През 1858 г. със застъпничеството на Стефан Богориди, Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ, с изричната уговорка, че няма да иска своя епархия. Избухва Кресненско-разложкото въстание през 1878 г. Отряд в състав от около 400 въстаници под ръководството на Стоян войвода атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село.

Генерал-губернаторът на Източна Румелия княз Александър Богориди полага основния камък при възстановяването на Стара Загора по план на Л. Байер. Стара Загора празнува на днешния ден.

1994 г.

Подписано е политическо споразумение между Гражданското движение “Конституционен форум" и Националния съюз “Демократична България" за участие в изборите като Български патриотичен съюз.

1992 г.

В София е подписан договор за приятелски отношения и сътрудничество между България и Украйна.

1981 г.

Завършва Третият конгрес на Българското историческо дружество. Българското историческо дружество (БИД) е научно дружество, основано по инициатива на преподаватели от Висшето училище (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски") и от средните училища през 1901 г. под името Историческо дружество. Целта му е да се популяризират историческите знания и да се разработват неизяснени проблеми от българската и общата история. Председатели на дружеството стават едни от най-известните историци по онова време – Д. Агура, В. Н. Златарски, П. Ников, Ал. Бурмов и др.

1970 г.

В периода 5 - 9 октомври се състои официално посещение в България на министър-председателя на Турция Сюлейман Демирел.

1968 г.

В София се открива първата Международна изложба панаир на книгата.

1961 г.

Между България и Република Гана са подписани търговска спогодба, спогодба за научно-техническо сътрудничество и спогодба за културно сътрудничество.

1947 г.

Тридесет и осмият конгрес на БРСДП изразява готовността на партията да вземе активно участие в "по-нататъшното утвърждаване на ОФ власт".

Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) е наименование на марксистката партия в България след сливането на Българската социалдемократическа партия и Българския социалдемократически съюз през 1894 г. Разединени, двете партии и предимно БСДС установяват, че не могат да постигнат желаното от тях влияние в обществено-политическия живот на страната. Поради това именно съюзистите са тези, които първи повдигат въпроса за обединение с партистите (привържениците за БСДП). Първоначално Д. Благоев и неговите последователи не са склонни да приемат направеното им предложение за обединение на двете партии. Впоследствие обаче се съгласяват с него и на 10 февруари 1894 г. е подписано съглашение между БСДП и БСДС за сливането им в една обща партия, наречена БРСДП. По-късно Д. Благоев преценява направената в тази насока стъпка като грешка, тъй като бившите съюзисти отдалечават още повече своите разбирания от схващанията на партистите, които строго се придържат към учението на К. Маркс и Фр. Енглес и техните ученици - лидерите на Втория интернационал К. Кауцки, В. Плеханов, Авг. Бебел, Жул Гед и др.

1944 г.

В Крайова е сключено споразумение между България и Югославия, подписано от Добри Терпешев и Йосип Броз Тито, за участие на български войски във военни действия срещу Германия на югославска територия.

1942 г.

В периода 3 - 5 октомври в Добрич е проведен Велик добруджански събор, който взема решение за разпускане на дружествата "Добруджа" поради окончателното решаване на Добруджанския въпрос.

Добруджанският въпрос е съставна част от Българския национален въпрос, условно обозначение на борбата на добруджанските българи за освобождение от румънска власт. По силата на Санстефанския мирен договор (1878 г.) Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата й от Русия Бесарабия.

1930 г.

В периода 5 - 12 октомври в Атина е свикана I Балканска конференция за сътрудничество с участието на всички балкански страни. Българската делегация е водена от проф. Стефан Киров.

1927 г.

Дейци на ВМРО (Ип. Развигоров, Ил. Линков и Бл. Кралев) убиват в Щип бригадния генерал Михайло Ковачевич. Той е командващ Брегалнишкия военен окръг. Обявено е военно положение във Вардарска Македония, затворена е българо-сръбската граница (до 5 февруари 1929 г.) и на 30 октомври са убити бащата (Михаил Гаврилов - 65 г.) и големият брат (Христо Гаврилов - 36 г.) на Иван Михайлов в Щип. На 8 октомври 1927 г.е обявено военно положение в Кюстендилски и Петрички окръг (поддържано с укази от 19 март 1930 г. и 5 юли 1933 г.) и е засилена граничната охрана.

