Стихотворението "Кукувица"  е част от стихосбирката "Вечната и святата" от 1927 г. на Елисавета Багряна. Произведението предизвиква бурни критики на времето, отхвърляйки традиционните представи за жената като пазителка на дома. Заявява се един нов морал на свободната воля, изборът да се следват поривите на сърцето.

Патриархалният модел, очакващ от жената смиреност и подчинение, е отхвърлен. Лирическата героиня отстоява себе си пред традицията. Образът на "кукувицата" съдържа дълбока смислова натовареност в народното творчество, а и не само. Кукувицата не мъти пиленцата си. Снася ги в чужди гнезда. Друга интересна подробност е, че когато тръгва на юг, птицата не лети в ято, а отлита сама.

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори —

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. —

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки —

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам…

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.