На тази дата през 924 г. - пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна. През 1885 г. княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски, Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.

На тази дата през 1943 г. в нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов, член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Година по-късно - 1944 г. - в България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. През 1948 г. умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз /1887 – 1908/ и цар /1908 – 1918/. Основател на династията на Кобургите в България.

2000 г.

Международната организация за отчитане на корупцията класира България на 52-ро място от 90 страни. От 16 страни от Източна Европа България е на 9-о място.

2000 г.

Публикуват се официални статистически данни, съгласно които през последните 7 години от започването на приватизацията 5330 предприятия са станали частни. Съществуват още около 1000 държавни предприятия, които могат да бъдат приватизирани. До този момент между 50 и 80 % от собствеността вече е частна, а разликата се дължи на различните критерии за отчитане.

1975 г.

Започва редовно да се излъчва Втора програма по Българската телевизия. Експерименталното излъчване започва година по-рано. От 01 юни 1992 г. Втора програма е именувана като "Ефир 2". Тя е закрита на 4 октомври 1998 г.

1974 г.

Прекратено е заглушаването на всички честоти на предаванията на радио "Гласът на Америка". В края на 1977 г., обаче то е подновено и предизвиква протестите на посолството на САЩ в България.

1974 г.

Започват денонощни излъчвания на програма "Хоризонт" на Българското национално радио.

Програма “Хоризонт" е създадена през 1971 г. като алтернатива на официалната програма “Христо Ботев".

1972 г.

Българската национална телевизия излъчва първото си цветно предаване – манифестацията от площад "9 септември" (днешен "Александър Батенберг"). Започва работа Варненското телевизионно студио.

1945 г.

За първи път се чества "Денят на свободата" - официален празник и неприсъствен ден. Във връзка с годишнината на 9 септември са помилвани и освободени от затвора около 900 души, осъдени от т.нар. Народен съд (вкл. Никола Мушанов и Димитър Гичев), а над 1000 души са пуснати от трудовите лагери.

1945 г.

От Москва в страната се завръща Васил Коларов.

Той се завръща в България през 1945 г. и се включва в ръководството на БРП (к). Започва да се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945 г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15 септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г.

1944 г.

В България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. Превратът е извършен с помощта на действащи офицери от Българската армия, преминали на страната на ОФ, съветските войски, навлезли в България на 8 септември и партизани.

Отечественият фронт (ОФ) е обществено-политическа организация, образувана през 1942 г. от левите политически сили у нас. Главната й цел е обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В организацията членуват Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз "Пладне", Политическия кръг "Звено", Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци.

На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Веднага след това Политбюро на Централния комитет на Работническата партия и Главния щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) изработват план и започват да го осъществяват още на другия ден – 6 септември. В редица селища на страната се установява отечественофронтовска власт, разбиват се затвори. Избухват стачки – на трамвайните служители в столицата, на миньорите в Перник и др., организират се демонстрации и митинги. Преминаването на границата от съветските войски на 8 септември дава нов тласък на революционните събития в страната. Правителството на Константин Муравиев дава заповед на българската войска да не оказва въоръжена съпротива на частите на Съветската армия.

Главният удар на промяната е насрочен за 8 срещу 9 септември 1944 г. Малко след 2 часа след полунощ е завладяно Военното министерство, след което се слага ръка на другите стратегически обекти в столицата – Министерството на вътрешните работи, Централната поща, Радиото, Централната гара и др. Веднага след това е формирано правителство с министър-председател Кимон Георгиев (от Политически кръг "Звено") и в следния състав: Българската работническа партия има 4-ма представители – Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов; БЗНС – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), Политически кръг "Звено" – 4-ма (Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), Българската работническа социалдемократическа партия (БРДСП) – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и независимите интелектуалци – 2-ма (Петко Стоянов и Димо Казасов). В противоречие с конституцията, правителството издава постановления за освобождаване от длъжност на регентите проф. Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов и за назначаване на нов Регентски съвет, в който влизат проф. Венелин Ганев (независим), Цвятко Бобошевски (независим) и Тодор Павлов (комунист). Членовете на освободеното регентство са арестувани веднага след освобождаването им от длъжност. По-късно са осъдени на смърт от Народния съд и са екзекутирани на 1 и 2 февруари 1945 г.

