Цветанка Андреева, политолог, в интервю за Аудиокаста на "Фокса“ "Това е България“ 

В Епизод 55 на Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“ спираме вниманието върху старта на политическия сезон в Народното събрание.



Още в първия ден и в първите минути 49-тият парламент тръгна по стъпките на 48-мия и декларациите без сериозни отклонения се повториха. Най-миролюбиви се очертаха ГЕРБ. Председателят на групата Десислава Атанасова изрази готовност не само да разговарят с всяка партия, но и да се съобразят с различните аргументи. В тон с обичайното си пожелателно говорене Кирил Петков обобщи, че е крайно време след толкова безуспешни опити българският парламент да заработи. И обръщението на ДПС чрез Мустафа Карадайъ прозвуча стандартно: посланието на народа е ясно – политиците да седнат на масата за преговори. Чували сме го толкова пъти. Очаквано, Нинова нападна президента и служебното правителство, че и при тях се краде безогледно, като обвини прокуратурата в бездействие. И отново предложеният от ГЕРБ Росен Желязков не стана председател, а Асен Василев се опита за пореден път да прокара нестандартната си идея председателят на парламента да бъде избиран на ротационен принцип. 49-тият парламент се очертава предсказуем с лошотиите си, подобно на 48-мия. Затова интригата за този политически сезон е друга – ще се състави ли правителство, как и с кого. Наш гост е политологът Цветанка Андреева. Добре дошли, г-жо Андреева.

Добър ден, благодаря за поканата.

Да започнем все пак от пленарната зала. Май няма да се сбъднат надеждите, че този парламент ще ни изненада.

Да, в голяма степен случващото се е очаквано, но това не означава, че е нещо добро. В политиката предсказуемостта е нещо изключително полезно, но в случая виждаме по-скоро спираловидно развитие на политическата криза. Политиците не могат да овладеят ситуацията и по-скоро влизат в логиката на кризата, отколкото да изплуват от нея. Лош старт за парламента с лоши отправни точки. Дано все пак в рамките на днешния ден да успеят да преодолеят казуса около председателството на Народното събрание.

Политиците, казвате, не могат да овладеят кризите. Могат ли да овладеят и да превъзмогнат себе си?

Ами, искрено се надявам, защото ако не успеят, в крайна сметка това ще е край и на техните персонални политически кариери. В момента, в който политикът стане заложник на собствените си виждания, започне да вярва в собствената си пропаганда, това е край на неговата политическа кариера. И както виждате, кризата износва много бързо образите, партиите. За две години се превъртяха какви ли не социално-политически предложения, като се започне от юмрук, протест, натиска на площада, мине се през алтернативното говорене за президентска република, за която вече се стопи и дори това говорене. Някак си кризата и служебната власт, която беше дадена на президента Радев, се яви най-компрометиращият фактор срещу самата идея за президентската република като алтернатива на кризата, защото се оказа, че да се управлява държавата не е толкова лесно, изискват се капацитети, ресурси, екипи, а президентът Радев като управление не отбеляза нито един успех, напротив, по-скоро управлението му се свързва с неприемането ни в "Шенген“, с отказа ни за еврозоната, със забавянето на този прословут План за развитие, който не успяват служебните кабинети да задействат.

На какво се дължи това изобилие от метафорични знаци през последните две години? Може би на това, че един дълъг период от време ни беше скучно и общо взето си знаехме, какво ще се случва и сега изведнъж – метафора след метафора, дори не можем да ги осмислим.

Да, лошото е, когато се натрупат много метафори, защото политическото говорене е добре, когато се борави с конкретни примери, когато се прилагат метафори, за да се опишат ситуации, алтернативи и решения, но в момента, в който политиците започнат да говорят неразбираемо за обществото, в смисъл такъв, че се обръщат единствено и само към собствените си избиратели, в буквалния, физически смисъл тръшват вратата на парламентарните стаи пред журналистите, то тогава означава, че те нямат основната способност, необходима на всеки политик да води дебат, политически дебат, не просто да говори на електората си, на ядрото си, а да води дебат и с партньори, и с опозицията си.

