Държавата планира да плаща за второ и следващо висше образование на студенти в приоритетни  направления и защитени специалности според внесения в Народното събрание проект на закон за допълнение на закона за висшето образование. С други думи още пари на данъкоплатците ще отиват за финансиране на "вечни студенти" и хора, решили да сменят попрището си за сметка на всички останали. Каква цел се преследва с този  български "рай за висшистите"? Становището е на икономистите от ИПИ.

Българските държавни висши училища отдавна се оплакват от затруднения да запълнят капацитета си. Статистиката показва, че през последните години завършилите средно образование са сходни като брой с обявените места за студенти – това означава, че за всеки дипломирал се ученик има поне едно място в някой от българските университети. Но в реалността част от завършилите избират да не продължат образованието си, а направо да започнат работа. Друга част избира да получи висше образование извън пределите на страната. Ето как част от ДВУ се оказват в среда на силна конкуренция за студенти и оттам – за финансиране. С предложените промени висшите училища се надяват да си осигурят поне малко допълнителни студенти, за които държавата да плаща.

Липсва точна статистика обаче колко биха били тези студенти – нашите предположения са, че не става дума за голям брой, който да промени в дълбочина картината на финансирането на висшето образование у нас. Въпросът обаче не е чисто финансов, а в това, че държавата отново създава погрешни стимули, като финансира дейност, която излиза далеч извън  икономическото понятие за "публично благо". И ако за първото висше образование има някакъв макар и ограничен аргумент да бъде държавно подкрепено, то за второто, третото и н-тото такъв няма.

Какво показват данните за приходите на държавните университети на фона на предложението за финансиране на поредното висше образование?

За 37-те си висши училища държавата доплаща по около два лева за всеки лев събрана такса.

След 2021 година общият разход надхвърля един милиард лева, като той расте с между 7 и 16% годишно.

Собствените приходи на държавните висши училища обаче не растат със същата скорост, както държавната субсидия – това означава, че е налице все по-голямо субсидиране от всички данъкоплатци към учещите висше образование.

На този фон студентите по държавната поръчка ползват допълнителни облекчения от страна на държавата под формата на стипендии, достъп до жилище с нищожен наем, облекчения за храна  и други услуги. Тези услуги също не са безплатни и се покриват от данъкоплатците.

Ще отбележим, че първоначалният ЗИД на ЗВО беше допълнен с актуалното в момента предложение второто и следващите висши образования да бъдат по държавна поръчка само ако студентът се е записал в приоритетно направление и защитена специалност. Би било много добре, ако държавата има истински образователни приоритети – например определени специалисти, липсващи или пък важни за пазара на труда, че да прави целенасочени усилия към увеличаване на техния брой. Списъкът на приоритетните направления обаче в момента съдържа над 70% от всички направления у нас– това е логическата противоположност на това, което трябва да се разбира като "приоритет".

За да обобщим –  ще се опитваме да запълваме свободни места, плащайки за хора, които да учат (почти) всичко, което поискат за сметка на всички нас, вместо да се опитаме да намалим големия брой университети чрез оценка на качеството на услугата. А дали пък пазарът няма да проработи по-добре в отсяването на качественото висше образование и да реши сегашните проблеми?