Има съществена разлика между конспирация и конспиративна теория, като за разлика от реалните конспирации или заговори, които постоянно възникват и това е част от битката за властта, конспиративната теория има претенциите за всеобхватност и за омнипотентност. Тя се опитва да обясни целия свят или някакъв феномен, който обаче винаги бива разположен в сложна мрежа от отношения, най-често асоциативни, с други факти, много избирателно подбрани. Конспиративната теория предлага опростено обяснение на все по-сложния и все по-труден за разбиране свят. Това каза в предаването "Сториборд" на Радио "Фокус" с водещ Благой Д. Иванов социалният антрополог, преподавател и политически коментатор Харалан Александров.

"Филмите успяват да визуализират тази материя, като вместо да четеш много страници, вместо да потънеш в мрак или вместо да се отдадеш на псевдознанието, което тече на широки вълни от интернет, ако някой е свършил работата, например талантлив режисьор, и успява да го подреди и да ти позволи да се свържеш с тази част от човешката природа, и същевременно да развие критична дистанция към нея, което впрочем е задачата на доброто изкуство, това страшно много помага."

По думите му понякога умът ни не успява да понесе сложността на динамичното развитие на отношения, технологии, връзки, комуникация в съвременния свят. Психологическият аспект от това е, че хората започват да възприемат сложния свят като много плашещ, и начините за справяне с тази сложност са два: "По-трудният, но по-достойният е да приемем ограничеността на нашето познание и да влезем в режим на учение. Другият начин, който е доста по-достъпен и доста по-бърз, е да се опитаме да произведем или да вземем наготово някакво просто и успокояващо или обратно разтревожващо обяснение. И тогава неизбежно влизаме в режим на редукция, т.е. свеждаме сложното до просто, свеждаме цялата пъстрота на света до няколко фактора, такива, които са достъпни на нашия ум."

Според социалния антрополог отказът от конфронтиране на сложността носи това облекчение на по-семплите умове, че "са разбрали какво се случва и вече могат да живеят с идеята, че има конспирация, което за рационалния ум е, първо, абсолютно неправдоподобно, и второ, доста притеснително,“ посочи той и обясни интересния факт, че конспиративната теория успокоява последователите си. "Проблемът е с доверието," убеден е Харалан Александров.

Във филма "Теория на конспирацията" (Conspiracy Theory) с Мел Гибсън има една класическа реплика: "Това, че имам параноя, не означава, че няма конспирации", което много добре описва параноидно-шизоидна нагласа към света. "Такъв човек е склонен е да разцепва света на добро и лошо, винаги се поставя на страната на доброто и развива тази особена чувствителност към злото. И се оказва, че хора с такава конструкция на ума, особено ако умеят да я контролират, и ако имат метарефлексия, т.е. са наясно, че имат такава склонност, и знаят кога са в този режим на параноя и знаят кога са извън него, са изключително подходящи, за да защитават обществото от реално възникващите злонамерени конспирации," обясни специалистът и добави, че не бива да бързаме да заклеймяваме всеки, който ни предупреждава, че злото е реално, без да вярваме в неговата въплътеност, "трябва да се вслушваме, разбира се, критично и незадължително добронамерено, в призивите на някой от теоретиците на конспирацията – понякога казват част от истината".

Харалан Александров посочи, че в сравнително защитеното пространство на киното е възможно да се свържем с част от несъзнаваното, да се свържем с фантазиите, страховете, параноите, с ужаса, с копнежите, с нагоните, и да останем с тях, и да останем с трудните въпроси без никога докрай да се изясни къде минава границата между реално и фантазно. "Режисьорът Стенли Кубрик в "Широко затворени очи" (Eyes Wide Shut) се заиграва точно с тази идея за една силно еротизирана конспирация, в която не е много ясно колко сънуваш, колко е в реалността. Беше уловена много добре тази еротизация, този копнеж да си част от скрития елит, който може да си позволи да наруши всички правила и да се отдаде на първичен разгул."

"Джей Еф Кей" (JFK) на режисьора Оливър Стоун, "Кеприкорн 1" (Capricorn One), "Те са сред нас" (They Live) на Джон Карпентър, "Близки срещи от третия вид" (Close Encounters of the Third Kind) на Стивън Спилбърг, "Манджурският кандидат" (The Manchurian Candidate) на режисьора Джонатан Деми са добри примери за фантастични или политически конспиративни истории, в които става въпрос за интересната природа на властта.

Има сфери на властта, които по неизбежност остават скрити, и трябва да се научим да живеем с тази амбивалентна функция на властта: от една страна се грижи за нас, от друга страна ни контролира, посочи Харалан Александров. И един от начините да се справим с този конфликт според него е да обвиним за всички беди на света нашето управление или още по-добре: глобалното скрито правителство, и да се разтревожим или да се успокоим – в зависимост от психологическата потребност, която изпитваме в момента.

"По-добре да мислиш за него като за злодей, по-добре да приемеш, че правителството има мрачни тайни, които не иска да ни каже, че ни ваксинира, чипира, наблюдава чрез всички възможни средства на модерната комуникационна технология, отколкото да застанеш лице в лице, че съществува ужасяващият факт, че светът е обзет от тежка ентропия, че всичките ни напъни да се подредим, да се организираме и да тръгнем бодро към прогреса се разпадат. За голяма част от хората е по-лесно да понесат факта на конспирацията, по-точно фантазията или обяснението през конспирация, отколкото факта на ентропията и хаоса."

Според експерта трябва да подлагаме на критичен анализ теориите и да запазим здравословна дистанция спрямо страстта, която прелива от конспиративните теории. "Аз лично съм възприел стратегия на квазитерапевтично отношение. Опитвам се да разбера, когато говоря с такива хора, каква е истинската им потребност: дали искат да бъдат успокоени, дали искат да бъдат признати, дали искат да бъдат зачетени, и правя на метаниво интервенция. Опитвам да ги въведа в такъв модус на критична рефлексия без да ги обезценявам и без да атакувам фронтално техните тези, защото това почти винаги е губеща стратегия," сподели социалният антрополог Харалан Александров.