7 ноември 1885 г. е битката при Гургулят, където Българската армия разгромява сръбската в хода на Сръбско-българската война, последвала Съединението. В далечната 1204 г., на 7 ноември, кардинал Лъв помазва и посвещава архиепископ Василий в сан примас на българската църква. Василий е висш духовник, глава на Българската православна църква. Взема дейно участие в усилията на цар Калоян от периода 1197-1207 г. за сключване на уния с Рим и утвърждаването на българската държава и църква. На 8 септември 1203 г. е провъзгласен, а на 7 ноември 1204 г. е посветен за примас с официална титла "търновски архиепископ и примас на цяла България и Влахия". Василий нарича сам себе си патриарх.

През 1912 г. в хода на Балканската война (1912-1913 г.) на 7 срещу 8 ноември под командването на капитан II ранг Димитър Добрев българските миноносци от военния кораб "Дръзки" торпилират османския крайцер "Хамидие" по линията нос Калиакра - нос Емона.

През 1956 г. се излъчва първото професионално предаване на Българската телевизия. Показани са манифестациите в Москва и София за годишнината от Октомврийската революция. На същата дата, но през 1972 година, в Русе е открито телевизионно студио, а до края на годината влиза в действие и районният телевизионен център в града.

 

2001 г.

В Брюксел се провежда шестото заседание на Смесения консултативен комитет ЕС - България. То обсъжда социалните проблеми на България.

 

1996 г.

На закрито заседание на правителството се обсъждат условията за въвеждане на валутен борд в България.

Валутният борд в България е въведен на 1 юли 1997 г. и представлява валутен съюз между България и еврозоната.

Основните характеристики на валутния борд са следните: валутният борд е задължен да купува и продава неограничено чужда валута срещу местна валута по определения в закона курс; валутният борд поддържа валутен резерв, който покрива парите в обръщение; валутният борд не провежда монетарна политика и не отпуска кредити на правителството.

Ефектът от действието на валутния борд е намаление на инфлацията. Средната инфлация преди въвеждането на валутния борд е над 210% годишно, а след въвеждането му тя е по-малко от 6%. Бавното нарастване на цените намалява т.нар. инфлационен данък който е около 58% в годините преди въвеждането на борда и спада до 7% след 1997 г. Ниската инфлация прави възможно по-дългосрочно планиране от страна на фирмите и отделните хора, което се отразява позитивно на икономическото развитие.

 

1972 г.

В Русе е открито телевизионно студио, а до края на годината влиза в действие и районният телевизионен център в града.

 

1956 г.

Излъчва се първото професионално предаване на Българската телевизия. Показани са манифестациите в Москва и София за годишнината от Октомврийската революция.

 

 

 

1951 г.

Турция повторно затваря границата си с България. До този момент от страната след 1949 г. са се изселили между 154 и 156 000 души. Отново като официален аргумент се посочва нелегалното прехвърляне на роми с фалшиви входни визи.

 

1946 г.

Открива се VI Велико народно събрание. За негов председател е избран Васил Коларов. На 4 декември 1947 г. Събранието приема Конституция на Народна република България. Дейността на събранието продължава до 21 октомври 1949 г.

Васил Коларов е роден в Шумен на 28 юли 1877 г. Завършва гимназия във Варна през 1895 г. През 1897-1900 г. следва право в Швейцария. След завръщането си в България започва адвокатска практика. Влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия в средата на 90-те години на XIX в. През 1897 г. основава партийна организация в Никопол, а от 1902 г. е начело на социалистите в Шумен. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавявано от Д. Благоев. От 1904 г. до 1919 г. е ръководител на социалдемократическата организация на тесните социалисти в Пловдив. От 1905 г. непрекъснато е избиран в състава на централното ръководство на партията. Избиран е многократно за народен представител. Участва като запасен офицер в Балканската война от 1912-1913 г. Противопоставя се на въвличането на България в Първата световна война от 1914-1918 г. на страната на която и да било от двете воюващи групировки. Има големи заслуги за разгръщане на антивоенното движение в страната от есента на 1915 г. до есента на 1918 г. В следвоенните години се включва и в международното работническо и комунистическо движение. През декември 1922 г. е избран за генерален секретар на Коминтерна. Изявява се и като един от ръководителите на Балканската комунистическа федерация.

