В литературната критика съществуват понятията драматически, епически и лирически герой. С тях се означават главните персонажи в съответните жанрове. Още от времето на социализма обаче у нас особено натоварване получи определението "лирически герой". Характерно за него е, че много често предава черти от образа на самия автор. Ето защо изграждането на личността на лирическия герой е особено изразителен начин да се предават чувства и послания. Това се казва в коментар на проф. доктор на историческите науки Николай Овчаров. "В този смисъл е интересно да се проникне в душевността на една важна категория хора – националните предатели. Най-често ги възприемаме по американски - като "лошите момчета". Снимката тогава е чернобяла, те са носители на злото и не могат да изпитват положителни чувства. На този принцип бе изградена социалистическата литература, в която кристалночистите комунисти смазваха с морала си мракобесните фашисти и техните мекерета – предатели и издайници на партизани", заявява проф. Овчаров.



"Всъщност нещата са много по-сложни. Дори през далечното Средновековие предателите са обрисувани като сложни и противоречиви личности. Такъв е, например, Иванко –"убиеца на Асеня" – по определението на Васил Друмев в едноименната драма. Домогвайки се до властта с "ромейска връзка" и с цената на убийството на Асен І, през 1196 г. боляринът е принуден да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, макар в империята да получава много почести и земи. Накрая той "се осъзнава", връща се към българските си корени, заради което коварно е заловен и екзекутиран от ромеите", обяснява той.



"В края на ХІІІ в. е драматична съдбата на цар Иван Асен ІІІ, син на друг цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния владетел Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта с помощта на Византия. Известно време се крепи на трона изцяло с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. В края на краищата Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско съкровище и задоволявайки се с дадената му от византийците титла "деспот", посочва проф. Овчаров.



"Особено много предателства има при османското нашествие в края на ХІV в. За такива изменници пише видинският митрополит Йоасаф Бдински година след падането на Търновград: "О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра! Едни като е изплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете като – поради простотията си – се подмамиха чрез писма и хитрост!“.

Предателството на тези хора става особено черно на фона на подвизите на други, които се сражават до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава векове наред в песни и предания. А за предателите е измислил легенди като тази за Ведена от с. Железница, показала на турците тайния изход на героичната крепост Урвич край София. Затова Господ я вкаменява заедно с невръстното й дете, а потомците и днес могат да видят тази скала край бързия Искър", се казва още в коментара.



"Няма съмнение, че на българите е най-трудно през петте столетия турско робство. Тогава на изпитание е подложено самото оцеляване на нашия народ. И точно затова предателствата по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се превръщат в синоними на националната измяна, може би защото жертва става най-великият българин - Васил Левски", изтъква проф. Николай Овчаров.



"Често съм си мислил за втория - иначе заможен и влиятелен за своето време човек. Вероятно посвоему той е обичал Родината. Доказателство е неговото участие в назначените от Високата порта комисии, издирили доказателства за извършените по време на Априлското въстание зверства. Затова Хаджипенчович накрая е обявен от турските власти за "неблагонадежден" и отстранен от работа. След Освобождението е избран в Учредителното събрание и участва дейно в политическия живот", отбелязва той.



"Едно действие обаче зачерква всичко положително, направено от него. Това е участието му в назначената през 1872 г. от турските власти правителствена съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски. Този акт спечелва на Иванчо Хаджипенчович омразата на първо време на цялата революционна емиграция. Нейна еманация е фейлетонът на Христо Ботев "Знаеш ли ти кои сме?“ от март 1873 г., който пък му носи ненавистта на целия български народ. И това чувство не може да бъде изтрито от него по никакъв начин, дори с участието в комитета за събиране на средства за построяване на паметник на Апостола на свободата след Освобождението", допълва проф. Овчаров.



"Тези мисли отново ме налегнаха преди няколко вечери, когато в популярно публицистично предаване на една от националните телевизии пак се разглеждаше болния въпрос за отношенията ни със Северна Македония. В студиото се намираха историци, политици и дипломати. В общи линии те поддържаха мнението, подкрепено, според социологическите проучвания, от над 80% от българите. А именно, че до 1944 г. ние имаме обща история и езикът край Вардар е бил чист български", заявява той.



"Един от историците обаче се държеше различно. Той опонираше често на останалите, изказвайки "свое" становище, че към миналото трябва да има различни гледни точки. Не бе трудно в тази позиция да се долови основната теза на северномакедонската страна в смесената Историческа комисия, изразена от съпредседателя й Драги Георгиев. Според него има нужда от "мултиперспективност", когато "различните разкази (за събития и личности – Н. О.) се зачитат, а не се налагат“. Или ако в българските учебници пише "Тодор Александров е българин, който в Македония се смята за етнически македонец“, то в македонските ще бъде отбелязано "Тодор Александров е македонец, който в България се смята за етнически българин“.

Ето това, драги читатели, е квинтесенцията на северномакедонската позиция, изчистена от цялата паяжина уговорки и заплетени словосъчетания. Но ако в устата на Драги Георгиев тези думи имат някакъв смисъл (все пак онзи трябва да си изкарва хляба – иначе ще се наложи да си яде дипломата), то как да се тълкуват те, изречени от български историк с титла", посочва проф. Овчаров.



"Внимателно се взирах в реакцията на въпросния български "учен" по време на дебата. Камерата го показваше често и аз виждах как по месестото лице избиват капчици пот, когато трябваше да опонира на ясната историческа истина, изтъквана от другите. Как притиснатите от тлъстини очички шарят трескаво наляво-надясно, а острите бръчки по челото показват неистовото желание да намери аргумент.

Макар да ме вбесяваше, в един момент се хванах, че започвам да му съчувствам. Действително не е леко да откриеш аргумент, за да обясниш как племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е "българин родом", но всъщност е искал да каже нещо друго. Или как братя Миладинови пишат на титулната страница на книгата си от 1861 г., че са събрали "български народни песни", но на практика това не е така.

И точно тогава пак се сетих за Иванчо Хаджипенчович. Запитах се как ли се е чувствал през онази далечна 1872 г., когато е трябвало да подпише смъртната присъда на Васил Левски. Дали и той се е потял по същия начин, измисляйки аргументи, оправдаващи предателството. Без значение дали е било за пари, власт или някакви криво разбрани "свои" виждания.

Каквито и да са съображенията на тези двамата, не бих искал да съм на мястото им. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация и за които са положили главата си на дръвника десетки поколения българи", завършва той.