В много аспекти Боб Дилън е самото начало. Той трасира контрареволюцията и контракултурата зад Океана, нещата, които вълнуват младите хора тогава, и отразява настроенията на работническата класа. Това каза копирайтърът Александър Гюров в предаването "Сториборд" на радио "Фокус".

Ако има рок музикант от ХХ век, който заслужава Нобелова награда за литература, това е Дилън, смята Гюров. "Той обръща представата за рок музиката. Посланието и настроението, което създава, е по-илюстриращо музиката му като нещо, което не е вкарано в кутия". Кинематографичните способности на Дилън в музиката му стават по-осезаеми след 1965 г. "Desolation Row" е доста повлияна от "Пътят" на Федерико Фелини. Това влияние на Фелини, този обилен сюрреализъм, започва все повече и повече да населява музиката, особено по-дългите му песни“, посочи Александър Гюров.

С водещия на "Сториборд" Благой Иванов коментираха документалните и художествени филми, посветени на Боб Дилън и неговото творчество. "Не поглеждай назад" на Дон Алън Пенебейкър проследява турнето на Дилън в Англия и пресъздава един много натуралистичен негов образ. "Дилън не реагира много добре на филма, защото има изграден образ за себе си в главата си, но благодарение на него осъзнава как реално гледа на творчеството си. Този стил на Пенебейкър се нарича "директно кино". Той повлиява изключително върху цялото кино след 60-те години", отбеляза Гюров. 

"Търся път към дома" на Мартин Скорсезе се появява през 2005 г. "Филмът е съставен от много откъси в традицията на документалното кино. Скорсезе проследява много детайли от кариерата на Дилън, особено от края на 50-те до 1967 г. Един от преломните моменти в кариерата на музиканта е, когато той решава да мине на електрическо звучене. Публиката не реагира много добре, както и доста от критиците. Тук е моментът, когато той се отклонява от фолк музиката, за да стане самостоятелен артист, който има доста по-индивидуален подход към това, което прави", обясни гостът.

Образът на Боб Дилън в художественото кино е трудно да бъде пресъздаден. "Изисква се един много по-оригинален и невписващ се в традицията подход. Именно това прави Тод Хейнс с филма "Няма ме", където шест актьора играят не самите проекции на Дилън, а версии на неговите артистични интерпретации. Хейнс е запознат с алтернативната рок сцена в САЩ, но има изключително отношение към Дилън, защото сценарият на филма е нещо, което му отива – като калейдоскопична фигура, като хамелеон и човек, който е винаги в търсене на някаква идентичност. Сред най-запомнящите се е изпълнението на Кейт Бланшет като Джуд Куин. Това е най-противоречивият период на Дилън с обръщането му към електрически звук – този сюрреалистичен вайб, който постоянно струи от него, където почти всяка една реплика се превръща в класика", разказа Александър Гюров.

"Истинският Люин Дейвис" на Джоел и Итън Коен е вдъхновен от историята на един друг фолк музикант – Дейв Ван Ронк. "Той присъства в "Търся път към дома" и разказва как Дилън всъщност е "чопнал" неговата версия на "House Of The Rising Sun" и става известен точно благодарение на неговия ангажимент. Коен тук е искал да направи нещо като реверанс към Дилън и в същото време реверанс към тези невъзпяти герои от музикалната фолк сцена, които заслужават не по-малко слава. Така че "Истинският Люин Дейвис" може би е най-добрият филм за Боб Дилън", смята Гюров. Филмът "Напълно непознат" на Джеймс Манголд, който наскоро дебютира в САЩ, според него е по-скоро студиен проект, но също заслужава да бъде споменат. Той ще се появи в българските киносалони на 7 февруари.