На днешния 24 май имам удоволствието да разговарям с писател, издател, мислител и един от будителите на 2018 г. година за кампанията ВарнаЛит - това е Захари Карабашлиев. Здравей.

Здравей, Ива, здравейте всички, които ни слушате сега. Честит празник!

А така, това е много важно. Какво си честитим днес, ако трябва да сме буквални?

Ох, че хубав въпрос. Честитим си езика, много често се замислям и по някакъв начин дори се дразня, когато си честитим просто буквите.

Защото букви имат и арменците, различни от общоприетите, имат и грузинците и те също имат своя азбука. Южна Корея има същият празник като нас.

В Ливан доколкото знам има такъв празник и се празнува на 8 март, между другото. Но, което искам да кажа, е че нашият празник не е уникален, просто ние да си празнуваме буквите. Затова искам да подчертая по-скоро смисъла на този празник, че с тези букви, ние можем да градим думи, добри изречения, смислени послания. Това ми се иска да празнуваме - празникът на смисъла, който ние празнуваме през буквите, и който формираме през буквите. Защото само буквите сами по себе си са материала, с който ние градим своята езикова къща, нашия дом, в който живеем. Не можеш да празнуваш просто материалите, няма нужда от това.

Ех, че хубаво казано. Буквите са инструментите, но ние сме скулпторите на езика. И тези послания, скулптурирани през нашите си букви, всъщност остават в съзнанията на хората. И трябва да сме много отговорни, когато го правим, така мисля.

Точно така, и особено в тези времена, в които живеем, във времена на мигновени послания, тоест, нещо, което можеш да го кажеш сега, то става достояние на хиляди, на милиони навсякъде по света. И отговорността е многократно по-голяма от това, което е било някога. Отговорността към думите и към смисъла, който те носят, ми се ще да вярвам, че се осъзнава все повече, особено такива като теб, такива като твоите колеги-журналисти, моите колеги писатели, издатели. Ние имаме важна и голяма отговорност, защото пренасяме думите от един човек към хиляди.

Стана ли българската литература световна?

Докато ние си задаваме този въпрос, тя никога няма да стане. Защото истината е, че българската литература е световна и европейска, просто тя е. По-важното от всичко е тя да стане българска!

Какво влагаш в това?

Това значи да говори първо на нас, на българите. Да я четем. Значи, ако една майка говори на детето си за нея, това е много по-важно от всичко останало. Ако едно дете говори на майка си, за него това е много по-важно от всички останали майки. Ако ти говориш по такъв начин, че да бъдеш разбран от майка си, от детето си, от своя познат, приятел и непознат, от там нататък кръгът се разширява, разширява. Твърде вероятно е, че ти говориш на света, разбираш ли? Ако пишеш така, че да те четат и да те разбират първо твоите най-близки, твърде вероятно ще те разберат и по-далечните. Ако обаче тръгнеш да пишеш с идеята да те разбират далечните, твърде вероятно и близките ти няма да те разберат.

Ти си печелил много писателски награди. Миналата година всъщност, дори ни събра една сцена, когато спечели “Златен лъв" за издание с една голяма обществена значимост, това беше “Рана", печелил си и “Хеликон", печелил си и “Вик", но всъщност и в контекста на това, което ми каза преди малко, за теб е най-важно според мен, да печелиш читатели.

Да.

Коя е най-близката до сърцето ти книга? Има ли такава, от всичко, което си написал досега? Нека да кажем, че “18 процента сиво" имаше много преиздавания, стана и филм. “Хавра" имаше много награди, “Рана" обра читателски сърца и призове, “Опашката" стана и много гледано театрално представление. Има ли книга, която е най-близо до сърцето ти?

“Рана" е любимата ми рожба до момента.

Тя се оказа доста лична писателска история за теб. Ще има ли още свързани с историята ни твои произведения?

Да, пиша нещо свързано със средновековната история. И всъщност не съм готов да оставя героите си от “Рана" в състоянието, в което ги оставих. Така че твърде вероятно тя ще продължи, този период от историята на България е изключително интересен и вдъхновяващ.

И малко изследван, ако трябва да сме честни.