И така стигаме до интригата, която без да намери решение, каквото и да е то, е почти немислимо да гадаем, как ще продължи парламентът. Интригата е: дали ще има правителство. Според Борисов единственият вариант за кабинет е с "Продължаваме промяната“–"Демократична България“, според "Продължаваме промяната“–"Демократична България“ – ГЕРБ да подкрепи тяхното правителство на малцинството. Какъв политически хибрид ще се получи? Кой кого изнудва, защото това е рекет?

Ако така го приемем – като рекет, то това означава, че не е верният подход. Рекетът в кризата, той не сработва, защото от позицията на една парламентарна група, която е 60 и няколко човека, не може да рекетираш никой. Това не е група, която се доближава до парламентарното мнозинство във формат 100-110 депутата. Това са парламентарни групи, за които е пределно ясно, че могат да управляват единствено и само в коалиции. Не е възможно да има правителство на малцинството, когато търсиш подкрепа по-голяма от собствената ти парламентарна група, над двойно по-голяма. Едно е да търсиш съмишленици около 10-15 депутата, съвсем друго е да търсиш повече от собствената си бройка в парламента. Няма как да се направи. В този смисъл правителство на малцинството е технически невъзможно – първо. И второ, представете си, че се стигне до такава ситуация, то правителството на "Продължаваме промяната“ от кой ще е подкрепяно, на кой ще е заложник? Това означава, те да са в ръцете на опозицията. Във всеки един момент те могат да бъдат свалени от власт, могат да бъдат компрометирани и всъщност едва ли те целят точно така да отидат на местни избори. По-скоро тяхната стратегия е откровено прозрачна, за тях е изгодно – така ги и съветват, да бъдат в опозиция. Удобно е сега. Кризата, ако щете икономическата, социалната, предразполага да си в опозиция, да критикуваш общата власт и така да набереш социална електорална подкрепа до местните избори. Затова едната стратегия, която ни предлагат от либералната коалиция, е да се води според мен повече окопна война, политическа, до местните избори, отколкото реална формула за упражняване на власт в държавата. Другата стратегия на ГЕРБ в началото изглеждаше разумна и приемлива – това да се стигне до примирие и да се сподели властта, вече като равнопоставено партньорство. Защото ако опозицията на ГЕРБ ги критикуваше дълъг период от време и показваше, че съществуват и са създадени единствено и само да разбият модела "ГЕРБ“, то някак си към днешна дата вече не съществува онзи модел "ГЕРБ“, в който имаше свръхконцентрация на власт в една партия. ГЕРБ днес вече предлага модел "ГЕРБ 2“, при който властта, отговорността е споделена в коалиционна формула, и това ми се струва разумно, приемливо, в рамките не просто на българската проблематика, а и на европейската практика.

Въпросът е, кой ще влезе в тази формула, защото виждаме, че "Продължаваме промяната“ ще го играе твърдо опозиция. Не е ясно, каква ще е играта на БСП и на г-жа Нинова най-вече, защото там също имаме подскачане на въже. ДПС са готови да подкрепят, но са рисков фактор за ГЕРБ. "Има такъв народ“ са в същия десен. Как ще продължи?

Затова идеята беше – тя не е авторството на ГЕРБ. Евроатлантическият консенсус в парламента е като мнозинство, което електоратът е изпратил в парламента. Там имаме, над 70% от партиите, които са категорично с такава идеологическа принадлежност и това не е просто така, теоретична пропагандна конструкция, както се опитват да ни обяснят и анализатори, и политици. Това е реално съществуващо мнозинство в парламента, което освен управленско, то можеше да бъде и конституционно.

Извинявам се, че прекъсвам, но то и отговаря на нагласите в обществото, то е адекватно, то е огледално.

Точно така.

Т.е. каквато е пропорцията на това мнозинство в парламента, такова е и убеждението, пропорционално, сред гражданите.

