател на Народното събрание, но и дали се формират някакви наченки на поне предварително мнозинство, така да го наречем. Не правителствено все още мнозинство, не управленско мнозинство, а мнозинство по отношение на основната законодателна институция във връзка с нейното конституиране. Така че това са тези първи въпроси, но тези въпроси, дори да бъдат сравнително бързо решение, ние все още нямаме никаква официална информация, те сами по себе си все още не са условие за финализиране на самия процес. И това всички ние като граждани се убедихме през миналата 2021 година, когато на два пъти имахме парламенти, в които относително бързо и леко се стигаше до избор на председател на парламент, имам предвид г-жа Ева Митева, и до ръководство на парламентарните комисии, но от това после не следваше правителство. Така че една първа важна стъпка, но в никакъв случай не е най-важната и в никакъв случай не е предопределяща бъдещето на тази парламент.

Смятате ли, че ще има някакво обединение по линия на евроатлантизма, което все пак да доведе до гласуването общо на няколко партии за една кандидатура, тази на ГЕРБ-СДС, тъй като по право те трябва да предложат кандидатурата за председател на парламента?

Това е, разбира се, най-обсъжданата в момента хипотеза, хипотезата, която основните политически сили в най-голяма степен поставят на масата, а именно дали може да се търси обединение около европейския-атлантически път на България. Въпросът е дали това намерение е съдържателно или е  намерение на ниво ползите и на ниво на елементарните послания. Какво имам предвид? В крайна сметка работата на българския парламент, перспективата изобщо на основните институции на страната не представлява конкурс Евроатлантик на годината, в който всички партии трябва да скачат по-високи и да се бият в гърдите до каква степен изразяват максимално лоялното партньорство на България към нейните партньори в Европейския съюз и НАТО, а какво представлява евроатлантизмът – много сериозна работа  всъщност за гарантиране на една стабилност и активно участие на България в тези структури, към които принадлежим, и които в момента очакват от нас да представим не биене в гърдите, очакват от нас една по-голяма стабилност и едно по-голямо участие от тези дребнотемия, с които се занимаваме в момента. Защото какво виждаме? Като че ли най-големият проблем, който стои пред конституиращото се 48-о Народно събрание, това е един класически псевдопроблем, а именно присъствието или отсъствието на руския посланик в България г-жа Елеонора Митрофанова на първото встъпително заседание. Като че ли дали тя ще присъства или отсъства ще има някакви съществени последици за бъдещето на страната, за законодателния процес, за съставянето на правителство, за решаването на тези проблеми на българските граждани, които парламентът е натоварен буквално да се заеме още от първия си ден, а всъщност ние си играем на символи, на жестове, на трупане на точки и на активи, които нямат такава висока стойност. Аз не отричам, разбира се, че символиката понякога играе важно значение в политиката, но точно тази символика, според мен, не води наникъде.

Знаете ли обаче какво казва пред колегите от БНР Вежди Рашидов, който ще председателства първото заседание на Народното събрание, че ако не бъде отправена покана към руския посланик Елеонора Митрофанова, това би било равносилно на война. Съгласен ли сте с тази теза? И това, че самият Вежди Рашидов, който ще бъде първият председател на 48-ото Народно събрание го казва, няма ли малко така да усмири страстите по тази тема, ако мога така да се изразя?

Именно понеже смятам, че поканата към г-жа Митрофанова е псевдопроблем, затова не смятам, че той има такова дълбоко значение, каквото Вежди Рашидов приписва, а именно отказът или предоставянето на покана към Митрофанова. Но всъщност, преди да решим дали сме съгласни с г-н Рашидов или не сме съгласни с него, той трябва да определи какво е окончателното му мнение, понеже броени часове след това негово изявление лидерът на собствената му партия излезе, Бойко Борисов, излезе и заяви, че ако изобщо г-жа Митрофанова бъде поканена в парламента, то ГЕРБ ще напуснат пленарната зала. Така че преди да решаваме дали сме съгласни или не с ГЕРБ и техните представители, е добре те самите да решат какво е мнението им, а не да се лутат в тези крайности, които поради някакви причини някой наричат "евроатлантизъм“.

