Избухва Горноджумайското въстание, 1902 г. Въстанието е организирано от Върховния македоно-одрински комитет. И си поставя за задача да привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос и да предизвика намесата на Великите сили за прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските владения на Османската империя. Въстанието се ограничава в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново (днес Брежани), Градево, Бистрица и др. В съседните райони – Разложко, Мелнишко, Петричко, Малешевско и Струмишко, се водят само отделни сражения между въстаниците и турските войски. Две години по-късно – през 1904 г. четата на Йово Довезенски напада с. Белаковци, Кумановско и убива 4-ма българи. Това е първото сръбско въоръжено нападение в Македония.

2015 г.

Президентът на Република България Росен Плевнелиев присъжда орден "Св. Св. Кирил и Методий“ първа степен на акад. Дочи Ексерова, "за нейните големи заслуги за развитието на колоидната наука“.

2005 г.

Министър-председателят Сергей Станишев дава работен обяд в чест на президента на Азербайджан Илхам Алиев, който е на официално посещение у нас. Двамата разговарят по външнополитическите приоритети на двете страни и изразяват стремеж към задълбочаване на сътрудничество в областта на европейска и евроатлантическа интеграция, сътрудничеството в борбата с тероризма и другите глобални заплахи. Сред темите на срещата са визовата политика, граничният контрол, миграцията, икономическия и културен обмен.

1999 г.

По време на 6-часовото си посещение в България германският канцлер Герхард Шрьодер заявява, че България може да бъде поканена за присъединяване към ЕС.

Герхард Шрьодер е роден на 7 април 1944 г. в Мосенберг на Липе. В периода 1959-1961 г. се обучава в сферата на търговията на дребно. След това две години посещава вечерно училище. През 1971 г. завършва право в университета в Гьотинген, а през 1976 г. получава разрешително за адвокат. От 1978 г. до 1990 г. работи като адвокат в Хановер. От 1963 г. става член на Германската социалдемократическа партия (ГСДП). В периода 1978-1980 г. е председател на федералната организация на “Младите социалисти". От 1986 г. е член на Председателството на ГСДП, а от 1989 г. е член на Президиума на партията. През 1980 г. Шрьодер е избран за депутат в Германския Бундестаг, какъвто е до 1986 г. В периода 1986-1990 г. е председател на фракцията на ГСДП в Ландтага на провинция Долна Саксония. В продължение на осем години, от 1990 г. е министър-председател на провинцията. На 27 октомври 1998 г. Герхард Шрьодер става канцлер на Федерална република Германия. От 12 април 1999 г. до 21 март 2004 г. той е председател Германската социалдемократическа партия. На парламентарните избори произведени на 22 септември 2002 г. Шрьодер е преизбран за канцлер на Германия. През 2005 година Герхард Шрьодер губи изборите и за канцлер на Германия е избрана Ангела Меркел.

1996 г.

С решение на Управителния съвет на БНБ девет банки с ликвидни проблеми са поставени под особен надзор. Това са ТС Банк, Балканбанк, Стопанска банка, Бизнес банка, Елит Банка, ТБ "Славяни", ТБ "Моллов", Ямболска и Добруджанска банка.

През май 1996 г. влизат в сила правните процедури за банковата несъстоятелност. Непосредствено след това 14 банки, представляващи 24 % от банковата система, са поставени под особен надзор. Между май 1996 г. и април 1997 г. броят на затворените банки и банките, поставени под особен надзор, достигна осемнадесет. Това е равносилно на затварянето на една трета от банковия сектор в България. От 27 частни банки, съществували по това време, четирите най-големи и най-популярни, са включени в списъка на институциите под особен надзор.

В допълнение, банковият надзор предприе поредица мерки спрямо 19 банки, включващи забрана за плащане на дивиденти без разрешение на БНБ, забрана за отпускане на нови кредити, мерки за събиране на плащанията по отпуснати кредити, лимитиране на лихвените проценти по депозитите и съкращаване на оперативните разходи.

1982 г.

Завършва посещението на генералния секретар на ЦК на ЧКП и президент на Чехословакия Густав Хусак в България. Подписани са основни насоки за задълбочаване на икономическото и научно-техническото сътрудничество между двете страни.

1982 г.

В София се провеждат консултации между министерствата на външните работи на България и Финландия по международни въпроси и по двустранните отношения.

България и Финландия установяват дипломатически отношения на 5 август 1918 г. Посланикът на Република Финландия в Република България Кауко Ямсен връчва акредитивните си писма на 22 февруари 2005 г.