Точно така. Съвсем прясно са вкарани тези партии с тези резултати в парламента. Трябваше да се разберат. Единственият възможен изход е да се състави здрава власт в смисъла на добре функционираща власт, която носи ясна отговорност. Защото вижте, ясната отговорност е политическата отговорност, поета от разпознаваеми лица, такива, които обществото вече е видяло като биография, като опит и е изпробвало в практиката си, отколкото непрекъснато вкарването на нови лица под формата на експертност. Експертите дават добри решения, но те никога не могат да поемат отговорността да приложат управленски решения. И още повече – те не могат да бъдат санкционирани от никой, в смисъл, че не носят отговорност нито пред електорат, нито пред партия. Така че идеята за експертно правителство към днешна дата е добра  дотолкова, доколкото според мен и според хора, защитаващи демокрацията в България, е много по-добре да имаме редовно избрано правителство, контролирано от парламент, отколкото да продължим да живеем в една безконтролна власт на някакъв президентски режим, какъвто е статутът на служебния кабинет.

И тук пак опираме до думите, до говореното. Никой не дърпаше езика на Борисов да каже, че с едните няма, с другите - също, само с тези и с никой друг. Защото ако се стигне до експертно или каквото и да е правителство, то към тези, за които твърди, че не може, ще му се наложи да се обърне за подкрепа.

Вижте, той направи стратегически с първото си изказване след изборите, отвори ветрилото към всички парламентарни групи. Направи жест и към "Възраждане“, но не като политическо ръководство, като политическа линия, по-скоро той говореше за електората им – нещо, което е добре да се знае и да се мисли в този смисъл. Защото "Възраждане“ – правя леко отклонение от вашия въпрос, но "Възраждане“ в момента не е нито управленска алтернатива, като обществена подкрепа, ако щете, като управленски капацитет. Те просто нямат такъв капацитет и такава подкрепа, за да управляват.

Те са явление, не са феномен, но са явление.

Да. Но това, което трябва да забелязваме при тях – те индикират създаването в обществото на едни нагласи, които според мен вече са далече от национализма и популизма. Това е предисторията на създаване на прототалитарни нагласи в едно общество. Защото се знае в близката история, че когато държавата започне да не функционира достатъчно демократично, когато държавата започне да се променя, то това води и до промени в обществото. Някак си това са взаимно свързани процеси. Разказвам всичко това, за да припомня още веднъж колко е важна отговорността на политиците, които си позволяват да се нарекат "демократи“ като убеждения и като практика. Днес те носят отговорност не за местната власт в България, не за собствените си централи, не за собствените си електорати, носят отговорност пред държавата. И когато полагат клетва днес, трябва да си припомнят, че България е парламентарна република и че това да си депутат е изключително авторитетно, защото ти представляваш нацията, не представляваш електората си. Всъщност е огромна чест да са ти делегирани права от обществото и да управляваш, така че това е и чест, и отговорност. Това е смисълът на демокрацията. Не е смисълът на демокрацията да правиш дребнави партийни стратегии. И тук визирам почти всички политически партии, защото и БСП правят подобна стратегия.

О, да, всички, всички.

Дали да влязат във властта. За ДПС също е ясно. ГЕРБ, разбира се, осъзнават много добре, че ако направят коалиционен кабинет и получат подкрепата на нежелани и недопустими до вчера партньори, ще последват злощастната участ може би и на "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“, които влязоха в коалиция с БСП. Видяхме там обединение на немислимото дотогава обединение на десницата с оная левица, наследена от БКП.

Лявата ръка в десния джоб?

И видяхме "Има такъв народ“, които всъщност свалиха правителството. Защото мантрата, че ГЕРБ били свалили правителството, е фактологически невярна. Правителството на четворната коалиция беше свалено от партньора им "Има такъв народ“.

И това експертно правителство тип "Габровски“ ли ще бъде или ще се търси някакъв друг вариант?

Ами, вероятността е може би да бъде тип "Габровски“, ако само ГЕРБ ще го предлага. Защото тогава "Габровски“ беше скроен от ГЕРБ, макар че се намериха фигури, които представляваха почти целия политически спектър.

Спектър, да.