Взема ръководно участие в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от есента на 1923 г. След неуспеха на въстанието емигрира от България - отначало в Югославия, а после - в Австрия и СССР. След смъртта на Д. Благоев от 1924 г. е фактически лидер на БКП (т.с.). По негова инициатива през февруари 1927 г. се създава Работническата партия в България като легално проявление на БКП. През 1929-1935 г. е функционер на Коминтерна в Селския интернационал. От 1931 г. до 1940 г. е директор на Международния аграрен институт в Москва и главен редактор на неговия печатен орган "Аграрни проблеми". През 1936-1939 г. ръководи организацията по събиране и изпращане на български доброволци в Испанската гражданска война от 1936-1939 г. След Лайпцигския процес от 1933-1934 г. отстъпва лидерския пост на партията на Г. Димитров. Заедно с него Коларов е един от инициаторите за създаването на Отечествения фронт в България през 1942 г. Завръща се в страната през 1945 г. и се включва в ръководството на БРП (к) и се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание през 1945 г., а след провъзгласяването на България за Народна република от 15 септември 1946 г. и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция от 1946-1947 г., където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г.

 

1944 г.

България прекъсва дипломатическите си отношения с Япония.

Официални отношения между Република България и Япония са установени по силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. През 1933 г. е разменена кореспонденция между монарсите на двете страни във връзка с установяването на дипломатически отношения, като датата на българския отговор (6 септември 1933 г.) би могла да се счита за дата на тяхното начало. През декември 1939 г. първият японски пълномощен министър в България връчва акредитивните си писма. България открива своя легация в Токио през май 1942 г. Правителството на ОФ скъсва дипломатическите отношения с Япония на 7 ноември 1944 г. Същите са възстановени на 12 септември 1959 г., като от 1 юни 1964 г. са издигнати в ранг на посолства.

 

1925 г.

Започва партийна конференция в София на последователите на Стефан Стамболов. Взема се решение за обединение с партията Народно единство - политическа партия, създадена през 1923 г. В редовете й влизат групата на Н. Генадиев, която се отделя от Националлибералната партия, и бившите народнолиберали В. Савов, Н. Бронзов, П. Генадиев и др. Партията не оказва съществено влияние върху политическия живот на страната. След убийството на Н. Генадиев бюрото на Народно единство установява по-тесни връзки със стамболовисткото течение в Националлибералната партия начело с В. Кознички, Н. Думанов и Кр. Станчев. На 19 юли 1925 г. се обединяват в Народнолиберална партия. През 1928 г. тази партия се обединява с Националлибералната партия. Печатен орган на партията: в. "Народно единство".

 

1922 г.

С постановление № 6068 на правителството се забранява издаване на вестници по стария правопис.

Първата правописна реформа след Освобождението от 1899 г. установява официално българския правопис с "Упътване за общо правописание". Правописът, установен тогава, е известен като "Иванчовски" (по името на министърa на народното просвещение Т. Иванчов). В сила до 1921 г. Построен е върху Дриновия правопис, като от една страна съответства на съвременното състояние на езика и включва особеностите на източните и западните говори, а от друга не скъсва решително с традициите на етимологичния правопис.

Реформата от 1921 г. заменя "Иванчовския" правопис с нов, близък до днешния. Въведена е от професор Ст. Омарчевски - министър на народното просвещение в кабинета на Ал. Стамболийски. Правописът е отменен през 1924 г. от правителството на проф. Ал. Цанков, което връща стария - Дриновско-иванчовски правопис.

