Винаги съм имал интерес към творчеството, което е някъде между киното и театъра в някаква нова посока с появата на виртуалната реалност. Оттам някак си тръгна изследването ми по линия на артистично-технологичното, тъй като аз съм артист по професия, но технологично трябваше да съм доста компетентен по темата – трябва да изучиш технологията, за да можеш да изследваш и да реализираш своето въображение. Така се роди идеята за разказване на историята. Това разкри сценографът и режисьор Момчил Алексиев в предаването "Сториборд“ на радио "Фокус“ с водещ Благой Д. Иванов по повод скорошната премиера на книгата "Когато ти се обади… хладилникът“, чийто съавтор е той заедно с историка, теоретик и критик на киното проф. Владимир Игнатовски.

"За мен най-важно не е самоцелно нещо да се направи, защото е в XR или във VR, ами как това е някак си инструмент за изследване, през който да мислим какво означава разказването на история днес – къде се намираме ние с това нещо, да не ни задминава, да догонваме технология, за която изгубваме усещането за нея, за това накъде ни води, ами да имаме добър диалог... и креативен, и социален, и културен диалог. Това е част от артистично-научното ми изследване по темата.“

Алексиев споделя, че след съвместни лекции и разговори между него и проф. Игнатовски постепенно се е заформил диалог за формите на технологиите и изкуството, за разказването на истории и за това как влияят технологиите върху начина, по който ние разказваме и се разказваме социално. "И това прерасна в обмен на текстове, след което се превърна в писане на по-голям текст, който пък се превърна в нашата съвместна книга.“

 

Изданието "Когато ти се обади… хладилникът“ проследява начина, по който технологичното развитие променя модуса и езика, който използваме, за да разкажем една история. Подзаглавието е "Човекът, машината, виртуалната реалност, зрелището“: именно това са основните компоненти на диалога. "В книгата има поглед от философска гледна точка, от социално-културна – как ние разделяме един инструмент на по-малки части и преобразяваме света по този начин. За да разберем тези инструменти, трябва да погледнем не само технологията, но примерно и движението на знака от знак, който обозначава нещо в реалността, към пълната симулация, където знакът не е украсен, не е интерпретация, ами е вече нещо, което не реферира към истината, към реалния свят, ами е една изкуствено създадена реалност, именно виртуалната, където се появят тези въпроси: ще изчезнем ли в нея, ще загубим ли връзка с реалността, или това е един прозорец, в който можем да разкриваме страхотни нови възможности за комуникация, за изследване, за мислене.“

 

Изкуството е въпрос за отношението между зрител и автор, обясни още Алексиев. "Този подход в историята може да се проследи и в театъра, и в киното, и той маркира едно основно нещо – интерактивността. Това е една по-висока интерактивност, един диалог между автор и зрител, който е доста по-динамичен, свързан е с една почти игрова икономика, в която самата интерактивност се придвижва напред. И това е елементът, който се появява и в игрите, и в киното до голяма степен,“ обясни той и даде пример с интерактивността в "Bandersnatch“, експерименталния епизод към великолепния и прогностичен сериал "Черното огледало“ (Black Mirror). Срещата в едно пространство между света на игрите и света на киното е виртуалната реалност като инструмент за разказване, в който имаме именно една такава по-висока интерактивност, като посоката е игрова, но и пространствена.

Според госта страхът от изкуствения интелект е породен от това, че той е твърде нов инструмент, който обърква хората какво точно представлява. "Много зависи за какво говорим конкретно: ако е инструмент, който ми помага да се обобщят седемдесет страници по тема, която аз знам и ми върши тази работа за десет секунди, е супер. Ако обаче това е нещо, което ми дава решения за сметка на процеса, това за един артист е проблем. Това свързване между хората няма как да стане с изкуствен интелект, той може само да го симулира,“ категоричен е Момчил Алексиев.

 

Според него с развитието на технологиите на човек ще му се наложи да се адаптира, както винаги се е случвало досега. "Оформя се едно друго разбиране за визуалната медия и за отношенията ни. Може би ще се изместят в някакъв вид по-тактилно присъствие или усещане, или по-интерактивен вид кино. Развитието ще е някъде в тази посока, но пак е нужно да се усещаме, че сме заедно.“