И бяха приемливи, експертно приемливи, разпознаваеми лица, авторитетни в своята област. Така че кабинетът "Габровски“ никак не беше лош вариант към тогавашния момент. Не знам, вече дали ще имат лукса политиците обаче да предложат такъв формат и ако се говори за коалиция, дали няма да трябва да участват за коалиция, заставаща за експертен кабинет, вече да участват и политически фигури, които да седят зад експертите, които излъчват. Така че експертен кабинет остава една от възможностите в това Народно събрание.

Казвате политически фигури, които да стоят зад експертите, но как ще изглежда този кабинет: експертът е министър, политическата фигура какво е – началник на кабинета?

Гледали сме го. За жалост не мога да преведа добър пример. Някак си като са почнат всичките такива експертни кабинети от Попов, Беров, те не са добрият пример в българската демократична практика общо взето, те са кабинети, които стават заложници на парламентарни интереси вътре, но успяват да пренесат държавата през някакви кризисни моменти не по най-добрия начин. Но да не забравяме, че сегашната политическа криза е безпрецедентна, и тя вече атакува устоите на държавата.

Дали Борисов няма да бъде изкушен да се оттегли и да предостави на "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“ да изготвят кабинета, а те да го подкрепят? Защото ако го направи това, какво чака ГЕРБ и какво ще се случи с партията?

Ами вижте, това е един възможен стратегически ход от страна на Борисов, и предполагам, че той ще бъде посъветван да постъпи така. Това означава неговите опоненти, които не желаят да му станат партньори, които между другото той вчера нарече "приятели“, да попаднат в ръцете на Борисов, той ще решава тяхната съдба изцяло като парламентарна подкрепа, и пак казвам, ще им диша във врата и във всеки момент ще ги свали, в който види един погрешен ход, а няма как да не се греши. В тази криза, в тази сложна ситуация, ако искаш да управляваш сам, а нямаш достатъчно депутати и си заложник на другите в парламента, няма как да не сгрешиш. Така че както се казва да внимават какво си пожелават от "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“: да бъдат партньори равнопоставени на ГЕРБ или да бъдат в ръцете на ГЕРБ.

А те имат ли за това тяхно самочувствие достатъчно компетентни, кадърни хора, които да заемат управленските позиции в тази ситуация? Защото видяхме, че в четворната коалиция управлението беше под всякаква критика.

Всъщност някак си "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“ не успяха да осъзнаят, че те вече не са разпознаваеми като бунтарите на тази революция, почнала преди две вече и повече години. Те вече консумираха власт, обществото видя как те могат да управляват. Четворната коалиция беше тяхната коалиция. И някак си на изборите след това ние вече сравнявахме двата типа управления: управлението на ГЕРБ и управлението на четворната коалиция. Неслучайно това доведе до изравняване на резултатите, до отказване от идеята, че ГЕРБ могат да бъдат изчегъртани. Вече сме видели управленските практики на "Продължаваме промяната“, които не бяха от най-добрите, в смисъл такъв, че те не постигнаха нищо от това, което заявиха. Да, времето не им достигна, но те можеха да го започват като реформи. Та те имаха толкова много власт, в парламента имаха мнозинство, имаха подкрепата на президента Радев, който чисто идеологически седеше за техните реформи. Така че откъде ще намерят този управленски капацитет – най-вероятно ще могат да поставят хора в определените ресори, но идеята е, че кризата изисква да дадеш най-доброто във всеки един ресор.

И най-вече да не правиш съмнителни икономически и финансови ходове.

Така е.

Много е важно, дали зад цялата тая галимация, г-жо Андреева,  стоят и олигархични кръгове, дали всъщност техният интерес не е в това, което се случва в момента? Защото в мътната вода те ловят риба, и то каква риба.