Реформата от 1945 г. е наречена "Отечественофронтовска". Разработена е от държавна комисия начело с доктор К. Драмалиев. Правописът е въведен с наредба закон от 27 февруари 1945 г. и отменя някои графеми (ятов знак, голяма и малка носовка и др.), опростява правописа на някои думи, премахва краесловните ерове. През 1945 г. е издадено "Упътване за правописа на българския книжовен език".

 

1912 г.

По време на Балканската война (1912-1913 г.) Кърджалийският отряд разгромява турската отбрана на превала Балкан Тореси.

Частите от действащия в Родопите корпус на Явер паша (3 табора, две чети башибозуци и една батарея) след оттеглянето си от Местанлъ (Момчилград) организират за отбрана превала Балкан Тореси. Срещу тях се насочва командвания от ген. Никола Генев Кърджалийски отряд (два сборни полка, 3-а бригада от Македоно-одринското опълчение, една гранична дружина и 16 оръдия).

Боят започва на 7 ноември и с удар по фронта противникът е отхвърлен на втората позиция. На следващия ден започват обходните действия, турците са застрашени от обкръжаване и се оттеглят на юг. Кърджалийският отряд бързо се спуска в Беломорието.

 

1885 г.

В хода на Сръбско-българската война в битката при Гургулят е разгромена сръбската Моравска дивизия. Тя разполага с 2 полка, 13 батальона, 2 планински батареи и 1 ескадрон - всичко 12 000 пехотинци, 120 конници и 24 оръдия. Срещу нея се изправя отрядът на капитан Хр. Попов в състав: 2 дружини от 1-ви пехотен Софийски полк, 4-та Пловдивска дружина, полубатарея от 1 батарея и 3 ескадрон от 2 конен полк. С ловко маневриране и плътен пушечен артилерийски огън българските войски спират сърбите и минават в контраатака, при която отблъскват противника и го преследват до Брезник. Така отрядът осигурява близкия рубеж (участък от местност, чиито естествени особености благоприятстват воденето на военни действия) на Сливнишката позиция.

 

1877 г.

По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) император Александър II одобрява плана за настъпление на Западния отряд към Орхание (Ботевград) и София.

 

1869 г.

Излиза първият брой на вестник "Свобода", издаван от Любен Каравелов. Според автора "Целта на "Свобода" е да защитава българските интереси и да показва на българския народ път, по който трябва той да върви, за да може по-лесно да достигне до своето нравствено съвършенство и до своята политическа независимост. Освен това "Свобода" ще употреби всичките си сили да опознае българският народ с неговите съседи и обратно."

Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист. Роден e през 1834 г. в Копривщица. Учи в родния си град в килийно, а след това и във взаимно училище при Хр. Пулеков, a от 1846 г. учи при Н. Геров. През 1850 г. продължава образованието си в Пловдив, където постъпва в гръцко, а от 1852 г. - в българско училище. През 1857 г. заминава за Москва и е приет в Историко-филологическия факултет на Московския университет като доброволен слушател. В Москва престоява десет години. Във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя през 1867 г., Любен Каравелов се отправя за Белград като кореспондент на в. "Голос" и други руски вестници. Там установява незабавно контакт с много българи, които по това време живеят в сръбската столица, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. Каравелов основава т. нар. Български комитет през май 1867 г. със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази дейност през есента на 1867 г. е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. Каравелов за кратко време се изявява като един от ръководните дейци на българската емиграция. Той става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода". На първото Общо събрание на комитета от април-май 1872 г. той е избран за негов председател. На 25 февруари 1873 г. вместо в. "Свобода" Каравелов започва да редактира в. "Независимост". На свиканото през май същата година Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. През 1874 г. се преустановява издаването на в. "Независимост". От януари 1875 г. започва да издава сп. "Знание", което се занимава с научни и литературни проблеми. Каравелов взима участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война от 1876 г. През лятото на 1878 г. се завръща в България и се установява в Търново (днешно Велико Търново), а няколко месеца по-късно отива да живее в Русе. Любен Каравелов умира на 21 януари 1879 г.

