Книгата "Трябва да те предам" на Рута Сепетис е отрезвяваща. Аз съм живяла в годините на комунизма и си спомням чувството на задух, на небъдеще, на обреченост в някакъв смисъл, но това, което се е случвало в Румъния в същото това време, е било толкова ужасяващо и в пъти по-страшно. Това каза програмният директор на Радио "Фокус“ Ива Дойчинова в рубриката "Дифтонг" в предаването "Един неделен ден по шосето" на Радио "Фокус". 

Рута Сепетис пише за исторически събития от недалечното минало, които младите хора не помнят, за които не знаят и нямат присъда за тях. Родена е в Америка, но баща й е от Литва и емигрира след окупирането на балтийските държави от съветския режим. "Заради паметта на баща си и това, което той е изживял, тя много се вълнува от трагичните моменти от европейската история. За да напише тази книга, Рута е влязла в много проучвания. Тя самата споделя, че не е очаквала толкова голяма жестокост в режима на Николае Чаушеско“, разказа Ива Дойчинова.  

Разказът минава през съдбата на седемнайсетгодишния Кристиан Флореску, чието семейство намира начин да проникне отвъд Желязната завеса, слушайки "Свободна Европа“, "Гласът на Америка“, четейки забранени книги. "Книгата започва като дневник на едно момче, което си позволява да бъде свободно поне в мислите си. За съжаление, дядото – този най-светъл човек, който дава на главния герой толкова много надежда и мечти за онова, което може да бъде свободният свят и за него, е убит по най-зверски начин. Оказва се всъщност, че в тяхното семейство, което е сплотено и обичащо се, всеки един е доносник. Ситуацията е напълно безнадеждна“, разказа тя.  

Водещият на предаването "Един неделен ден по шосето“ Або представи "Български хроники“ на Стефан Цанев. Романът е в четири тома, като всеки от тях говори за различен период от българската история. Първият том е посветен на българската история до 1395 г.; вторият стига обхваща периода на османска власт; третият - между Освобождението и 1945 г., и последният том е модерната история до 2000 г.  

Авторът е прекарал четири години в проучване на исторически извори, за да напише романа. "Нашата история е разказана по един много романизиран начин, без да прибягва до художествени измислици. Той те засмуква в тази българска история, която изведнъж оживява, и вече не е онова от учебниците, а нещо съвсем живо, в което ти си съпричастен. Освен това говори с един елеганс, който е много типичен за него – той никога не казва и не разказва на читателя, а винаги припомня на любезния читател нещо, което той винаги е знаел“, разказа Або.  

Използването на второ лице ангажира читателя като събеседник, отбеляза той.