Вижте, тя, олигархията, тя в посткомунистическия свят добре съществува, тя се храни и единствено възможна е в симбиоза с властта. Така че за олигархията е много важно,  кой ще управлява държавата, не само за обществото. За нас обаче е важно партиите да представляват интересите на избирателите си. Затова трябва да внимаваме. А не да представляват интересите на олигархията, която застава зад тях. Защото виждаме, че когато имаме слаба държава, разбити институции, политици, които за пореден път отказват да поемат отговорност за властта в държавата, олигархията се съвзема и доста нагло започва да навлиза в публичното пространство. Някак си дори говоренето за съдебна реформа, което в началото тръгна по изкушението на морализаторския тон, че трябва да се направи съдебна реформа, изведнъж виждаме как по-скоро олигархията започва да вижда шанс за реабилитация и свобода в съдебната реформа. Така че тази революция, която започна преди година, не година, ами вече две години, пак казвам, три, три стават, тази революция съсипа държавата и обслужи по-скоро олигархичния интерес, отколкото да доведе до някакви реални реформи. И това е една от индикациите: когато престъпността започне да се връща на улиците, а това започна: ние видяхме нагли шофьори на пътя…

Зачестили убийства.

Зачистили убийства, когато трафикът на хора стане ежедневие – това е едно от най-тежките престъпления, трафикът на хора и тероризъм са най-тежките престъпления, за нас стана почти ежедневие да гледаме трафиканти на имигранти, това означава, че държавата не е на мястото си, а престъпността започва да излиза. Така че битката за съдебна реформа вече според мен е тежко компрометирана. Тези хора, които бяха носители на идеята за съдебна реформа, не могат да постигнат управление, отказват за пореден  път и саботират сформирането на правителство и парламентарно мнозинство, те нямат правото да пипат в магистратурата. Защото представете си, че разстроим и съдебната система на този етап, какво става с държавата? Тя остава съвсем разграден двор, в който определено олигархичните интереси и престъпността започват да вземат мястото на гражданския интерес и на партиите, и на политиците.

Задавам ви този въпрос не напразно, мисля си дали това, което виждаме, е реално политическо действие или всъщност не е нескопосан демонстративен театър, зад който обаче някакви кръгове задкулисни дърпат конци и дават насоки?

Ами вижте, и двете са. Имаме от една страна съвсем реална политическа криза, която е породена от несъстоятелността на политическите парти, от друга страна е дълбоката държава, така както я наричаме и в демократичния свят, и в недемократичния, тя съществува, тя съществува дори в най-добре функциониращите демокрация. Въпросът е обаче политиците да успяват да я изместват като пространство, тя да бъде свивана, да бъде санкционирана, да бъде преследвана, да не избуява, да не превзема институциите отвътре. Институциите трябва да са, те в този смисъл са представителни: тогава, когато представляват обществените интереси дори на различни социално икономически групи. Затова тази ситуация на криза, пак казвам, е изключително опасна и е много важно партийците, които мислят само за партийните си стратегии, да са осъзнаят като мъже и жени на държавата. Защото ако искат силна държава, в смисъла на демокрацията, те  трябва да застанат зад прокурорите си, зад съдиите си, които са срещу мафията, срещу олигархията и срещу дълбоката държава. Няма как да искаме силна прокуратура, ако политиците непрекъснато я атакуват с различни частни интереси. Силни прокурори имаме тогава, когато те чувстват гърба на държавата за тях. Тогава те могат да водят битките в съдебните зали. Така че трябва да се преосмисли отново целия обществено-политически консенсус в този смисъл.

И дебат.

И дебат. Всяка една реформа не е въпрос само да бъдат там 14-20 закона подготвени, които служебният кабинет подготвил, и сега много набързо трябвало да гласуват в парламента, не. Иска се да се започне открит дебат пред обществото: какво искаме да реформираме, защо трябва да го реформираме и как.

Казахте, че тази кризи могат да предизвикат много опасни, сериозни ситуации. Какви? Какво може да се случи, ако разумът не надделее и в един момент отрицателният нагон,  злият гений вземат връх?