Рано сутринта на 9 септември кабинетът се обръща по радиото с манифест към българския народ.

В същия ден правителство се обръща към СССР с молба за примирие и съветското командване прекратява военните действия срещу България от 22 ч. българско време.

1943 г.

В нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов (на снимката), член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза.

Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен.

Регентството е временно управление на едно или няколко лица, когато монархът е малолетен, продължително боледува или отсъства от страната или престолът е овакантен.

1908 г.

В периода 5 - 9 септември в Източните железници е организирана стачка от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата.

1903 г.

Главният щаб на Илинденско-Преображенското въстание се обръща към българското правителство с молба за оказване на помощ.

Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То има за цел да освободи останалите под Османска власт български земи в Македония и Одринско.

По силата на Берлинския договор (1878 г.) Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание (1902 г.), провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточва големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Дамян Груев, Георги (Георче) Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Дамян (Дамян) Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Гоце Делчев. При все това подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и името му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.

1885 г.

Княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски (на снимката), Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.

Комисарството в Южна България е временна институция, създадена след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То управлява Източна Румелия от името на княз Александър I Батенберг. Пристъпва се постепенно към обединяване на администрацията й с тази на Княжеството. От 1 януари 1886 г. в Източна Румелия влизат в сила приетите в Княжеството закони. Комисарството престава да съществува след международното признаване на Съединението, последвало след подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. От 24 юни същата година функциите му се поемат от Народното събрание в Княжеството.

924 г.

Пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна.

Симеон I Велики е български княз (от 893 г. до 917 г.) и цар (от 917 г. до 927 г.). Син е на княз Борис I (заемал престола от 852 г. до 889 г.). Роден е през 864 г. Завършва Магнаурската школа в периода на най-големия й разцвет, като при обучението си в нея се запознава с произведенията на античните писатели и философи (Магнаурската школа е висше училище във византийската столица Константинопол, считано за едно от най-добрите учебни заведения в средновековието). Съвременниците на Симеон І Велики го наричат "полугрък", "цар книголюбец" и "нов Птолемей" заради много доброто му елино-византийско образование. Замонашава се в Цариград още преди завършването на висшето си образование.

След завръщането си в България (886 г.) е подготвян от баща си за глава на българската църква. През 893 г. княз Владимир – Расате (първородният син на княз Борис І и престолонаследник) се отрича от християнството и започва да възвръща в България езичеството. Княз Борис І сваля от престола Владимир, заповядва да бъде ослепен и поставя начело на държавата другия си син – Симеон.

Веднага след като Симеон І заема престола отношенията с Византия се изострят поради факта, че византийският император Лъв VI Философ премества тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той води 4 войни с Византия, предизвикани от нея.

През 913 г. Симеон I с българската войска достига стените на Цариград. Това принуждава Византия да признае на Симеон I титлата цар, която е по-висша от титлата княз. През 914 г. Византийската власт анулира това свое решение. Тогава българските войски нахлуват отново в Източна Тракия и превземат Одрин.

На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Вследствие на тази победа през 918 г. Симеон І се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх.

През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явява пред стените на Цариград. Византия поисква да започнат преговори за мир. Такъв не е сключен, но българите снемат обсадата. След това се насочва към Сърбия (924 г.), която е превърната в българска провинция.

Започва приготовления за нова война с Византия, но на 27 май 927 г. внезапно умира от сърдечен удар.

При управлението на Симеон I България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. България опира на 3 морета - Черно, Бяло и Адриатическо. Симеон I има титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоюва автокефалност (независимост). Царуването на Симеон I се определя като Златен век за българската книжнина и култура. Осъществява културна и религиозна реформа, като заменя гръцкия език и книжнина със старобългарска и византийското духовенство с българско. България се превръща в духовен център на славянския свят. Голям разцвет достигат архитектурата и изкуството. Построени са много нови църкви, крепости, пътища. Столицата е преместена във Велики Преслав, който по време на управлението на Симеон І се превръща в един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, съперничещ на Цариград по великолепие. В България пристигат учениците на светите равноапостоли Кирил и Методий. Сам се занимава с книжовна дейност и участва в културния живот на страната. Някои автори отъждествяват Симеон I с Черноризец Храбър.

На тази дата умират:

1948 г.

Умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз /1887 – 1908/ и цар /1908 – 1918/. Основател на династията на Кобургите в България.

1932 г.

Умира Стоян Стоянов Заимов –български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден е на 12 август 1853 г. в Чирпан. През 1867 г. постъпва в класното училище в Стара Загора. Член е на революционен комитет в града. Прехвърля се в Пловдив, където завършва педагогически курс (1870-1871 г.) и започва да учителства. След покушение над хасковски чорбаджия е заточен в Диарбекир, откъдето впоследствие избягва. През 1874 г. се прехвърля в Румъния. В Браила редактира в-к "Михал" (1875 г.). Участва в основаването на Гюргевския централен комитет, определен е за апостол на Врачанския революционен окръг. Заловен е от турските власти и е осъден на доживотен затвор в Мала Азия (крепостта "Сен Жан д’Акр"). След Освобождението учи в Педагогическия институт в Москва (1880-1882 г.), учителства в различни градове на България, директор е на Народната библиотека в София и др. Автор е на мемоарното произведение "Миналото" (1884-1888 г.), от което излизат само 4 от замислените 12 тома. Популярна е и биографичната му книга "Васил Левски. Живот и дейност" (1895 г.).

На тази дата са родени:

1941 г.

Роден е Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) – български белетрист, драматург и сценарист. През 1968 г. завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски". През 1962 г. работи като фрезист в завод “Васил Коларов". В периода 1986-1976 г. е редактор на в-к “Стършел". Член е на Съюза на българските писатели. За първи път печата през 1958 г. във в-к “Средношколско знаме". Първите си успехи постига в прозата с творбите “Пътешествие без куфар", “Самотните вятърни мелници", “Диви пчели", “Кратко слънце", “Пейзаж с куче", “Живот в небето", “Замъци от слама". Утвърждава се като един от най-талантливите и смели сатирици изобличители в българска театър - “Римска баня", “Сако от велур", “Рейс", “Земята се върти", “От другата страна", “Подробности от пейзажа", “Мамут", “Балкански синдром", “Живот в небето", “Българският модел". През 1993 г. излизат като отделни книги “Българският модел" и “Упражнения по другост". В киното започва с името на утвърден прозаик и драматург. Сценариите му, написани професионално, са преимуществено адаптации на негови пиеси и повести. В тях критикува консумативния дух на т. нар. зряло социално общество. С редки изключения филмите, реализирани по негови сценарии, се радват на радушен зрителски прием: “Пазачът на крепостта" (1973 г.), “Гардеробът" (тв, 1975 г.), “Формула’73", “Кратко слънце" (1979 г.), “Слънце на детството" (тв, 1981 г.), “Оркестър без име" (1982 г.), “Равновесие" (1983 г.), “Българският модел’93" (тв, 1993 г.), “Оркестър без име" II (1994 г.). Награди: на София за литература и театър; “Чудомир" за хумористичен разказ; “Хитър Петър" за сатирична книга (1993 г.). През 1991 г. взема първа награда на Международния конкурс за европейски пиеси в Мобьож, Франция. През 1993 г. печели Втора награда на Световен конкурс, за драма на ВВС. Носител е на сребърен медал на Московския кинофестивал. Пиеса “Мотиви за кларинет" (2001 г.). Умира на 9 септември 2001 г.

1828 г.

Роден е Йоаким Груев (Й. Г. Пройчев) - български възрожденски писател и педагог. Учи при З. Круша, Н. Рилски, Хр. Пулеков. От 1844 г. е ученик в гръцки училище в Пловдив. От 1856 г. до 1868 г. е учител в българското класно училище в Пловдив, взема участие в църковната борба. Изпълнява редица длъжности в турската администрация. По време на Априлското въстание е затворен в Пловдивския затвор. След Освобождението работи в съдебната власт, директор е на просвещението в Източна Румелия (1879-1884 г.), помощник-княжески комисар на Пловдивска област, директор на Пловдивската девическа гимназия. Дописен член е на българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., редовен член е от 1884 г. Разнообразна е дейността му в областите филология (един от създателите е на пловдивската правописна етимологична школа, преводач е, побългарител е, поет е, съставител е на учебници по граматика), етнография, естествени науки и др. Създател е на народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив. Умира на 1 август 1912 г. в Пловдив.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;