 

1204 г.

Кардинал Лъв помазва и посвещава архиепископ Василий в сан примас на българската църква.

Василий е висш духовник, глава на Българската православна църква. Взема дейно участие в усилията на цар Калоян от периода 1197-1207 г. за сключване на уния с Рим и утвърждаването на българската държава и църква. На 8 септември 1203 г. е провъзгласен, а на 7 ноември 1204 г. е посветен за примас с официална титла "търновски архиепископ и примас на цяла България и Влахия". Василий нарича сам себе си патриарх. По-късно поради ориентирането на България към Цариградската патриаршия се отказва от архиепископския престол и известно време пребивава в Света гора (Атон).

 

На тази дата са родени: 

1951 г.

Роден е Стефан Антонов Софиянски – български икономист, политик; министър-председател на България в служебен кабинет (февруари-май 1997 г.).

Стефан Софиянски е роден в София. През 1974 г. завършва Висшия икономически институт в София, специалност статистика. В периода 1973-1975 г. работи като икономист в Министерството на съобщенията и информацията в управление "Изследвания, анализи и доклади". От 1975 г. до 1991 г. е икономист в Центъра по електронизация на строителството и строителната индустрия. След това работи последователно в Министерството на информацията и съобщенията, Института по икономика, информация и управление, и в Агенция "Демокрация". В периода 1991-1993 г. е председател на Комитета по пощи и далекосъобщения по времето на правителството на СДС начело с Филип Димитров.

В края на 1993 г. е избран за зам.-председател на Националния координационен съвет на СДС с ресор вътрешна политика. През 1994 г. е избран с листата на СДС за депутат в XXXVII Народно събрание. Година по-късно (1995 г.) става зам.-председател на парламентарната комисия по бюджет и финанси. Същата година става член на постоянната делегация на Народното събрание за връзки с Европейския парламент. Членува и в парламентарната Икономическа комисия. През 1995 г. е избран за кмет на София и преустановява задълженията си като депутат от XXXVII Народно събрание. През 1997 г. е министър-председател в служебния кабинет.

На 2 юни 1998 г. Националният изпълнителен съвет на СДС взема решение Стефан Софиянски да бъде представител на СДС в медийната комисия на Европейския демократичен съюз.

На местните избори през 1999 г. е избран за кмет на София с втори мандат.

През 2001 г. започва да критикува политиката на СДС и иска цялото ръководство, включително Иван Костов, да поеме отговорност за нея, обявява се за диалог и сътрудничество с Национално движение Симеон Втори /НДСВ/, което идва на власт в резултат на парламентарните избори през юни. След като позицията му бива отхвърлена от СДС, в началото на декември Софиянски учредява своя партия - Съюз на свободните демократи. Като учредители в тази формация се включват много дотогавашни членове и привърженици на СДС, между които и Диляна Грозданова.

През 2003 г. Стефан Софиянски е избран за кмет на София с трети мандат.

На изборите за народни представители проведени на 25 юни 2005 г. Стефан Софиянски е избран за депутат.

 

1925 г.

Роден е Хасан Хюсеинов Карахюсеинов – български писател, журналист, преводач. Завършва гимназия и следва в Школата по журналистика към СБЖ. Работи като младежки и партиен организатор. Кореспондент на централни издания в Лудогорието. Превежда български автори на турски език. Автор е на книги на турски и български език със стихотворения и проза.

 

1918 г.

