Диалогът липсва в нашето общество в отношенията помежду ни и оттам се пренася и в българското кино. Това каза сценаристът на филми и сериали, радиоводещ в Радио "Фокус" Георги Иванов в предаването “Сториборд" с водещ Благой Иванов по Радио “Фокус".

Иванов обясни страстта си по киното и филмите, зародена още от детските му години. "Дълго лутане беше, все пак аз съм дете на 90-те години и фантазията да се занимавам с кино беше нещо много нереалистично, безперспективно, не присъстваше като вариант, но съм страстен любител на киното още от дете", разказа сценаристът като сподели тайната, че вместо да ходи на курс по немски, на който е бил записан от родителите си, е гледал филми и резултатите му по чуждия език не са били особено впечатляващи.  

Събеседникът уточни, че се ориентирал по-сериозно към драматургията, когато се е появила като специалност в университетите. Иванов посочи разликата между писането на сценарий за кино и за телевизия. "Поуката в един кинофилм или киносценарий свършва тогава, когато прожекцията приключи. Също така героите и тяхното развитие приключва отново там. При сценариите за сериали тази арка никога не завършва - епизодите продължават във времето и са свързани понякога до безкрайност", поясни той. По думите му в повечето случаи от последните години сериалите са между 6 и 8 епизода до 10, което се оказва най-приятната формула за платформите. 

Радиоводещият открои разликите между създаването на оригинален сценарий и при този, който е адаптация. "Сериалът "Войната на буквите" е първата адаптация, която направихме с нашия екип. Избягвахме много усилено работата върху чужд текст и текст на колеги, които са работили преди нас. Егото на автора, понякога  съпротивата и идеите му често могат да бъдат в сблъсък с идеите на сценариста, защото, вторият гледа как да визуализира една история. Тази съпротива беше и най-големият ни страх. Относно сериала "Денят на бащата" Иванов сподели, че това е проект, който е създаден без да е бил поръчка и без някой продуцент да го е спуснал.

Георги Иванов посочи, че в последните години се оказа, че хората обичат да проследяват развитието на един герой и да се вълнуват с него. Автентичното звучене на филмите, драматургията и режисурата е нещо, което винаги се усеща. Когато един автор говори за нещо, което разбира и се вълнува, то винаги излиза отгоре и може ни това е един от най-големите проблеми на българското кино. Самите автори се лашкат между това да обслужат българския зрител или да се наместят в някаква конюнктура на международни фестивали. Балансът почти никой не вярва, че е възможен за постигане.