Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с журналиста и писател Антон Баев - за ролята на татковците в живота ни и за новата му едноименна книга.    

Здравей, Антоне! Миналият петък ти организира литературно четене за татковците и представи новата си книга "Татко“. И сега на мен ми си иска да започнем това интервю с въпроса доколко са важни татковците в живота на човек?

Как да кажа, по-важни няма, освен татковците и майките, защото иначе няма да започне животът, така че те са важни. Така е решил Господ, да ни даде точно тези двама на всеки човек, от които да започне неговият живот. Те са всичко оттам нататък. Някои народи, да речем, почитат повече майките и бащите, дори повече отколкото децата – така учат някои от религиите. Така че те са началото на всичко.

И все пак - доколко един баща може да повлияе върху израстването на детето и утвърждаването му като личност? 

Това е много личен въпрос. То зависи за всеки човек какъв е бащата, както се казва. Но при всички случаи има огромно значение. Ако трябва да кажа две думи за моя татко, освен кръвната линия, разбира се, и всичко добро, което е направил за мен, той всъщност беше – аз така и ще го запомня и така съм го запомнил и в последното ни виждане – с една голяма семейна библиотека, която той непрекъснато пълнеше с книги. Всъщност това беше библиотеката, към която от най-ранно детство съм посягал, към книгите там. Най-ранно – имам предвид не съвсем детска възраст, малко по-голяма, ученическа. Защото става въпрос за сериозни книги.

Но по-любопитното е, че тази библиотека беше пълна с автори, които не са в учебниците, не са в читанките. И всъщност това бяха и любимите ми писатели, станаха любимите ми писатели и до ден днешен. И когато се видяхме последния път с него, той си беше там, в хола, до библиотеката. И по едно време каза "Абе, аз, като си отида, какво ще стане с тези книги?“. И това винаги ще го запомня, защото това е все едно въпрос "Какво ще се случи с моето детство, с моята младост?“, защото тя е в тези книги.

Да, така е. Значи, какъвто и да е бащата, важно е какво той ще покаже на детето си - дали книги, или пък нещо лошо, нали така? 

Да, вероятно е така. Аз казвам за себе си. Това е много лична книга и тя не цели да обобщава фигурата на бащата, да я изнася като някакъв архетип. Тя е книга за моя татко, така да се каже.

Разбирам, започнах така, защото това е тема, която вълнува хората, в смисъл, бащата до каква степен е важен за човек. Но сега стигаме и до твоята книга. Какъв беше поводът да напишеш тази книга?

Тази книга я писах много интензивно. В един период след смъртта на бащата ми са писани повечето неща. Малко от тях са писани и преди това, защото имаше един период, в който аз непрекъснато, на няколко пъти го карах по болници. Така че част от нещата са писани и в този период. Това е в продължение на няколко месеца, много интензивно писане, може би толкова интензивно не съм писал никога. Т.е. тя е плод, освен на емоция, тя е и плод на едно състояние, което при мен поне се появи, след като той почина. Смъртта му, въпреки че боледуваше, беше много внезапна, понеже буквално предната вечер се веселихме и даже той изпи почти бутилка вино. На сутринта беше починал. И последва за мен специално едно състояние, което беше някак си повече живот в иреалното и реалността като че ли остава на заден план, не ме интересуваше толкова. Аз даже си позволих да сравня това състояние – аз всъщност и в един разказ съм го описал по някакъв начин, с един компас, ако си представите, на който стрелката изведнъж започва да се върти бясно във всякакви посоки, и той реално губи нормалните посоки на света. И като че ли под натиск на тази, петата посока – небесната. И всъщност писането при мен така се отрази. Аз не съм си го налагал да го пиша, въобще не ми е хрумвало, но то някак си ме спаси в тези месеци на скръб, на тъга, който всеки човек изпитва. И може би всеки намира различен начин на изход.

А трябва ли да е достатъчно велик бащата, за да му се посвети книга?

Не. Не, в никакъв случай. Но аз тук ще уточня, че всъщност книгата не е посветена на баща ми. Всъщност тя се състои от различни жанрове. Има фрагменти, има стихотворения, има една циклична поема от 11 песни – "Canti dei morti“ /"Песни за мъртвите“/. Има и десет разказа, на ръба на легендарното разказани. Те са писани едновременно, независимо че са от различни жанрове, но те повече вибрират не върху фигурата само и единствено на бащата, колкото върху спомена, върху паметта. Когато загубим много близък човек, ние обикновено – или поне при мен беше така, да не го обобщавам, защото всяко обобщение може би е погрешно, но при мен беше така – човек се връща към спомените си и чисто физически той го прави това, като отваря стари албуми. И гледа не снимки, направени преди година, 2, 5 – или поне аз изпитах тази нужда, да разглеждам снимките от най-ранното ми детство, от бебе още с майка ми и баща ми. И някак си това може би, аз така си го обясних по-късно, е някакъв инстинкт на съхранение. Къде другаде сме най-защитени, освен в територията на детството си – тя е най-щастливата територия, най-защитена, за повечето хора. Има хора и с по-тежко детство. Но при мен не беше така, за което съм много благодарен.

И тук изниква въпросът защо вкарваш "Песни за мъртвите“ в тази книга? Каква е била целта?