1975 г.

В курортният комплекс "Албена" започва XX конгрес на Международната асоциация на кинопрегледите и кинохрониките.

1955 г.

В Лондон е подписана спогодба за уреждане финансовите задължения на България към Великобритания.

1950 г.

В периода 23 - 25 септември се състои посещение в България на делегация на временното правителство на ГДР начело с Валтер Улбрихт.

Валтер Улбрихт е роден на 30 юни 1893 г. в Лайпциг. Той е деец на германското и международно работническо движение. Член е на Германската социалдемократическа партия от 1912 г. Служи в армията в годините между 1915-1918 г. През 1918 г. влиза в съюза “Спартак". Участва в създаването на Германската комунистическа партия (1918 г.). От 1923 г. е член на ЦК. Редактор е на вестник “Класенкампф" (“Der Klassenkampf"). От 1926 г. до 1928 г. е депутат в Саксонския ландтаг, а през 1928-1933 г. е депутат в Германския райхстаг. От 1928 г. е член на ИККИ. През 1933 г. емигрира. По време на Втората световна война живее в СССР. Участва в създаването на национален комитет “Свободна Германия". Завръща се в Германия през 1945 г. Той е един от основателите на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП, 1946 г.); генерален-секретар от 1950 г. до 1953 г. През 1953-1971 г. е първи секретар на ЦК на ГЕСП, а от 1971 г. е председател на ГЕСП. През 1955-1960 г. е първи заместник-председател на Министерския съвет. От 1960 г. е председател на Държавния съвет на ГДР. Валтер Улбрихт умира на 1 август 1973 г. в Берлин.

1948 г.

България се обръща с втора молба до генералния секретар на ООН за приемането й в организацията.

България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955 г. заедно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Йордания, Ирландия, Испания, Италия, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон.

През 1960 г. България става член на Комитета по разоръжаването, а през 1962 г. е избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи.

1947 г.

В 0 ч и 15 мин в Софийския централен затвор е изпълнена смъртната присъда на земеделския водач Никола Петков.

Никола Петков е политически и държавен деец. Роден е в София на 21 юли 1893 г. Завършва право в Париж. Член е на БЗНС, през 1932–1933 г. е в състава на ПП на БЗНС "Ал. Стамболийски". Редактира печатния орган на съюза "Земеделско знаме". През 1933 г. преминава към БЗНС "Георги Марков". След държавния преврат на 19 май 1934 г. се присъединява към БЗНС "Врабча 1". През 1937 г. отново се включва в редовете на БЗНС "Ал. Стамболийски". По време на Втората световна война възприема идеята за създаване на Отечествения фронт. От август 1943 г. участва в състава на Националния комитет на ОФ като представител на БЗНС "Ал. Стамболийски". След 9 септември 1944 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ (1944–1946 г.). През лятото на 1945 г. напуска правителството и сформира опозиционния БЗНС (Никола Петков). Редактира печатния орган на съюза в. "Народно земеделско знаме". Народен представител е в VI Велико народно събрание (1946–1949 г.). През лятото на 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е осъден на смърт за противодържавна дейност.

1945 г.

Открита е Първата национална конференция на българските писатели.

1944 г.

Към РМС (Работническо младежки съюз) е създадена детско-юношеска организация, наречена по-късно Димитровска пионерска организация "Септемврийче".

1944 г.

Българското правителство взема решение да скъса дипломатическите си отношения с Унгария.

Дипломатическите отношения между България и Унгария са установени на 9 август 1920 г. на равнище легации. На 2 септември 1944 г. България ги прекъсва( в слеудствие на по-рано взето решение от правителството), на 18 юни 1947 г. те са възобновени на равнище легации. От 13 февруари 1953 г. са издигнати на равнище посолства.

1944 г.

Главнокомандващият генерал-майор Иван Маринов издава заповед за настъпление на българската армия срещу германските войски в Югославия. По искане на Тито нейното изпълнение е отложено от Сталин.

1912 г.

С царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска и 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Македоно-одринското опълчение е доброволческа част, участваща в състава на Българската армия по време на Балканската война 1912–1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. Формирано е в София по инициатива на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства. Включва българи от Македония и Одринско, които не се числят в запаса на Българската армия. Създадените дружини се поставят под командването на българските офицери ген. Н. Генев, подполк. Ал. Протогеров и майор П. Дървингов. При започването на Балканската война 1912–1913 г. численият му състав достига 14 670 души войници и офицери. Включено е в състава на Кърджалийския отряд, действа в помощ на Българската армия в района на Мъстанли (днес Момчилград), Гюмюрджина и Дедеагач. Отличава се в сраженията с турските войски при Шаркьой. До края на Балканската война численият му състав нараства с още 3 дружини. След подписването на Лондонския мирен договор от 1913 г. е прехвърлено в Македония. По време на Междусъюзническата война 1913 г. участва в сражения със сръбски и черногорски войски при Злетово, Маркова стъпка и др. В двете войни дава убити 720 души и над 3500 ранени и изчезнали по бойните полета. След края на Междусъюзническата война напуска Македония и на 7 август 1913 г. е разформировано в София.

1904 г.

Четата на Йово Довезенски напада с. Белаковци, Кумановско и убива 4-ма българи. Това е първото сръбско въоръжено нападение в Македония. Йово Довезенски е роден в с. Довезанци близо до гр. Куманово. Основното си образование получава в манастир. След това отива в Сърбия, където учи в гимназия, но я напуска заради липса на пари. Завършва богословско-учителско училище. През 1904 г. влиза в сръбска четническа организация.

1902 г.

Избухва Горноджумайското въстание.

Горноджумайското въстание е организирано от Върховния македоно-одрински комитет с ръководители Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев. Въстанието си поставя за задача не толкова освобождението на Македония от турско робство, колкото да привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос и да предизвика намесата на Великите сили за прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските владения на Османската империя. Въстанието се ограничава в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново (днес Брежани), Градево, Бистрица и др. В съседните райони – Разложко, Мелнишко, Петричко, Малешевско и Струмишко, се водят само отделни сражения между въстаниците и турските войски. Броят на четниците възлиза на около 2500 души. Въпреки това за потушаването на въстанието са съсредоточени големи войскови части от Високата порта. 15 села са изгорени. Голяма част от местното население е избито, а друго търси спасение чрез бягство в свободното Българско княжество. Неуспехът на въстанието нанася удар на комитетската мрежа на Вътрешната македоно-одринска революционна организация във въстаналите селища. Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Под тяхно давление Високата порта е принудена да приеме изработените от тях пъдарски реформи. Опасността от нови разкрития на местните комитети заставя ВМОРО да ускори подготвяното от нея въстание.

1884 г.

Провеждат се Общи избори за Областно събрание в Източна Румелия, спечелени от Народната партия с помощта на ген.-губернатора Г. Кръстевич и под лозунга за бързо обединение с Княжеството. За председател е избран Георги Хаканов (23 октомври - 22 декември 1884 г.).

Народната партия е политическа организация, изразяваща интересите на заможните слоеве на търговско-промишлената и земевладелската буржоазия. Образувана е през 1881 г. по време на провеждането на избори за Областно събрание. През 1883 г. приема свои устав и програма и избира Централно бюро. През същата година се провеждат избори за ръководните и органи в окръжните и околийските градове на Областта. Основните цели, които си поставя Народната партия, са свързани със запазване на българския облик и автономния статут на Източна Румелия и присъединяването и към Княжество България. Външнополитическата ориентация на партията е насочена към Русия. Изтъкнати дейци на Народната партия са: Ив. Евстратиев Гешов, К. Величков, Ив. Вазов, М. Маджаров, д-р Г. Янкулов и др. В началото на 1884 г. във връзка с назначаването на Г. Кръстевич за главен управител на Областта партията организира акция за съединяването на Източна Румелия с Княжество България. Независимо че акцията завършва с неуспех, партията засилва своето влияние сред населението.

1869 г.

В букурещкото читалище "Братска любов" се провежда събрание, което упълномощава Димитър Ценович и Любен Каравелов да участват в Учредителното събрание на Българското книжовно дружество в Браила.

Българското книжовно дружество е основано в края на септември 1869 г. в Браила (Румъния) от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна Русия. Стреми се да подтиква развитието на научната мисъл на българската интелигенция, но и да оказва положително въздействие на националноосвободителната борба на българския народ. Затова инициативата за неговото създаване среща симпатиите на българската революционна емиграция в Румъния и особено на В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. На първото общо събрание е приет устав на БКД, който регламентира неговото организационно изграждане. За пръв председател на БКД е избран проф. М. Дринов. Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война временно прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила е свикано общо събрание на БКД, което взема решение за неговото преместване в София. Тук на БКД се отпуска от княжеското правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на БКД, според който то фактически се превръща в академия. Създават се три клона : историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен. В периода 1901-1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството започва да издава "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български старини". БКД развива многостранна дейност, особено в годините непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките.

