Христо Карастоянов си отиде като признат автор. Текстовете му са много четивни, много увлекателни, много смешни, много страшни, много тъжни – всичко това нещо е в едно. Той беше разпознаваем от читателите, продаваше се много добре. Това каза редакторът Красимир Лозанов в предаването "Един неделен ден по шосето“ на Радио "Фокус“.

Той описа Христо Карастоянов като изключително общителен, любопитен и емоционален човек. "Беше великолепен събеседник, човек имаше какво да научи от него. Неговите книги имат впечатляващ списък от награди. Той получи любовта на читателите и вниманието на академичната общност, уважение сред литературните среди преди да си отиде. Беше жива история на нещата, които се случваха в литературния живот на България в последните 30-40 години“, разказа Красимир Лозанов.

Христо Карастоянов е поет, автор на разкази, шаржове и песни и рецензент. "Първата негова публикация в медия е с карикатура. Бил е директор на Кукления театър в Ямбол. Във всички тези неща, освен отговорност, той влагаше и емоция“, подчерта Лозанов.

По думите му писателят е бил много толерантен към критически бележки по неговите творби. "Сериозните, утвърдените и големите писатели са хора, които се радват, когато им намериш грешка в текста, защото намериш ли грешка, означава, че тази грешка ще бъде преодоляна“, сподели редакторът.

Голямата му слава в последните години идва с романа "Една и съща нощ“. "Този роман беше станал силно продаваем и силно търсен и харесван още преди Иван Добчев да го качи на сцената на Народния театър със спектакъла "Гео“, който е направен по него. След това Христо написа "Животът няма втора половина“ – продължение на "Една и съща нощ“. За мен той е по-силният, по-трудният за написване роман, защото в този роман двамата главни герои не присъстват, те са мъртви. Те присъстват в спомените, в отраженията, в съзнанието на другите герои в романа. Това е доста по-трудно като предизвикателство, но Христо Карастоянов се е справил великолепно с тази задача. След това излиза и "Т като Ташкент“ – книга, която може да бъде четена като трета част от тази поредица, или като книга, която въвежда в темата“, разказа Красимир Лозанов.

Трилогията "Кукувича прежда“ той определи като най-значимата творба на писателя. "Аз лично нареждам "Кукувича прежда“ в златния фонд на българския роман. За мен мащабът на тази книга е съпоставим с книги като "Хайка за вълци“, като "Случаят Джем“. Изключително провиденческа книга. Тя е писана 80-те години на миналия век – не можех да повярвам на очите си, когато я четях. Той го е описал за 1923-1924 г., а то се оказа, че 100 години по-късно живеем нещо подобно, ние го виждаме.“