Горещините са изпитание за човека и крият риск от засягане на различни органи и системи. Прекомерната загуба на телесна вода, което има клинична изява, се означава като дехидратация. Риск от настъпването ѝ крие значителното потене и активната терморегулация, при неадекватен прием на течности.

Високите температури и работата в гореща среда са основните рискови фактори за настъпването на дехидрация.

В допълнение редица медикаменти могат да спомогнат за допълнителна загуба на екстрацелуларна течност. При нормални условия през кожата се отделят около 700 мл вода посредством процеса на перспирация. В условията на гореща и суха среда това количество може да бъде значително по-голямо.

Добре доказана е връзката между дехидратацията и острото увреждане на бъбречната функция. До голяма степен това увреждане се счита за обратимо и не се свързва с дългосрочни ефекти върху бъбречната функция. Редица проучвания обаче, доказват, че повтарящата се дехидратация е отговорна за развитие на хронично бъбречно заболяване при пациентите в страните с горещ климат. Особено характерно е това увреждане при селскостопанските работници и при работниците, при които голяма част от работния ден преминава навън в топъл и горещ климат.

Хроничното бъбречно заболяване в този случай носи наименованието мезоамериканска нефропатия (MeN). При това заболяване увреждането на бъбрека не може да се припише на класическите причини за бъбречно заболяване (например захарен диабет, артериална хипертония и гломерулни заболявания).

Клинично пациентите могат да имат нормално или леко повишено системно артериално налягане, намалена скорост на гломерулна филтрация, нискостепенна нефротична протеинурия и някои електролитни отклонения, пише puls.bg. Бъбречната биопсия при тях демонстрира увреждания характерни както за остро бъбречно увреждане (остро увреждане на тубулните клетки, интерстициален оток, ранна фиброза), така и такива характерни за хронично увреждане.

Измененията типични за хронично бъбречно увреждане включват тубулна атрофия, интерстициална фиброза, сегментна интерстициална некроза.

Точната етиология на този вариант хронично бъбречно увреждане е неизвестна. Най-вероятната причина са повтарящите се епизоди на остро бъбречно увреждане, свързани с повтарящи се епизоди на дехидратация. Именно поради това някои изследователи са нарекли болестта свързана с дехидратацията хронична бъбречна недостатъчност.

В хода на изследванията са идентифицирани три основни потенциални патогенетични механизма. Обсъждани са ефектите на вазопресина върху бъбреците, активирането на алдозоредуктаза-фруктокиназния път и ефектите на хроничната хиперурикемия. Дехидратацията е мощен физиологичен стимул за секреция на аргинин-вазопресин. Смята се, че дехидратацията чрез индуциране на хиперосмоларитет активира осморецепторите и води до освобождаване на вазопресин от невроните на задната част на хипофизната жлеза.

Крайните ефекти от действието на вазопресина се заключават до стимулиране на ретенцията на урина, чиято крайна цел е възстановяване на водно-солевото равновесие в организма. Пикочната киселина е отпадъчен продукт от разграждането на много храни и напитки. Нейните молекули са разтворени в кръвта и се отделят през урината от бъбреците. Добре доказано е, че дехидратацията създава предпоставка за задръжка на пикочна киселина-хиперурикемия.

Отлагането ѝ в отделителната система може да доведе до образуване на камъни в бъбреците, с което от своя страна е терен за развитие на хронично бъбречно увреждане, особено при рецидивиращи бъбречни кризи. От всичко казано до тук следва да заключим, че достатъчния прием на вода спомага за поддържане на адекватна хомеостаза в човешкия организъм.

Препоръчва се пациентите с хронично бъбречно заболяване да бъдат особено бдителни през летните месеци. Достатъчният прием на течности в летния сезон може да възпрепятства увреждането на бъбреците и да възпре последващо развитие на хронично бъбречно заболяване.