Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A
Попадаме на откровен разказ на жена, която е свидетел на това как закриването на един поминък води до обезлюдяване на района. Но това не е тъжно разсъждение, а по-скоро пост, който вдъхва надежда, че промяната не винаги е нещо лошо. Понякога е неизбежна и агонията не ражда оптимизъм.

"Фокус" публикува, без редакторска намеса, думите на един колега журналист:

От Твърдица съм - едно градче, създадено в края на 19-и век заради залежите на въглища. Потомка съм на миньори, дори баба ми е работила под земята по времето, когато този къртовски труд е бил разрешен за жените. Някои вероятно помнят какви битки водих, за да не сменят формулата за изчисляване на пенсиите на миньорите, която щеше да им ги намали, пише Дина Христова.

В детството ми само на нашата улица имаше деца като за два футболни отбора. Беше невероятно детство.

Когато се роди синът ни, не зная дали имаше и едно дете около неговата възраст в махалата, с което да играе.

Разликата беше във времето – преди и след мините.

Да, след закриването на мините градчето от около 15 000 стигна до 5000 души.



А мините си отидоха, защото си отиде "Кремиковци" и за черните коксуващи се въглища нямаше пазар у нас. Според баща ми само два ТЕЦ-а или три, не помня добре, разполагаха с технология да ги използват заради прекалено високата им калоричност. Отделно от това, себестойността им стана непоносима. Инвестициите в нови технологии бяха неоправдани, а и условията под земята в тези мини не позволяваха въвеждането на кой знае каква автоматизация.

Днес разбирам миньорите и енергетиците и техния протест – борят се за работните си места. Но истината е, че нямат избор. Рано или късно и мините, и тецовете ще си отидат, а с тях и работните им места. Екологичната политика на Съюза ще унищожи пазарите на продукцията им, производството им ще стане прекалено скъпо (то вече е) и недостъпно за хората.

Но когато това стане, няма да ги има парите, с които да бъдат осигурени нови работни места, да бъдат развити работещи и изградени нови производства, където да ги наемат на работа. Рискът да останат на улицата след няколко години е много по-голям, отколкото сега да се огледат, да се преквалифицират и да започнат нова работа.

Поставянето на условия, които трудно могат да бъдат изпълнени, само отлага агонията, но не гарантира бъдеще. Знам го от собствен опит.

Няколко години се правиха опити да се спаси вестникът, в който стартира журналистическата ми кариера. Накрая все пак беше закрит. Във вихъра на икономическата криза през 2009 г. Беше страшно. Ревах и се чудих какво да правя. И тогава приятелка ми подаде ръка. Покани ме да работя във в. "Сега". Наложи се да се преквалифицирам рязко – от спортен журналист в социален репортер, от булевардния стил на в. "Нощен Труд" в сериозния на в. "Сега". Ами успях! Не е страшно! Даже беше и мотивиращо да се развивам.