На тази дата са родени:

1933 г.

Роден е Кольо Димитров Севов - български писател. Завършва гимназия в Хасково. През 1951-1952 г. работи в Родопския минен басейн. Служи като матрос във Военноморския флот (1952-1955 г.), електротехник на яз. “Студен кладенец" (1955-1956 г.). Завършва Библиографския институт в София (1958 г.). Автор на филмови и тв сценарии. Стиховете му са преведени на много езици. Сред неговите съчинения са: “Котвите се вдигат" (стих., 1961 г., “Моряшки възел" (стих., 1964 г.), “В средата на лятото" (стих., 1969 г.), “По високото било" (лир. поеми, 1971 г.), “Големият ден" (стих., 1972 г.), “Индустриален пейзаж" (стих. и поеми, 1974 г.), “Дневник с адрес" (художествена публицистика, 1976 г.), “Есенно море" (стих., 1976 г.); “Моите странствания" (пътеписи, 1978 г.), “Походно легло" (поеми, 1978 г.), “Между два празника" (стих., 1979 г.), “Под едно небе" (есеистични разговори, 1979 г.), “Насрещни ветрове. Стихове" (1980 г.), “Чужди грехове" (1980 г.), “Оброк" (1981 г.), “Айсберги" (1982 г.), “Градището. Роман" (1982 г.), “Безбрежия" (1983 г.), “Книга на живите" (1984 г.), “Безветрие" (1985 г.), “Непредвидено време" (1989 г.) и др. Умира на 11 август 1991 г. в София.

1904 г.

Родена е Зорка Янкова Йорданова - българска драматична актриса. Съпруга е на Г. Стаматов. Учи актьорско майсторство в театралната студия на И. С. Даниел и в школата на Н. О. Масалитинов. Специализира във Виена и Париж. Актриса е в Народния театър "Иван Вазов" (1923-1970 г.). Известни нейни роли са: Розалинда ("Както ви се харесва" от У. Шекспир), Никол ("Буржоата благородник" от Молиер), Елисавета ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Елисавета ("Дон Карлос" от Ф. Шилер), Клара ("Егмонд" от Й. В. Гьоте), Орлето ("Орлето" от Е. Ростан), Олга ("Три сестри" от А. П. Чехов), Надя ("Врагове" от М. Горки) и мн. др. Умира на 1 септември 1970 г. в София.

1883 г.

Роден е Чудомир Петров Кантарджиев - български революционер, член е на ВМОРО. Завършва гимназия в Сливен и известно време е учител. Учи право в Софийския университет, но напуска (1904 г.) и се посвещава изцяло на работата в Серски революционен окръг. Другар и последовател е на Я. Сандански. Участва в работата на Конгреса на Серския революционен окръг (1905 г.). Заедно с Я. Сандански участва в Младотурската революция (1908 г.). След легализиране на четите известно време учи инженерство в Лозана като стипендиант на младотурското правителство. Участва в Балканските войни (1912-1913 г.) като войвода на чета. По време на Първата световна война воюва в състава на ХI Македонска дивизия. След възстановяването на ВМРО (1919 г.) се включва в дейността й. Опитва се да прокарва идеите на Коминтерна в македонското революционно движение против интересите на българите в Македония. След убийството на Т. Александров от агенти на Коминтерна (31 август 1924 г.) е осъден на смърт от ВМРО и e убит.

1869 г.

Роден е Христо Димитров Бурмов - български офицер, генерал-лейтенант. Завършва Военното училище - София (1889 г.) и Военна академия на генералния щаб в Италия, където по-късно е военен аташе. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на III пехотна Балканска дивизия. През Първа световна война командва I-ва бригада от VII Рилска дивизия, която преминава р. Вардар. През 1918 г. е назначен за началник-щаб на действащата армия. Умира на 23 декември 1936 г. в София.

1853 г.

