Целевата пропаганда добива неимоверни размери през XX век. Това каза журналистът Станчо Станчев в предаването "Сториборд“ с Благой Иванов на Радио "Фокус“.

"Целевата пропаганда съществува от момента, в който хората комуникират, но през XX век тя добива неимоверни размери, особено когато става въпрос за облъчване на масите около световните войни и "Триумф на волята“ е такъв пример“, заяви Станчев.

"Триумф на волята“ на Лени Рифенщал е определен за шедьовър на пропагандното кино. Той излиза през 1935 година и е дело на пропагандния отдел на Националсоциалистическата партия в Германия. Той отразява мащабния прогрес на партията в Нюрнберг.

"Филмът има мащабни сцени и начинът, по който Рифенщал изобразява Хитлер, успява да загнезди образа му в съзнанието на хората“, смята журналистът.

"Целта на всяко едно произведение, което има за цел да внуши някакво послание, не винаги трябва да бъде натоварено с нещо негативно. Единият пример е филмът "Казабланка“, но на всяка трета сцена се споменава Америка, бягството, щастието. Той е филм за Америка по всички линии.

Две трети от екипа са емигранти. Неслучайно в невероятната сцена, в която се изпълнява "Марсилезата“. Много от хората са преживявали моментите, за които пеят. Трябвало е да отстояват себе си. Режисьорът е емигрант. За тях това е тяхната история“, обясни той.

Станчев смята, че филмът "Казабланка“ е изключително добър филм, въпреки че той носи в себе си пропагандните елементи. Според журналиста майсторството е във възможността да внушаваш чрез емоцията.

Като пропаганден филм бе определен и филмът "Великият диктатор“ на Чарли Чаплин. Станчев сподели, че когато излиза на екран, мнението на хората са били полярни. Причината е присъствието на политически елементи, които хвърлят съмнения върху Чаплин, че подкрепя комунистите.

Друг пример за добре направен пропаганден филм е "Броненосецът Потьомкин“ на Сергей Айзенщай. Той е поръчков, създаден е по повод годишнината от бунта на кораба "Потьомкин“ по време на руската революция от 1905 година.

"Във филма се раждат много от монтажните похвати, които се използват и до днес. Всеки, който има интернет, препоръчвам му филма. Не само от гледна точка на кинаджийските похвати, но и до майсторството на Айзенщайн как той може да предаде една история, която ние наричаме пропагандна, но тя отстоява настроението от едно време, което не можем да отречем“, заяви Станчев.

Пропаганда има и в българското кино, а младият журналист посочи част от пропагандните филми, излезли на екран през миналия век.

"Когато става дума за българско кино, трябва да сме наясно със следното – когато става въпрос в България, през Третото българско царство, има кино творци, но няма кинопроизводство, има единични случаи на хора с пари, които влагат неимоверни усилия да създадат нещо, но няма масирана кинопублика. Вследствие на това не може да  се говори за голямото влияние на киното.

През 50-те години, за добро или за зло, все още сталинската естетика е навсякъде. Той не си е отишъл, а това влияние си личи. Тогава започва да се говори за създаване на кино студиа, по-късно се създава студио "Бояна“. Когато обаче държавата започва да вкарва политиката в изкуството – хем го спонсорира, хем го създава, хем създава мрежа от кино салони, но и то започва да има дадени задачи“, заяви Станчев.

Той даде пример с филмите "Под игото“ и "Неспокоен път“, които са създадени през 50-те години на миналия век. Филмът "Под игото“ акцентира върху ролята на Русия, която е представена като спасителка на българите от Османската империя, а западните страни са представени като злото. В "Неспокоен път“ се представя колективизацията на стопанствата.

Друг пример за пропагандно българско кино е филмът "Героите на Шипка“, който също излиза в 50-те години.

"Това според мен е лека манипулация на историческата действителност. Никоя имперска сила не е братска. Една имперска сила има своите интереси. По стечение на обстоятелствата ние сме от тази страна на Европа, която съвпада с Източната европейска сила, която е Русия. Патосът на този филм е как някакви хора там, които мислят за нас. Тук е проблемът. Патетиката обаче, с която са показани боевете, не са за подценяване“, коментира журналистът.