Днес се навършват 108 години от рождението на българския офицер, летец изтребител Димитър Списаревски. През 1943 година той сваля американските бомбардировки над София. Това му струва живота, въпреки че е едва на 27 години. Но Димитър Списаревски става вдъхновение за младите авиатори.

Димитър Списаревски се ражда през 19 юли 1916 година в Добрич и е кръстен на чичо си, загинал в Междусъюзническата война, убит от сърбите като парламентьор. Само три години по-късно Южна Добруджа за втори път е откъсната от България и заграбена от Румъния. Бащата му, финансов инспектор в общината в Добрич, има хубава работа и добра заплата, но поръчва в кръчмата да изпълнят българския национален химн "Шуми Марица", за което е уволнен и изгонен от страната. Цялото семейство напуска Добрич и се спира чак в Лом.

Димитър расте като буйно момче, което обича лудориите и рита топка по цял ден, но и уроците му се удават лесно. Колкото по-голям става, толкова по-неудържим е той. От дядо си научава за българската история, за родния Добрич, любимец му е подполковник Калитин и героичната защита на Самарското знаме. От дядовите разкази Димитър израства като убеден родолюбец.

През 1931 година цялото семейство се установява в София. Димитър учи в елитната ІІ Софийска мъжка гимназия, в която има кръжок по авиация. Тук запламтява мечтата на младия добруджанец към небето, а новият му идол е летецът Христо Топракчиев, загинал при обсадата на Одрин. Заради твърдите си разбирания си по националния въпрос, понякога на Димитър се случва да влезе в юмручна схватка с някой съученик-ремсист (член на РЕМС (Работнически младежки съюз), пишат от История.БГ.

Атлет, хубавец, отличаващ се с огромно родолюбие, Димитър е избран за знаменосец на гимназията. Той е отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с борба и бокс. От 1933 до 1935 година е футболист на Левски София. Записва се във Военното училище, но уставите и дисциплината не са по вкуса му, все тича към игрището. Спортист, веселяк и добър другар, той става любимец на съучениците си, които го наричат Спайч. Проблемите му с дисциплината растат и той е изключен от Военното училище – според едни, защото е заловен да преписва на класно, а според други – че прескача оградата, за да се види с момиче.

Спайч е изпратен да си доизкара военната служба в обикновена казарма, но на традиционния военен парад на 6 май, с маршова стъпка той се спира пред цар Борис ІІІ и му връчва писмо с молба да бъде възстановен като юнкер. След пет месеца Спайч действително е върнат във Военното училище, макар и да учи с по-малките. Стиска зъби да понесе омразното маршируване и копаене на окопи и едва дочаква да бъде разпределен за летец – избор, който той отдавна е направил.

През 1938 година Спайч, заедно с още 14 българи, е командирован в Германия, във военно-въздушно училище. По време на опасното обучение загиват трима български кадети. Все пак Списаревски лети непрекъснато и е щастлив. Той избира да стане пилот на изтребител и дори побеждава германския си инструктор в тренировъчен въздушен двубой.

Отдих от строгата дисциплина и огромното напрежение, Спайч намира като бохемства в кабарета и бирхалета, а веднъж дори напердашва петима германски летци. За всеобща изненада, не е откомандирован в България, дори не е наказан.

След едногодишно обучение в Германия, Списаревски се завръща в България като изграден летец. Става подпоручик, след това и поручик, но продължава да има проблеми с дисциплината, което значи – и с началниците си. Нерядко причинява повреди по самолетите при рискованите си маневри. Както той заявява веднъж на един сухоземен началник:

"Да, счупих колесника, защото аз летя. Вие не можете да го счупите, защото не можете да летите!"

Но и началниците знаят как да го накажат – да не лети за определен срок. Все пак Списаревски е един от избраните през 1941 година да се обучи на модерните изтребители "Месершмит 109". Германският инструктор му заявява, че ще бъде свален още в първия истински въздушен бой, тъй като действа, воден от емоциите.  Списаревски обаче нееднократно казва:  "Как ще се бия, аз сам си зная!"

Спайч не бяга от конфликтните ситуации и определено има позиция по актуалните въпроси на деня. Той измъква от ръцете на полицаи арестувана еврейка насред София и публично заклеймява антиеврейската истерия. Неведнъж ругае германците за тяхната надменност, нищо че са съюзници. Не крие мнението си, че обявената "символична война" на САЩ и Великобритания е грешка, защото когато вражеските самолети се появят, политиците ще се крият по мазетата, а летците ще поемат своя кръст.

Военните пилоти имат определен ореол в обществото и често им се прощават някои волности и нарушения на реда. Но Спайч се отличава дори от най-буйните си колеги. Заради неподчинение и остър език той е разжалван отново в подпоручик. За кратко време на няколко пъти е преместван от едно летище на друго, в резултат от скандали в заведения, при които той използва и силата си. Веднъж в Плевен набива абитуриенти насред бала им, защото вместо да пеят български военни маршове слушали модерни чуждестранни мелодии.

През есента на 1943 година започват вражеските бомбардировки над София, а Списаревски принудително стои на земята. Той посещава пострадалия квартал "Хаджи Димитър" и е покъртен от тежките поражения и страданието на хората. Спайч иска да се хвърли в бой и молбата му да бъде командирован при воюващите е удовлетворена.

На 20 декември 1943 година 60 "летящи крепости" "Либърейтър" Б-24 с охрана от 50 изстребитела "Лайтнинг" се насочват към София. Българските изтребители са многократно по-малобройни. Отбранявайки небето над столицата, в първия си и последен боен полет, Списаревски сваля една и се врязва със самолета си в друга "летяща крепост", като сваля и нея, но загива и самият той. И до днес се гадае – ранен ли е бил, мунициите ли е свършил, че прави жива торпила. Някои си позволяват да обясняват ситуацията, даже да предават мислите на загиналия, сякаш и те са били в кабината на самолета му. Правят се спекулации – дали той изобщо е имал намерение да извърши това…

Има определени сведения, че Списаревски не е изключвал и дори е мислил за съзнателно извършване на въздушен таран. Думите и делата при него се сливат в едно. Надъхвайки веднъж унилите колеги след гибелта на летец, той казва: "По-добре е да загинеш във въздуха и да разбере цял народ, отколкото да умреш и никой да не разбере…"

Целта на Списаревски обаче е постигната – американските бомбардировачи не успяват да спуснат смъртоносния си товар върху столицата. Самолетът на самия Списаревски пада в околностите на София и само по сребърната верижка с кръстче разпознават овъгления труп на летеца.

По този повод Радио Лондон излиза с обръщение: "Български летци, ние знаем, че сте храбри и сте готови да браните до смърт своята Родина, но няма смисъл да се блъскате в нашите "крепости". Защото вие сте малко, а ние сме хиляди!"

Ще последват нови бомбардировки, нови подвизи на българските летци и нови жертви, но Списаревски остава в българската история със саможертвата си. А е едва на 27 години…

След 9 септември 1944 година новите властници се страхуват точно от родолюбието и името на Списаревски целенасочено е обречено на забвение. За тях той е загинал за Германия и следователно не е извършил никакъв подвиг.

В наши дни махалото е направило поредния си ход и различни групи се опитват да си присвоят Списаревски. Няма нужда обаче да се излъсква образът му от всяка реална или въображаема прашинка. Да, той не е бил безгрешен, както никой от нас не е. Но е загинал в името на идеята, в която е вярвал – в България. "Лудата глава", както са го наричали, сам избира смъртта си, за да спаси от ужасна смърт сънародниците си на земята. И това е повече от достатъчно, за да сведем глава пред паметта му.