Много малко изследван. Много малко отразен през литературата, той почти остава непознат за нас, а там е една много различна и много силна, и много интересна България, към която ми се ще така да поглеждаме по-често, да черпим от силата на нравствения й потенциал тогава, от духовната й енергия, защото тя е несравнима. Тридесет и няколко години след 500 години турска власт, България е една абсолютно равнопоставена държава на картата на Европа, сила. Не просто военна сила, това е ... духовна сила. И всъщност силата на този дух, нравственият потенциал, който споменах по-горе, дават нейната непобедимост на бойните полета. Не обратното, ти не си непобедим на бойните полета и после да ставаш силен, то е обратното. Тази сила, която живее и ври в кръвта на тогавашните наши сънародници ги прави непобедими, и ги прави уверени в успеха, който те имат, ите наистина остават непобедени. Не случайно има един генерал Тошев, пише един мемоар, който е много интересен и той се нарича “Победени без да бъдем бити". Тридесет и някоя година го публикува, болката на тези наши офицери, младши команден състав и най-обикновени редици е голяма, защото те на практика побеждават навсякъде.

Да, нямаме загубена битка и нямаме спечелена война, това е известно за нашата бойна история. Тоест “Рана" ще има продължение?

Ами не съм готов да я оставя тази “Рана" просто така отворена.

Явно ти е много близка тази рожба и ще продължиш да си ги ваеш тези герои. А какво се случва с другата ти битност, на издател? Наскоро излезе едно изследване, което изтъква тъжната пропорция - 40% от българите не са прочели нито една книга през 2023 г., като основното оправдание е “нямах време". Но останалите около 60% са прочели средно по 9 книги за същия период от време. На кое число отдаваш по-голямо значение?

Човек, ако тръгне да се отчайва или да се обезкуражава от това кой колко не е прочел, недоволството му ще е константно. Защото в един момент ще кажеш, “Ей, 30% не са прочели една книга, 20%, 10% и 5% да има да не са прочели, човек ще е пак недоволен. Това, което искам да кажа е, че мен много повече ме радва обратната страна на тази монета. Това, което виждам, а аз съм в България от 10 години, е безпрецедентен ръст на четенето.

Сериозно! Като издател го казваш?

Да, да, казвам го, така е.То е измеримо по най-простия начин, книгите, които се купуват в книжарниците.

Това е и най-обективният.

Да, разбира се, това е най-обективният, но не само това, книгите, които се заемат от библиотеките. И когато видиш опашка, сега когато ходя по библиотеки и ми кажат: “Г-н Карабашлиев, за вашата книга има 20 чакащи. И това е радващо разбира се. От друга страна можеш да си кажеш “Ами вземете 2-3 книги повече".

Но интересът към литературата и конкретно към българската литература наистина е безпрецедентен.

Това е най-обикновена статистика, като това, което Жоро Господинов успя да постигне миналата година.

Това беше може би най-щастливият ни 24 май в последните години, с Букърът за "Времеубежище“ на Георги Господинов и Анджела Родел.

На 24 май, на тази дата, на днешната дата.Това не беше случайно, поздравявам го, разбира се и от вашия ефир. Жоро направи толкова много за това да се чуе така българската книга по света. Но не само по света, той направи много за българските читатели, които си купуват книгите му, четат ги и коментират, кой доволен, кой недоволен. Винаги има, винаги ще има хора, които са очаквали нещо различно, когато си купят книга. Но голямата новина е, че общият брой на четящите българи, по нашите данни е много по-голям от това, което беше в началото на века, да не говоря за времето преди това.

И нека да го поставим в контекста и на другите народи, защото една 7-8 милионна, не знам колко сме вече 6-7 милионна България?Средните тиражи на книгите ни са съизмерими с Румъния и с Италия, извинявайте.

Излиза, че България е една по-четяща нация, дори отколкото някои европейски държави?

Това е много хубаво и това е факт. Разбира се, това е огромно усилие от страна на издатели, на четящата общност. Има една книжна, четяща общност, която коментира, прави така, че книгите да достигнат като информация до повече хора и те си ги купуват с любопитство и интерес. Това, което “Какво четеш?" примерно, групата на Христо Блажев прави в социалните мрежи е прецедент в световен мащаб.