Най-лошото е това, което винаги е било очевидно и в европейската история: когато демокрацията престане да функционира добре, когато основните партии не могат да се справят с властта и отслабват институциите, тогава се явява недемократичната алтернатива, тогава излиза нуждата от силната ръка, здравата ръка, авторитарния режим, тогава той вече има почва, на която може да стъпи. Това е едната опасност. И тя между другото е много реална, колкото и да смятат, че да, ние сме защитени, защото сме в Европейски съюз, защото сме в НАТО, защото имаме определен ценностен избор, но виждаме как прототалитарните нагласи започват да проникват в обществата, и те дестабилизират цели политически системи. Те са подпомогнати от един геополитически конфликт, в който преразпределянето на света сякаш започва отначало, сякаш отново се заформят двата свята: демократичният и онзи, който е по-скоро авторитарният, тоталитарният свят. Вижте, какво става по улиците на Грузия. Така че общо взето цялата тази периферия, която беше на бившия Съветски съюз, на която България беше много верен сателит и беше във военно-икономическия лагер, отново е предвидена да влезе в употреба.

България беше протекторат.

Точно така, тя отново е предвидена да се върне към онази зона на влияние, в която Русия на Путин е център. Така че ние трябва да си воюваме за държавата, защото демокрацията не е безалтернативна, тя не е дадена даром веднъж и завинаги в България, трябва да воюваме за нея.

И тука е реално да се зададе въпросът за президента, за неговата роля. Какво всъщност той прави: размества пионките, както го подозират, с цел взимане на повече и повече власт и предизвикване, заслужено или не, на ситуация хората да поискат президентска република, или просто той се оказва във водовъртежа на събитията, на които не може да реагира?

Вижте, в началото някак си президентът е основен участник в политическата криза. Идеята на президентската институция е да сформира, да стане платформа, на която в кризи политическите партии да седнат и да говорят спокойно. Президентската институция е тази, която трябваше да осигури това поле за търсене на консенсус, която трябваше да настоява парламентаризма да бъде възстановен и партиите да излъчат власт. Всъщност президентът Радев обаче избра да бъде инженер на кризата в началото. Знаете, той излезе с юмрука на площада и идеологизира цялата тази битка, която в началото започна като идея да се свали ГЕРБ и площадната демокрация да може да възтържествува в парламента. Днес го чух сутринта да призовава за смирение – това е голяма метаморфоза на самия Румен Радев, който също не успя да овладее кризата, дори когато имаше такава възможност.

Уплашили са го?  

Уплашен е вече. Дори и когато има цялата власт, безконтролна власт, той вижда, че е трудно да се управлява държава. Най-вероятно той също става заложник на различни групи, под натиск е на олигархични интереси. И това няма как да не се случва. И когато си сам, и когато разчиташ на едни неразпознаваеми обществено експерти, е много трудно да не се подадеш на този натиск олигархичен, геополитически. Ние виждаме как той непрекъснато бива пробиван президентът Радев, дори и от последния теч на информация, който излезе за това, че неговата власт е предоставила МиГ-овете ни за Украйна.

За изтребителите МиГ-29, за които се мълчи. Забележете, няма президент, няма влизащи в парламента депутати, няма политически сили – всичко мълчи. В дискусиите нивото стига до експерти.

Това са опасностите. Това са пробивите в националната ни сигурност. Това е дълбоката държава: когато водиш едни преговори, а пред обществото говориш друго. Затова президентът Радев компрометира сам себе си със слабата си власт. Разбира се, той ще бъде изкушен да участва в политиката, но вече аз го виждам много повече като един ляв човек, ляв лидер, той там пренасочи битките си общо взето, винаги е сформирал политически проекти, той винаги участваше в парламентарните избори, дори и в тези имаше свой проект. Най-вероятно неговата амбиция ще се свие до това след време да е лидер на левицата в България.

Като теглим чертата, какво ни очаква? Какво е реалистично да се случи?

Обикновено реалистично е това, което е най-прагматичното. Но сякаш кризите изяждат точно този прагматизъм, да седнат и да се разберат тези, които са близки по убеждение и по цели, да седнат и в краткосрочна перспектива да се разберат. Тук не става въпрос за помирение и за безкритично отношение, визирам пак първите двама в изборите, защото това са двете големи партии, това са ядрата, от които се очаква разрешение на кризата, не от третия, не от президента, първите две държат ключа към решаване на кризата. Затова казвам, че реалистичното е това, което е прагматично.

Цоня Събчева