Съдебната власт има самостоятелен бюджет. Това кратко изречение от българската Конституция крие зад себе си колкото преимущества, толкова и недостатъци, пише в седмичния си бюлетин ИПИ. Преимуществата са основно две. Първоначално в началото на 90-те години този крехък конституционен текст служи да бъде изградена базисната ресурсна самостоятелност на съдилищата и прокуратурата, за да могат те да функционират. През това време, за да предотврати намесата на изпълнителната власт при разходването на бюджета на съдебната власт, чрез поредица от решения Конституционният съд (КС) утвърждава ненамесата на Министерството на правосъдието при разходването на тези средства. Така се стига до финансовото самоуправление на правосъдието. Второто преимущество е поетапното повишение на възнагражденията в системата, за да се намали рискът от изкушения. Дотук свършват позитивите.

Постепенно обаче практиката на КС всъщност се трансформира от самостоятелност на бюджета на съдебната власт като пълна бюджетна независимост, в която съдебната власт е наддържавна власт, произтичаща сама от себе си и задоволяваща собствените си финансови потребности. Така бюджетът на съдебната власт расте неконтролируемо и достига близо 1,7 млрд. за 2025 г. по искане на Висшия съдебен съвет, а Министерството на финансите предлага 1,3 млрд. за 2025 г. при пълно отчитане на повишаването на заплатите на съдиите, прокурорите и следователите. Става дума за 400 млн. лева необоснована разлика. Срещу нарастващия неконтролируемо бюджет на съдебната власт не стои нито контрол по харченето, нито ефективни процедури за проверка на качеството и бързината на правораздаването. Напротив, бюджетната задоволеност поражда самодисциплина в редиците, за да се предотврати излизането на показ на каквито и да било недостатъци на тази система, създадена първоначално, за да гарантира правата и собствеността на гражданите. Така независимата съдебна власт със самостоятелен бюджет в българския модел се превръща на практика независима съдебна власт с независим бюджет, независима държава в държавата.

Можем да посочим един кратък, но добре илюстриращ пример за целта. Според Информационното табло на Европейската комисия (ЕК) в областта на правосъдието за 2024 г., България е сред страните с най-високо съотношение на заплатите на съдебните и прокурорските помощници на първоинстанционно ниво спрямо средната брутна заплата в страната. Това означава, че в сравнение с общото ниво на възнаграждения в икономиката, началните заплати дори на помощниците са по-високи от средното, особено спрямо много други европейски държави. Нещо повече, след 10 години стаж в системата, възнаграждението на помощниците нараства до степен, при която България заема първо място сред държавите членки от ЕС. Това може да се дължи на приоритетното финансиране на съдебната власт, но също така повдига въпроси за баланса между заплащането и ефективността на системата.

Ще каже някой – голяма работа – имат нужда от съдебни помощници – назначават. Лошото е, че зад тази потребност стоят несвързани с правосъдието въпроси. Така например – няма норма, по която да се прави преценка за броя на съдебните помощници (съответно – прокурорските такива). Висшият съдебен съвет в последния, а и в предишния си състав назначава на принципи на роднинството – където детето или роднината на високопоставен кадровик не може да си намери  работа – веднага се разкрива щат. А срещу този тип решения и назначения не стои никаква отговорност – нито на членовете на ВСС, нито на председателя на Бюджетната комисия в съдебния съвет, нито на председателите. Стои единствено тежестта на българските граждани да заплащат това разхищение, достигащо пик на ниво Европейски съюз.