Страхотно е това, аз да си похваля радиото, защото с Або от издателство “Рива" имаме такава рубрика, нарича се “Дифтонг" всяка седмица представяме по една книга много запалено. И да похваля издателство “Сиела", защото напоследък говоря за много сериозни четива, дълбоки четива. Една от книгите, които в момента абсолютно ме е подчинила е “Принципи“ на Рей Далио, а тя е много сериозно четиво. Също и това, което Свилен Спасов осъществява при вас като поредицата "Власт и отговорност“.

“Епохата на автократите" на Гидиън Рахман е изключителна книга.

“Епохата на автократите" представихме заедно с него и държа да кажа, че това е задължително четиво и много сериозно четиво.

Особено за хората, които мислят активно.

Ами браво на вашето радио, че правите това, което правите. Ето това интервю сега, вие не сте длъжни да го правите, нали.

Не само нещо по-забавно или хахо-хихи, или пък нещо свързано с политическите теми на деня. Но вие правите това, което правите, свързано с книгите и няма по-голяма политика, и няма по-важна политика от политиката на знанието, политиката на образованието, на просвещението. Така че вашата просветителска функция, повярвайте ми, не остава незабелязана от хора като нас.

Благодаря ти много. Разкажи ми сега за това, което ще стартира след малко – Пролетният панаир на книгата. Вие сте с щанд 19 и във всички случаи, това, което мога да кажа, че Дамян Дамянов, Андре Токев, Теодора Димова, Радослав Бимбалов, Иво Сиромахов, Вили Лилков, Тодор Костадинов и ти, все ваши автори ще се срещнат с читатели. Какво е усещането в тези дни между 24 май днес и 2 юни да бъдеш на щанда, да подписваш книги и да се срещаш с читатели?

Ако мога да употребя тази езикова конструкция, ще кажа "естествено приповдигнато“, току-що ми дойде. Да, приповдигнато е, защото това е специален празник. И когато настъпи 24 май, ти не празнуваш този, днешния 24 май, а всички 24-то майски празници, които си празнувал до този момент в живота си. Това наслагване, едновремешните детски манифестации със знаменцата и с лентите “Отличник", спомняте си ги, преваляванията частични на дъжд, радостта, божурите.Как да забравиш и миризмата на люляк.

И на пресен дъжд върху софийска прах.

Върху асфалта, точно така. Ние празнуваме това, ние празнуваме своите си всички празници преди това. Сега, иска ми се обаче да го подчертая, да не оставаме само с носталгичната разходка на 24 май, “Ау, преди какво беше! Ох, на времето какво правехме!" А да обвием 24 май с аурата на очакването към по-просветена България, към една по-просперираща първо в знание, в желание, не апатична, устремена България. Защото “Напред науката е слънце", се пее в нашия химн, и смея да кажа истинският ни, големият ни български химн на образованието. И пак, каквото имаме да кажем за 24 май, е казано в това незабравимо стихотворение и песен, най-великите ни сякаш.

“Напред науката е слънце!" наистина, пеем го от малки, пеем го в сърцата си днес. Много благодаря на Захари Карабашлиев за това интервю. И накрая може би едно обръщение директно към слушателите. Към какво да погледнат навътре в себе си на този празник? Защото езикът е нашето ДНК.

Защото през него минава кръвта, паметта на всички наши прадеди, живели прадеди и прабаби, изживели всички тези, представете си този необятен хоризонт от минало, който стои зад нас, и той също е хоризонт, защото там също има какво да се види назад. Нали все още се чуват тези “България на три морета", тези глупави мантри. Искам да ви кажа, България сега е на всички морета, където живее българче, където живее българско семейство и се говори български език, където човек е свободен да говори на собствения си език, какъвто е случаят в свободния свят, там живее България. Тя живее в дисплея на всеки телефон в който си пишеш на български, на кирилица. Тя живее в лаптопа ти, с който общуваш и пишеш по Скайп, или там каквото й да е с някого, и с който си говорите. България е навсякъде, аз съм живял, знаеш много добре, толкова дълго в Америка и никога не съм оставал сам, защото езикът е това, което ме привързва към цялата тази невидима общност, езикът е нашата невидима кръв.