1915 г.

На бунт се вдигат войниците от 27-ми пехотен Чепински полк. С него е поставено началото на Войнишките бунтове (1915 –1918 г.).

Войнишки бунтове представляват стихийни бунтове на войници от различни части на българската армия по време на Първата световна война. Въвличането на България във войната през октомври 1915 г. се посреща с недоволство от народните маси. Нежеланието на българските войници да участват във войната проличава още в първите дни след започването на военните действия. Първи се надига 27 пехотен Чепински полк на 5 октомври 1915 г. Правителството на д-р В. Радославов декларира, че участието на България във войната ще бъде кратко, но през есента на 1915 г. войната се превръща в окопна. Всичко това предвещава, че краят на войната не е толкова близко и става причина през 1916 г. брожението сред войнишките маси да се засили, като в 11, 21, 25 и 46 пехотен полк прераства във вълнения. В началото на 1917 г. до българските войници достигат известията за станалите събития в Русия - избухването на Февруарската революция и свалянето на император Николай II от трона и Войнишките бунтове вземат по-масов размер. Тогава се образуват и първите войнишки комитети. След излизането на Русия от войната през есента на същата година лозунгът на съветското правителство за незабавен мир активизира още повече антивоенните настроения в българската войска. Така започват да зачестяват отказите на войниците да изпълняват заповедите на своите офицери. Бунтове избухват в повечето от пехотните полкове.

1915 г.

България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили.

1912 г.

България и Гърция обявяват война на Турция. Започва Балканската война (1912 – 1913 г.). Това е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война. По този начин обществено-икономическото и културно развитие е възпрепятствано, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск

1879 г.

Генерал-губернаторът на Източна Румелия княз Александър Богориди полага основния камък при възстановяването на Стара Загора по план на Л. Байер. Стара Загора е опожарена по време на Освободителната война. Лубор Байер проектира модерна правоъгълна шахматна планировка на града. С шахматна планировка са най-модерните и големи градове в света — Мексико сити, Буенос Айрес, Пекин, Токио и др. Дата 5 октомври е определена за празник на града.

1878 г.

Избухва Кресненско-разложкото въстание. Отряд в състав около 400 въстаници под ръководството на Стоян войвода (Стоян Карастоилов) атакува турския гарнизон и превзема Кресненските ханчета. Освободени са селата Влахи, Ощава, Ново село.

Кресненско – разложкото въстание ( 1878 г. - 1879 г.) е въоръжена съпротива на българското население от Македония против несправедливите решения на Берлинския договор 1878 г. След Берлинския конгрес българите от Македония изпращат до правителствата на Великите сили и Временното руско управление петиции, мемоари и молби, с които протестират срещу решението техните земи да останат в пределите на Османската империя. Наред с мирните протести продължават и четническите акции.

1858 г.

Със застъпничеството на Стефан Богориди Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ, с изричната уговорка, че няма да иска своя епархия.

Иларион Макариополски е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден през 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Иларион Макариополски е избран за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. За тази си постъпка е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоява до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет. Той е член и на първия Св. синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.

На тази дата са родени:

1922 г.

Роден е Румен Георгиев Цанев – български биолог биохимик, академик от 1979 г., чуждестранен член на Чехословашката Академия на науките от 1982 г. Основател е на лаборатория по цитохимия, която по-късно прераства в Институт по молекулярна биология. Директор е на института от основаването му. Автор е на повече от 150 научни труда. Работи върху създаването на математически модели в биологията; върху нуклеиновинте киселини, клетъчната пролиферация и диференцировка, както и върху механизмите на карцерогенезата. Носител е на Орден “НРБ", I степен (1982 г.); Димитровска награда (1969 г., с колектив). Автор е на съчиненията: “Биохимия на клетъчното деление" (1964 г., в съавторство, на руски език), “Един възможен молекулярен механизъм на клетъчната диференцировка" (1971, на руски език, в съавторство), “Клетъчен цикъл и чернодробната функция" (1975 г., на английски език), “Субструктура на нуклеозомите" (1978 г., на английски език), “Роля на хистоните при клетъчна диференцировка" (1980 г., на английски език), “Репликация на хроматина" (1982 г., на английски език), “Стабилни ДНК-белтъчни комплекси в еукариотния хроматин" (1987 г., на английски език).

1900 г.

