Тези дни най-сетне се проведе поредното заседание на смесената българо-северномакедонска комисия по историческите въпроси. Както обикновено, информацията за него е твърде ограничена. От Външно съобщават за едва ли не грандиозен пробив в скованите от лед взаимни отношения, за позитивни нагласи между участниците, за отворен диалог и прочие. Щяло да има съвместно честване на цар Самуил. С половин уста се казва, че "скопските историчари" скланяли на мъглява формула за някакво "независимо" царство по негово време. Някой си Петар Тодоров, член на комисията от северномакедонска страна, направо казва, че няма да променят учебниците си. А там пише, че държавата на Самуил си е "македонско царство". Това заяви проф. Николай Овчаров.

"Пак предупреждавам нашите управляващи за "песента на сирените" от 12-та песен на Омировата "Одисея". Няма да им разказвам какво пише там, би трябвало да знаят от гимназиалните учебници. Дано да са внимавали в училище. Но в лаконичната сводка за поредния боксов рунд със "скопските историчари" се просмуква важна информация. Следващото заседание на комисията е насрочено за 12-13 май в София. Тогава ще се разглежда съдържанието на учебниците за историята от XIII-XIV в. Очаквало се предмет на спор да бъде за личността не на кой да е, а на легендарния Крали Марко. Ето защо като учен, чиято голяма докторска дисертация е посветена на Вардарска Македония през ХІV в., си позволявам предварително да обясня за какво иде реч, за да няма после и този път политици в "небрано лозе".

Четиринадесетият век е време на големия разцвет на средновековната сръбска държава. Още крал Стефан Урош Милутин успява да превземе северните части на Повардарието (днешна Северна Македония). Неговият внук, могъщият Стефан Душан, отнема обширни територии от Византия и през 1346 г. обявява в Скопие създаването на Сръбското царство. Опора на завоеванието са способни и жадни за земи храбри мъже, издигнали се от незначителни феодали до високопоставени военни командири. Стефан Душан ги дарява с много имоти и с голяма власт. След неговата смърт в 1356 г. тя се превръща в пълна независимост и само за броени години могъщата държава се разпада", посочи професорът.

"Залезът на Сръбското царство особено ясно се свързва с възхода на рода Мрънявчевичи. Синове на дребни благородници от областта Херцеговина, братята Вълкашин и Углеша непрекъснато укрепват позициите си. Към 1358 г. първият е велик челник в района на Прилеп, а другият – велик воевода в днешния гръцки град Сяр. Около 1365 г. Вълкашин официално е провъзгласен за сръбски крал и съвладетел на втория и последен сръбски цар Стефан Урош V. Кралството му заема цяла Вардарска Македония, а също така части от Егейска Македония и Южно Косово. В средата на 60-те години на ХІV в. държавата на Вълкашин е в своя разцвет. Негова столица е орловото гнездо Прилеп, кацнало върху непристъпни скали. В цяла Егейска Македония пък властва братът на Вълкашин деспот Углеша, който има за столица град Сяр. Безспорно двамата Мрнявчевичи са най-силни сред сръбските феодали и едни от най-могъщите владетели на Балканите през този период", заяви Николай Овчаров.

"Всичко обаче се променя на 26 септември 1371 г., когато армията на сигурните в победата си Вълкашин и Углеша е разбита от османските пълчища при Черномен, а самите те падат убити. На престола в Прилеп се възкачва престолонаследникът Марко. Това се случва в изключително тежката обстановка на нарастващата османска експанзия. Първоначално той се опитва да води самостоятелна политика и има известен успех. След падането на Сяр в 1383 г. обаче Марко е принуден да се признае за турски васал. Тогава започват най-тежките и унизителни години в неговия живот. Властта над собствените му владения е вече формална, а самият той е принуден да взема участие като турски васал във военните експедиции срещу други християнски владетели.

Така се стига и до неговата смърт. На 17 май 1395 г. става голямо сражение между османските сили и армията на влашкия воевода Мирчо Стари. В него падат убити крал Марко и другият турски васал деспот Константин Деян. Земите на прилепските крале са присъединени към Османската империя, а Вълкашин и Марко се превръщат в главни герои на южнославянския епос. Реалните събития от техния живот потъват в легендарните случки, които народните предания им приписват", припомни още професорът.

"Това са накратко историческите факти. Оттук нататък започват тълкуванията на съвременниците. Сърбите се придържат към гореспоменатите факти. За нашите братя, северните македонци, обаче Марко е "последниот крал на Македониjа" (вж. Дигитална Македонска енциклопедиjа // www.macedonism.org › Марко Крале). Нищо, че през Средновековието никога не е съществувала такава държава, а под понятието "Македония" всички хронисти разбират територията между Солун и Одрин.

Каква е българската връзка на Крали Марко? Макар Мрънявчевичите несъмнено да са сръбски феодали, те непрекъснато са обявявани от средновековните хронисти за български владетели. В ценните си "Записки на еничарина" от средата на ХV в. Константин от Островица нарича Марко "български княз". В написания през 1515 г. летопис на Йоан Музаки е отбелязано, че Вълкашин и Марко са "крале на България". Пак тогава Теодор Спандуни Кантакузин пише за Крали Марко като за "български владетел". Могат да се добавят още историците Сфранцес, Йосиф бен Йошуа и др. Колкото и да е странно, че Марко бил "родом бугарин", свидетелства не някой друг, а "бащата" на модерната сръбска историография Иларион Руварац.

Това не бива да ни учудва. Макар сърби по рождение, Мрънявчевичите имат огромно желание да се отделят от влиянието на държавата-майка. В това отношение много ги улеснява фактът, че населението в техните области било българско. Ето защо те правят всичко възможно да откъснат поданиците си от духовното покровителство на Сръбската патриаршия и да приемат църковната власт на Охридската архиепископия. А както отлично се знае, още от времето на император Василий ІІ Българоубиец нейните архиереи носят титлата "архиепископи на цяла България", добави проф. Овчаров.

"В хода на научните си дирения относно историята на Вардарска Македония аз попаднах на един пасаж от важен български средновековен правен документ, на който историците не са обръщали достатъчно внимание. В добавките към Бориловия синодик от края на ХІV в. се намира най-големият Поменик на българските царе. Заедно с тях се обявява и "вечна памет" на цариците, патриарсите и видните аристократи. А накрая се благославят "приятелите на Българското царство", сред които на първо място са членовете на династията на Мрънявчевичите. Явно, че заедно с влашките и молдовските воеводи, през ХІV в. те стават васали на българската корона. Именно по тази причина в по-късните легенди и предания за Вълкашин и Крали Марко те се явяват като български владетели и се борят за свободата на България.

Ето това е простичката истина за Крали Марко. Както на много неща на Балканите в края на ХІV в., точка на всичко слага османското нашествие. Днес само може да гадаем как биха се развили отношенията между Българското царство и Прилепското кралство, ако бяха оцелели като политически структури. Това, което знаем със сигурност е, че в "тъмните векове" на турското робство българите там пели песни за цар Иван Шишман и Крали Марко. През ХІХ в. пък потомците ще се вдигнат, за да обявят на 28 февруари 1870 г. независимата Българска екзархия, обединила в едно всички българи, включително тези от Вардарска и Егейска Македония", заяви археологът проф. Николай Овчаров.