Комисарят на българското участие във Венецианското биенале д-р Надежда Джакова в интервю за Радио "Фокус" 

България се представя с проекта "Съседите" на Красимира Буцева, Джулиан Шехерян и Лилия Топузова в юбилейното 60-то издание на Венецианското биенале.   Това е най-старият и престижен форум за съвременно изкуство, а основната тема на тазгодишното издание е "Чужденци навсякъде".  

Г-жо Джакова, как бихте представили българската инсталация? 

Българската инсталация съдържа истории под формата на звук, на интервюта, на заснети моменти - видео и фотографии на хора, които са преживели годините на социалистическия режим. Това са хора, които са интервюирани от тримата артисти, те са се срещали с тях. Интервюираните са били в лагерите край Белене и Ловеч, и на други места за репресии, в периода от 1945 до 1989 г. Това е една комплексна инсталация, в която има предмети от домовете на тези хора. Самите артисти изграждат своеобразен дом, под тази форма е  инсталацията, в който посетителят влиза, преминава през три различни пространства, съвсем условно разбира се обособени, но всяко със своята символика и значение. 

Имате ли вече впечатления как се приема от публиката това послание? 

Биеналето започва от днес /20 април б.р./ и ще продължи до 24 ноември, но дните от 16 до 19 април са  специално  за колегите куратори, комисионери, художници и журналисти. Така че ние имаме впечатление именно от специализираната публика на тези първи посещения. Вчера имаше над 300 души, защото бяха чули и прочели за българското участие, до момента то е много добре отразено, имаме близо 200 публикации и то в много сериозни издания. Дори днес в две от изданията за изкуство е отбелязано като "павилионът, който трябва да бъде посетен", така че интересът е наистина много голям. 

На какво се дължи този интерес към "Съседите"? 

Предполагам, че прави впечатление това, което впечатли комисията за избор на проекта. Тя беше назначена от Министерството на културата и разгледа 17 проекта. Първото нещо, което отбеляза, че това е проект, който съдържа 20-годишно изследване на Лилия Топузова, по-късно към нея се присъединяват и Красимира Буцева и  Джулиан Шекерян. Това е много сериозно развит през годините проект като подход и като мислене върху темата "Какво е нашето близко минало, по какъв начин ние го помним, как го интерпретираме и как то присъства?" Първо те са разгледали държавните архиви, това, което е било свързано с най-близкото ни минало и са открили липси. Тези липси именно те ги запълват със срещи с хора, които са преживели това време, но едната група е от хора, които никога до момента не са говорили, и такива, които са известни с имената и историите си. Така че това е първото голямо впечатление. И другото е много силното усещане, когато влезете в инсталацията.  Знаете, това е международна сцена с публика от цял свят, човек, който за първи път дори чува за България също има много силно усещане, което е изградено в инсталацията. Когато влезе посетителят  са атакувани всички негови сетива, дори и чрез обонянието, освен чрез зрението и слуха. Тъй като тази мултиинсталация е развита многожанрово и много комплексно. 

Това означава ли, че посетителят е "въвлечен"  във времето, за което инсталацията разказва? 

Да,  първо веднага има усещане за времето, има и много информация, която е допълваща към инсталацията, ако желае да се запознае по-подробно с темата. Но мисля, че по-важното е посланието на този проект,  което веднага се разчита от посетителя. То е, че личният спомен е важен, спомените на отделните хора са важни, за да бъдат съхранени, защото ние трябва да имаме колективна памет за времето. Темите, които изправя големите автори пред най-голямото предизвикателство, е темата за паметта, темата за травмата и как може да бъде преодоляна. Особено в днешно време, на авторитарни режими и заплахи,  държавата може да промени една човешка съдба. Това е послание, което се разчита веднага и е най-силното в тази инсталация. 

Премълчани спомени на оцелели от политическо насилие по времето на социализма в  България, на които въпреки промените от 1989 г., чак сега им идва времето? 

Да, това са хора, които по една или друга причина не са искали да споделят.  В самата инсталация има отделно място, където са истории на хора, които застават пред камерата със своето лице, но има и много голяма част истории на хора, които не желаят да бъде споменато името им. И третата насока в инсталацията, която лично за мен е най-силна, това са хора, които присъстват. Това са немалко "интервюирани“, които все още не желаят да говорят, не желаят да споделят какво е било, никога не са го правили нито с близките си, нито с някой друг публично. Именно, това е стаята на "Мълчанието", която е пресъздадена в инсталацията, тоест, травмата все още остава. 

Публиката е призвана да свидетелства, да помни и да разказва? 

Да, и разбира се и да има това напомняне всеки сам за себе си, че нещата се променят и трябва да сме внимателни. Познавайки историята, да се грижим за бъдещето. 

Успех на България във Венецианското биенале. 

Благодаря Ви. 

Росица АНГЕЛОВА