Роден е Стефан Николов Мокрев - български белетрист, дипломат. Завършва гимназия в родния си град Търново и правни науки в София. Член е на БРСДП /т. с./. В периода 1932-1967 г. работи като дипломат. Първия си разказ печата през 1920 г. в сп. “Ново време". Редактор е на сп. “Литературни звуци" във В. Търново от 1920 до 1921 г.. Автор е творбите: “Дивото" (разкази, 1929 г.), “Кантон 16" (повест, 1933 г.), “Гроздобер" (разкази, 1935 г.), на приказки за деца: “Тъжните мравки" (1932 г.), “Приказна книжка" (1934 г.), на драмите “Есенни хора" (1925 г.) и “Тайната" (1927 г.), на романите “Аз не съм аз" (1945 г.), “Зората иде" (1971 г.), на спомени, статии и др.

1878 г.

Роден е Михаил Арнаудов - български фолклорист, литературен историк, етнограф. Член е на Украинската Академия на науките, на литературната академия "Петьофи". Арнаудов е удостоен с титла доктор хонорис кауза от университетите в Хайделберг (1936 г.) и Мюнстер (1943 г.). Следва славянска филология в СУ "Св. Кл. Охридски" в годините между 1895 г. и 1898 г., специализира в Лайпциг и Берлин (1898-1900 г.). Учи в Прага в периода 1903-1904 г.. Там защитава докторат по философия, славянска филология и индология. От 1908 г. е доцент, а от 1919 г. - професор по сравнителна литературна история. Арнаудов е декан на Историко-филологическия факултет в СУ от 1921 г. до 1922 г., директор е на Народния театър (1926 г.), ректор на СУ (1935-1936 г.). Има повече от 50 монографии, посветени на Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, В. Априлов, Ив. Селимински, Г. С. Раковски, Л. Каравелов и др. Изследва творчеството на класиците на българската литература - Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, Й. Йовков, Д. Дебелянов и др.

На тази дата умират:

1969 г.

Умира Иван Радков Радославов - български литературен критик и историк, теоретик на българския символизъм. Завършва средното си образование в София. Следва право в Лозана. През 1917 г. е аташиран към културната дипломатическа мисия за защита на българските национални интереси в Берн. Заедно с Т. Траянов и Л. Стоянов редактира най-голямото българско символистично списание "Хиперион" в годините между 1922-1931 . Съставител и редактор е на поетичната антология "Млада България" (1922 г.). Сътрудничи със статии, стихове, рецензии, прегледи на списанията "Ново време", "Работническо дело", "Наш живот", "Художник", "Съвременна мисъл", "Родно изкуство", "Завети", "Септември".

Бил е директор на печата, директор на Пловдивската народна библиотека. Автор е на: "Идеи и критика" (1921 г.), "Портрети" (1924 г.) и на ценната "Българска литература 1885-1930" (1935 г.). Превежда: "Таис" от Анатол Франс (1905 г.), "Поеми в проза" от Шарл Бодлер (1910 г.) и др.

1934 г.

Умира Хараламби Н. Карастоянов - един от първите български фармацевти, основател на аптекарската кооперация в България. Учи в Русия, взема участие като доброволец в шипченските боеве. Ранен е при Сливница във войната със Сърбия (1885 г.), след което остава инвалид. Бил е професор в Държавния университет и председател на Опълченското дружество “Шипка".

1926 г.

Умира Беньо Цонев - езиковед, един от основоположниците на българската езикова наука. Завършва класическа гимназия в Загреб през 1884 г. Следва славянска и романска филология във Виена в годините между 1886-1888 г. През 1890 г. учи в Лайпциг при известните слависти В. Ягич, А. Лескин, Бругман и Кертинг. Професор и пръв титуляр е на Катедрата по български език във Висшето училище (днес Софийски университет “Свети Климент Охридски"), където чете лекции по история на българския език, българска диалектология и кирилска палеография от 1893 г. до 1926 г.). Автор е на “История на българския език" (т. I-III, 1919-1937 г.). Проучва и издава среднобългарски писмени паметници - Добрейшово четвероевангелие, Врачанско евангелие. Занимава се с въпросите за мястото на българския език сред останалите славянски езици, както и с историческите му връзки с руския, румънския и унгарския езици. Превежда творби от френски, немски, руски и сърбохърватски. Автор е и на стихове.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;