Всяка година, особено по времето на Хелоуин, търсим начин да се изненадваме, да се страхуваме по нови начини. И хорър филмите дават възможност на тези попкултурни традиции да се развият и на хората да се страхуват. Една от основните функции на киното като изкуство е по някакъв начин да те разтовари – това е някаква форма на отдушник за нормални човешки емоции, които ние изживяваме. Чрез киното и игрите по някакъв начин ние се пречистваме от тези нормални усещания, които имаме в себе си. Това коментира кинокритикът Димитър Дринов в предаването "Сториборд“ на радио "Фокус“.

Относно спора "за“ и "против“ католическия празник Хелоуин кинокритикът посочи, че ние също имаме интересни традиции, подобни на Хелоуин, и празнуването на такива древни езически обичаи, дори и външни, би спомогнало да запазим знанието за тях. "Отнасяме се с пренебрежение към тях, а имаме много интересни неща у нас. Дори да отидете на традиционния кукерски фестивал в Перник, който е по същото време, е адски интересно и подобно – обличаш се със стари дрехи и гониш злите духове,“ обясни той и добави, че и традиционните празници, и привнесените отвън могат да съществуват едновременно, и призова да не отричаме едното само в името на другото, а да намерим начин да ги помирим и да вземем хубавите неща и от двете.

 

Интересни примери за хорър класики според кинокритика са "Тексаско клане“ (The Texas Chain Saw Massacre) на режисьора Тоби Хупър, "Заклинателят“ (The Exorcist) на Уилям Фридкин, "Психо“ (Psycho) на Алфред Хичкок "Пришълецът“ (Alien) на Ридли Скот и "Сиянието“ (The Shining) на Стенли Кубрик, а водещият на предаването Благой Д. Иванов добави към списъка "Хелоуин“ на Джон Карпентър, един от първите филми, които започват да използват различни празници, за да създават хорър франчайзи.

 

"Не мисля, че имаме нужда от повод за да си пуснем няколко от класиките. Може би Хелоуин, когато сме настроени за нещо страшничко, е повод да открием нещо, което не сме гледали досега, да се поровим, да видим във филмографията на любимите ни режисьори нещо, което да изпадне и да се изненадаме. Защото може би това е едно от най-страшните неща – изненадващият страх, който не знаеш от къде ще ти дойде. Това е може би най-прекрасното чувство за хората като нас, които обичат страшните филми,“ каза Дринов.

 

По отношение на създаденото от Х. Ф. Лъвкрафт философско течение космицизъм или космически ужас кинокритикът уточни, че това е нещо, което в киното изключително трудно може да бъде показано адекватно, защото е много по-абстрактно, като даде примери в тази насока с филма "Цветът от Космоса“ (Color Out of Space) с Никълъс Кейдж и "Анихилация“ на Алекс Гарланд.

 

От новите филми, излизащи сега на голям екран, "Усмивката 2“ (Smile 2) е един от филмите, заслужаващи внимание. Според него първият филм успява да предложи интересен ъгъл към усмивката в повечето култури. "Този символ на приятелско отношение, това най-приветливо нещо, което можеш да видиш в човека, във филма е превърнато в едно от най-зловещите, като символ на предстоящата смърт. От тази гледна точка, първия филм беше много успешен, защото младежите го прегърнаха. Вторият продължава традицията и е по-страшен, по-зрелищен и харесван от младите хора.“

 

Като заслужаващ внимание от по-новите филми той определи "Вещицата“ (The Witch) и "Фарът“ (The Lighthouse) на режисьора Робърт Егърс, както и предстоящия "Носферату“ (Nosferatu), който ще видим у нас в началото на януари. "Егърс е един от малкото режисьори, които наистина разбират това изкуство, наистина отдават почит на киното, което е преди него, на класиките, човек, който използва киноезика по невероятен начин, който е верен на епохата, верен е на историята, която иска да разкаже. И с този филм отдава може би най-големия поклон, който е получавал Носферату.“

 

Димитър Дринов изрази мнението, че не трябва да се поставят граници по отношение на творците. "Щом художественият ужас е плод на фантазия, на въображение, по никакъв начин не трябва да го връзваме с реално насилие или ужас,“ категоричен е той, като допълни, че за него е правилно и важно да има възрастово ограничение при показа на определени произведения.