Роден е д-р Константин Стоилов Стоилов - български държавник и политик, юрист. Член е на БКД (1884 г.). Завършва Роберт колеж в Цариград (1871 г.) и право с докторат в Хайделберг (1877 г.). Специализира в Париж, където слуша лекции по френско гражданско право (1877-1878 г.). В края на Руско-турската война се завръща в България и участва активно в движението против Берлинския мирен договор (1878 г.). Председател е на Пловдивския областен съд (1878-1879 г.) Участва в работата на Учредителното събрание, където се проявява като един от водачите на Консервативната партия. Министър е на външните работи и на вероизповеданията по време на Режима на пълномощията (1881-1883 г.) и министър на правосъдието (1883-1884 г.). След абдикацията на княз Ал. Батенберг (1886 г.) и образуването на регентството е министър на правосъдието (1886-1887 г.). След избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз (1887 г.) е министър-председател (28 юни – 20 август 1887 г.), а след това за министър на правосъдието (20 август 1887 г. – 12 юли 1888 г.). След падането на Ст. Стамболов е отново министър-председател (18 май 1894 г. – 18 януари 1899 г.). Водач е на Народната партия, основана през лятото на 1894 г. Като ръководител на правителството Стоилов съдейства за възстановяване на отношенията между България и Русия (2 февруари 1896 г.). Води политика на добросъседски отношения с балканските държави и особено с Османската империя. Българската екзархия получава от Високата порта три берата за екзархийски митрополити в Македония - в Дебър, Битоля и Струмица (1897 г.), откриват се български търговски агентства в някои средищни градове на европейска Турция - Солун, Битоля, Скопие, Дедеагач, Сяр и др. Умира на 23 март 1901 г. в София.

На тази дата умират:

2017 г.

Умира акад. Петко Радев (84 г.), български кларинетист и педагог.

Акад. Радев има много награди от български и международни конкурси. Свири в Симфоничния оркестър на БНР и Софийската филхармония, а през 1974 г. печели конкурс за първи кларинетист в Оркестъра на Миланската Скала, където работи почти 11 години.

След завръщането си в България Петко Радев е професор в Националната музикална академия, където е удостоен с титлата Доктор хонорис кауза.

1853 г.

Умира Иван Василев Шопов - първият български библиограф. Роден е през 1826 г. Учи в килийното училище в родния си град, в Карлово при Р. Попович, в гръцкото търговско училище на о-в Халки, в Атина (1843 г.). През 1846 г. следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. През 1851 г. се записва студент в Медицинския факултет в Прага. Сътрудничи на П. Шафарик – изследовател по история на славянските езици, фолклор, литература. Публикува в “Цариградски вестник" (бр. 99, 6 септември 1852 г.) “Списък на български книги на нововъзраждащата се българска писменост в XIX в.", който излиза и като самостоятелно издание. Притежава една от най-богатите частни библиотеки през Възраждането. Самоубива се в Прага.

1813 г.

Умира Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) - български възрожденски книжовник, учител и общественик. Получава килийно образование на гръцки език. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник в Котел. В продължение на 20 години е учител в килийното училище, където обучава децата на български език. През 1765 г. преписва Паисиевата “История славянобългарска". Преписът се съхранява повече от столетие в котленската църква “Св. Петър и Павел". Съставя сборник (дамаскин) от църковни проповеди и други поучителни текстове, пише “Часословец" (наустница) през 1768 г. След Руско-турската война (1768-1774 г.) посещава Света гора за 6 месеца (1776 г.). През 1781 г. прави втори препис на Паисиевата история. През 1794 г. се прибира при сина си в с. Арбанаси (Великотърновско) и през есента е ръкоположен за Врачански епископ. Размириците в Северозападна България, предизвикани от кърджалиите и ордите на Осман Пазвантоглу, го принуждават да се крие в манастири и във Влашко. Съставя 2 ръкописни сборника, наречени Видински (1802 г.). Първият сборник - “Поучения и словосказания на праздников господних", продължава дамаскинската традиция. Съдържа 79 религиозни слова - поучения за празниците, проповеди, откъси от съчинения на класиците на християнската литература, поучителни разкази, едно посвещение и едно послесловие, преведени от църковнославянски на “болгарский простий и краткий язик". Вторият Видински сборник - “Разкази и разсъждения", е съставен предимно от произведения със светско съдържание - поучения и кратки поучителни разкази, средновековната повест “Митология Синтипа Философа", басни от Езоп, откъси от книгата на Амвросий Марлиан “Театрум политикум" под заглавие “Философские мудрости". През 1803 г. отива в Букурещ. Написва “Житие и страдание грешнаго Софрония", отпечатана през 1861 г. от Г. С. Раковски в “Дунавски лебед" (бр. 55-61), а по-късно в “Периодическо списание" (1872 г.). С нея се поставя началото на българската художествена проза. През 1806 г. издава в Римник сборник с поучителни слова “Кириакодромион, сиреч Неделник", който е първата новобългарска печатна книга. През 1809 г. превежда съчинението “Театрон политикон" (“Гражданское позорище"). По време на Руско-турската война българската емиграция в Румъния, създава Първи български комитет начело със Софроний Врачански.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;