Сега се решава дали ще победим идващата криза или тя нас. Това написа във Facebook икономистът Кузман Илиев.

"Фокус“ публикува пълния текст на анализа му:

Сега се решава дали ще победим идващата криза или тя нас.

Важно е да обезвредим бомбата със закъснител в държавните финанси. Тук и сега. Независимо от политическата безтегловност. За първото тримесечие на тази година бюджетното салдо се е влошило с 1 млдр. лева спрямо година по-рано. Просто приходите растат с 18 процента, а разходите - с 27 на сто вследствие на раздутите социални разходи и заплати в публичния сектор. Този дефицит се финансира с дълг, който става все по-скъп.

Външната конюнктура се влошава. Високите лихви охлаждат задлъжнелите до козирката правителства, домакинства и бизнес - нашите външни партньори. Това ще натисне износа и растежа ни неизбежно. Дупката в хазната не трябва да се пълни панически с конфискационни данъци или отменяне на данъчни преференции, а със здраво хващане на юздите на разходите. И рязане на непродуктивните такива - навсякъде. Не “затягане на колана", а влизане във форма и висок имунитет пред лицето на предстоящата криза. И елиминиране на риска пред борда и бизнес средата от неустойчивото задлъжняване и съпътстващото го вдигане на данъците.

Много е важно “победите" да не ни правят тъпи. Топлата зима не бива да заблуждава нито нас, нито поляци и германци, че може да имаме индустрия и растеж на доходите без енергиен капацитет. Реалността: въглеродни квоти над 100 евро за мегаватчас са нещо икономически непоносимо за въглищните централи в Европа. Междувременно германците затвориха последните си три ядрени централи, ние ще видим нов блок и ядрени мощности едва след десетилетие, може би две - след като чинно затворихме 4, без дори да знаем защо. Енергийната сигурност изисква повече енергоизточници, не по-малко.

Енергийни помощи плащахме, защото имахме капацитет, с който да се образуват свръхпечалби. Това беше противоотровата срещу умопомрачителния скок при тока и газа.

Логиката е: да създаваме нови мощности, да реинвестираме в поддръжка на съществуващите. Да сме ходове напред. А не само да затваряме и да живеем назаем. Да знаем и да можем да ловим рибата, не някой да ни хвърля огризки през плеяда от “европейски фондове", правейки ни зависими и апатични.