В интерес на истината прави ли ви впечатление, че ние отново се вторачваме към външната политика, към международните отношения, а не говорим за това какво трябва да се свърши тук, вътре в България? Какво визирим, имам предвид, че очакванията са Народното събрание да се събере и да вземе някакво решение по отношение на това да изпратим въоръжение и техника за Украйна. Именно това е и темата днес на срещата на върха на НАТО на ниво министри на отбраната. Защо отново ние се вторачваме навън, вместо тук да гледаме в своята собствена къща?

Това е класическо бягство от отговорност на българския елитизъм, на ръководството на българските политически партии. Бягство от отговорност към собствените им избирателите. Защото ако българските партии могат да свършат нещо наистина ефективно и полезно, то е фокусирано във вътрешната политика в страната, във възможността им с ресурсите, с които разполагат, да повлияят на националната политика, да повлияят на законодателството, да повлияят на всички тези негативни и крайно тревожни процеси на инфлация, несигурност на газовите доставки, цени на комуналните услуги и т.н., да не изброявам. Там биха могли да направят нещо. Там са концентрирани и големите опасения и тревоги на българските граждани и на българския бизнес, но именно там ще чуем най-малко изявления и най-малко коментари. За сметка на това обаче като че ли партиите предпочитат с много по-голяма охота да решават проблемите на войната и мира в света, които не зависят в крайна сметка от България, до такава степен поне. И развитието на тези проблеми, развитието на конфликта в Украйна, развитието на напрежението между Русия и Западния свят, към който принадлежим, ние не можем да повлияем на тези процеси, поради което и употребата им в политическия живот на страната е крайно неефективна. Когато не може да влияеш върху някакъв процес, да го използваш, това означава, че в един момент този процес започва теб да използва. И това като че ли българските партии все още не са стигнали до разбирането, че това е по-опасният път, отколкото този, който наистина им приляга, а именно да търсят решения на тези конкретни проблеми, за които българските избиратели са ги изпратили в Народното събрание, и заради които българските избиратели искат съставяне на редовно правителство сега. В последните няколко месеца имаме редовни национални представителни социологически проучвания на различни агенции, които неизменно показват огромни мнозинства, огромни дялове от респонденти, които класират на първи места сред най-големите проблеми на страната точно тези въпроси, които не са външнополитически. Погледът на българския избирател, на българския гражданин е вторачен навътре в страната – в инфлацията, в цените, в опасенията за недостиг на електричество, недостиг на газ, в притеснението от евентуална бъдеща по-голяма бежанска вълна към България. Изобщо всичко това, което трябва да бъде в дневния ред на парламента още от първия му ден. Така или иначе всичко останало, което безспорно е важно, според мен, истинската изчистена българска позиция, такава, каквато между другото, ние имаме традиция от години, доста години насам да следваме, това е да настояваме на съвместни общи позиции в рамките на международните формати, към които принадлежим, общите позиции в рамките на Европейския съюз и в рамките на НАТО, а не да създаваме, да конструираме и да се включваме в коалицията на желаещите по всеки въпрос, които често пъти не водят до никъде. Българската външна политика с всичките й минуси и недостатъци, от поне началото на Прехода насам винаги е имала една последователност поне в това отношение – българската външна политика винаги е настоявала първо, за мир, и второ, за съвместни решения в широки международни формати, а не за едностранни действия и експерименти в толкова сложно поле, каквото е полето на международната дипломация и полето на войната и мира.

Казвате бягство от отговорност и заради това политиците ни се занимават повече с външната политика, отколкото да решават злободневните проблеми, битовите такива на българите. Защото хората в края на краищата именно от това се интересуват – колко ще платят за ток през зимата, за парно, все такива едни проблеми, които чукат на вратата ни, защото зимата идва. Цената на газа – ситуацията в момента е спокойна, но не се знае докога. И от тази гледна точка има ли страх у политиците изобщо да управляват сега в този момент? Затова ли са тези пропаднали опити да се състави някаква коалиция, и никой не иска да си говори с никой именно поради причина, че се страхува да управлява?