Може би най-добре улови тези два различни корпуса на поетическото, които са в книгата. Единият корпус е от 33 стиха – "На заминаване“, а другият корпус са тези "Canti dei morti“ – "Песни на мъртвите“. Красимир Димовски – един великолепен писател, от най-добрите днешни писатели, той написа един отзив, който беше публикуван във вестник "Марица“, и там беше казал – на мен даже не ми беше хрумвало, но той така го беше усетил и мисля, че е прав – че тези стихове "На заминаване“ са по-скоро песни и стихотворения за живите. Докато този цикъл, финалният, в книгата, "Canti dei morti“, той е повече разговор с мъртвите вече. Т.е. има едно движение в книгата, което съзнателно човек не може да търси. После, при композицията, се получават. Дори пишейки ги, аз чувах музика. А самото името "Canti dei morti“, то е от една великолепна музикална творба на един от най-големите ни композитори – Иван Спасов, който беше много близък приятел с баща ми. Даже баща беше редактор на неговите есеистични книги. И така, той беше написал тази сюита и я беше написал, когато на много млада възраст загина при катастрофа дъщеричката му.

Иначе самото заглавие – "Татко“, то веднага ми дойде на мен. То има и стихотворение вътре, което се казва "Татко“, може би едно от първите, които написах веднага. Даже може би първото след вестта за отлитането му. Но това стихотворение и самото заглавие на книгата е вързано с романа "Татко“ на един писател – Уилям Уортън, американски писател, който изключително високо ценя. И всъщност книгата започва с около 15-20 фрагмента от неговия роман "Татко“. И така по някакъв начин е и рефлексия и към този писател.

Сега ми се иска малко за теб да поговорим. Ти си известен журналист и автор на поезия и проза. Кое е по-силно като желание за работа у теб, кое ти дава повече наслада? Или не могат да се разделят двете неща?

Не. Всъщност има едно доста изкуствено деление между тези две неща у нас. И то е късно деление. Това в общи линии в последно време се наслагва много – журналистите да си гледат журналистиката. Което не е така, защото абсолютно всички, най-големите ни възрожденски писатели и поети са били журналисти, и то паралелно. В смисъл, не са били като Хемингуей – журналист за известно време и после изцяло писател. Не може, не бива да се слагат такива разделителни линии, защото става въпрос за две различни битиета.

Думите се подреждат по съвсем различни начини в едното и в другото, но има цели направления в литературата, минижанрове – т.нар. документален роман, ако щете и прозата на Хемингуей, този телеграфен стил на писане, който без опит в журналистиката трудно би се постигнал. Аз не считам, че журналистиката отнема от писателя. Аз считам, че тя му дава.

Но, говорихме за наслада – еднаква е насладата и от двете дейности?

Ами сега, не знам дали е точно еднаква, защото една книга може да се чете, ако на човек му харесва тази книга, няма значение кой е авторът, може да се чете десетки пъти или няколко пъти. Докато един материал, ако ще да е гениално разследване, повече от две четения не предполага.

Идва и отминава, да.

Така че едното е повече делникът, живеенето в делника, другото е към по-отвъд.

Оставаш нещо за бъдещето, да.

Да.

Ти самият кога започна да пишеш? Ако съдим по наградата за дебютна книга, която си получил през 1988, тогава ли всъщност беше началото, или много преди това си правил опити?

Да, 1988 г. излезе дебютната ми книжка. Щом е излязла книга, трябва доста преди това човек да е събрал нещата. Самото начало вероятно е било към 4-5 клас, но аз нямам запазени неща от тогава. По-скоро вече по-съзнателното начало, това е в началните курсове на гимназията, на Английската гимназия. И също тогава имах малко публикации в списание "Родна реч“. Тогава да съм бил на 16-17 години. Имам едно стихотворение, което после малко го преработих, но е едно от малкото стихотворения, които и до ден днешен си знам наизуст. Така че тази възраст, гимназиалната, според мен е много важна, защото са много чисти сетивата. Особено за поезия говоря. И с учениците, тези, които са изкушени да пишат, е много важно да се работи по някакъв начин, защото изкуството на думите не е скрито в учебниците, не е скрито и само в авторите, които се изучават в програмата.

Точно това смятах да те питам – какво искаш да кажеш на тези, които сега започват да пишат и които правят първи опити? Дали е лесна работа това и как става? Може би някаква препоръка да дадеш?

Аз, понеже през годините съм се занимавал с ученици в различни миникурсове по творческо писане – има талантливи деца, даже много талантливи, но забелязвам, че ние по мое време изключително много четяхме литература. Купувахме си книжки сами, разменяхме си ги, живеехме с тях. Тези, които не можехме да си ги набавим, защото тогава добрите книги изчезваха много бързо от книжарниците, буквално сме си ги преписвали, откъси от тях, в тетрадки. Сега като че ли няма го това. За съжаление, те почти не познават съвременни автори. Познават доста клиширано преподавани класици. В смисъл, те са класици, но начинът, по който го преподаваш, може да те отблъсне от класика, да стане прекалено класичен. А не да звучи като нов.

Всеки автор е важно да звучи като нов, иначе той няма да е интересен, си мисля. Начинът на преподаването – от една страна. От друга страна, тази виртуална култура, където всъщност всеки може да напише нещо, да каже нещо, каквото и да било, и вече да си мисли, че е стих или че е разказ. Не е точно така. Така че аз преди всичко бих ги съветвал да четат. Всичките ми приятели, с които после все пак сме продължили в литературата, сме чели изключително много. И досега четем, разбира се, но много е важно в тази млада възраст, според мен. Защото няма как. Абсолютно всичките ни класици са подражавали на някого в младата си възраст. За да подражаваш на някого, обаче, ти трябва да си го харесвал и да си го чел. 

Даже имах такъв фрагмент, навремето писан, още в студентско време. Сега точно не мога да го цитирам, той беше влязъл и в книжка – че всеки автор има по един, да речем, голям литературен кръстник и расте като филизи покрай стеблото му, докато сам не стигне до възрастта, в която може да отреже стеблото и да пътува вече сам. Не може без четене.