Всъщност, единственото, за което като че ли съществува ясен политически консенсус, това е, че ни чака една по-скоро тежка зима, може би най-тежката в социално-икономическо отношение зима, което България е изживявала в последните 25 години. В този смисъл разбираемо е, че да се започва едно редовно управление в такъв момент е много рисковано, и никой не спори по това. Но в крайна сметка истинските лидери, истинските политически водачи се познават по това, че са в състояние да предложат убедителни идеи за управлението, и да ги наложат именно в тежки кризисни моменти, а не в моменти, когато инерцията върви свободно и когато практически кой знае какво толкова много да се управлява. Така че не само отговорността е тяхна, и предизвикателството е пред тях, и няма пред кого другиго, защото това са в крайна сметка нашите избраници, ние нямаме на този етап други, и трябва да разчитаме именно на тях. Но те наистина се страхуват, поне това е моето убеждение. Те се страхуват от много неща, не само да управляват тази зима, но се страхуват и от това да не бъдат обвинени, всяка от партиите имам предвид, която е в парламента в момента, се страхува всяка от тези партии да не бъде обвинена, че е виновна за несъставянето на кабинет и за нови предсрочни избори, поради което независимо дали искат правителство или не искат, всичките ще се опитват поне да показват, да претендират, да се преструват пред медиите и пред публиката, че страшно много искат кабинет, за да не ги сполети незавидната съдба на партията "Има такъв народ“, която беше наказана очевидно от избирателите заради нейната неконструктивност, заради очевидното й нежелание да работи за устойчиви, стабилни във времето управленски формати. Така че тези опасения, те са на преден план, и те правят вариант за едни нови предсрочни избори в късна зима или в ранна пролет, този вариант да бъде наистина възможен. Ние още не можем дали той ще се реализира, но ако той се реализира, ще бъде не заради някакви други причини, а заради нежеланието да се носи отговорност от българските политици,  и заради това не могат да се разберат, понеже не да носят отговорност. И именно заради тези притеснения от провали, притеснения от тежка ситуация през зимата. Погледът на българските партии е насочен към местните избори през есента на следващата година – те са важните за тях избори, те им представляват социалната и икономическата фаза на тяхното развитие. Докато национални избори по време на сериозна международна криза са нещо много по-опасно, и затова по-малко са кандидатите да се заемат с управлението на страната именно в такъв период.

Кое обаче ще надделее – страхът да управляваш или опасението да останеш извън борда по примера на "Има такъв народ“, както самият вие казахте преди малко?

Според мен, независимо от многообразните варианти, сценарии, които бихме могли да начертаем още преди да се е свикало 48-ото Народно събрание, като че ли някои неща постепенно стават ясни. И тези неща, говоря имам предвид като политическа конфигурация, и тези неща, според мен, са приблизително следните: първото е, че или под някаква форма първата партия ГЕРБ ще участва в правителството, все едно дали като коалиция, като експертно правителство или както каквото и да било, или изобщо няма да има правителство. Тоест, в тази конфигурация правителство без участието на ГЕРБ няма да се получи. Това според мен става вече все по-ясно. Второто, което става ясно, че ако, пак повтарям, ако в случай, че има правителство, то може да бъде само под тази мантия, която в момента е най-интензивно прокарвана на дневен ред, а именно евроатлантическо правителство под евроатлантическа мантия, и това да бъде обединяващият лозунг на партиите, които биха се съгласили да влязат в такова управление или да го подкрепят. Друг такъв обединяващ мотив като че ли на този етап не откриваме нито в програмите им, нито в социалната им политика, нито в икономическите им виждания, нито в каквото и да било, само в този общ евроатлантически фон за всички тях. Тоест, това са двете посоки, в които евентуално бихме могли да чакаме развитие на въпроса за бъдещето управление. И третата посока, която се изяснява постепенно, че ако има, пак повтарям, ако има правителство в този парламент, то ще бъде експертно правителство и няма да бъде класическа коалиция. Няма да бъде коалиция с коалиционно споразумение, с участието на партийни лидери, политици на министерските кресла, а ще бъде от хора, които претендират да бъдат специалисти, експерти в дадените сфери, подкрепени от отделните партии, защото никоя от партиите не иска да прави крачка напред и да поема толкова ясна отговорност за един бъдещ кабинет. Това са три условия, които са необходими, за да има правителство сега, в началото на 48-ото Народно събрание. Ако което и да било от тези три условия не проработи, правителство няма да има и отиваме на предсрочни избори, което може би стабилизирало някои партии, те вече имат  доста твърда клиентела, но поражда определени притеснения за електоралната кондиция на други, особено на такива, които виждаме, че от доста време насам се движат все надолу  и не могат да овладеят тази тенденция, поради което всеки следващ избор за тях е слизане на поредното стъпало към политическото забвение.

Разбирам, че вашата прогноза е, че без ГЕРБ няма как да има каквото и да е правителство.

Да, точно така.

Евелина БРАНИМИРОВА