Роден е Георги Гълъбов – български лекар. Завършва медицина в София през 1943 г.; основател и асистент в Катедрата по анатомия в Медицинския факултет от 1945 г.; главен асистент от 1945 г.; ръководител и на катедрата до 1963 г. Георги Гълъбов е заместник-министър на МНЗ от 1951 до 1959 г. Научен секретар на БАН от 1959 до 1966 г. Редовен професор е в Катедрата по анатомия във ВМИ - София от 1960 г. Основава Централната лаборатория по проблемите на регенерацията при БАН през 1963 г., на която е директор до края на живота си. Гълъбов е ректор на ВМИ, София в периода 1966-1970 г. Той е член на Асоциацията на анатомите (Нанси, Франция) от 1967 г. Председател е на Националната комисия по електронна микроскопия от 1968 г. Председател е на научното Дружество на анатомите, хистолозите и ембриолозите в България в периода 1971-1982 г. Председател е на Съюза на научните медицински дружества в България от 1973 до 1977 г. Член-кореспондент е на БАН от 1974 г. Член е на анатомичните дружества в Чехия (1975 г.), Русия (1976 г.) и Германия (1979 г.). Георги Гълъбов е учен със световен принос в областта на невроморфологията. Има над 140 публикации в България и в чужбина.

 

1911 г.

Роден е Йосиф Цанков (Йожи) – български композитор и пианист, свързал името си с началото на българската естрадна песен. Учи пиано при Н. Георгиева-Агура и Теофана Калчева. Завършва юридическо образование в Софийския университет през 1939 г. Първата си песен - “Ела с мен в Хавай" написва през 1930 г., а през 1936 г. създава квартет “Цанков". От 1937 до 1941 г. е композитор на театър “Одеон" в София. Усъвършенства знанията си по теория на музиката и композиция при П. Стефанов и В. Стоянов. За “Одеон" композира оперите: “Мая" (1935 г.), “Продадена любов" (1937 г.), “Жуана" (1939 г.), “Дръж се, Жужи" (1941 г.), “Златната вдовица" (не е поставяна). Едновременно с ангажиментите си към театъра ръководи фабриката за грамофонни плочи “Лондон рекърдс" (1937-1940 г.). През 1951 г. е назначен за отговорен редактор в музикална редакция на “Радиопром" (по-късно “Балкантон"). Член е на СБК от 1948 г. Сред най-известните му песни до 50-те години са “Керванът", “Продадена любов", “Облаци бездомни", “Спи, моя малка синьорина", наред с множество танга, фокстроти, румби, валсове и др. През 60-те години на миналия век създава песни в сътрудничество с поетите Д. Василев и Д. Точев: “Старите песни", “Събота вечер", “Гълъби над София", “Твоята китара", “Когато луната изплува" и др. Песните му се изпълняват от М. Николова, М. Николова, Г. Кордов, Л. Иванова, Й. Христова, П. Христова. На негово име е учредена награда на СБК, която се връчва на фестивала “Златният Орфей".

 

1901 г.

Роден е Мицо Андонов (Димитър Гоцев) – български театрален критик и литератор. Племенник е на Г. Делчев. Завършва гимназия в София и философия в Софийския университет. Член е на Независимите професионални съюзи, сътрудник е на вестник "Единство". През юни 1926 г. е осъден на 5 години затвор по ЗЗД. Пише статии по проблемите на българския театър и театралното изкуство във вестниците "Фронт на трудово-борческите писатели в България", "Щит", "Литературен преглед", "Пробуждане"; сп. "Пробив", "Български артист" и др. Главен редактор е на списание "Начало" (1926-1928 г.). Участва в театралните инициативи и театралните студии на Ал. Жендов, Д. Хаджиилиев, Б. Дановски като театрален критик. От 1934 г. е организационен работник в Съюза на артистите в България и е редактор на съюзните издания списание "Български артист", вестник "Артист", "Възпоминателен лист" и др. Заместник-председател и директор на Творческия дом на актьора в периода от 1961 до 1966 г., членува в Художествения съвет на Народния театър "Иван Вазов".

 

1889 г.

Роден е генерал-лейтенант Иван Марков, командващ 2-ра армия (11.08.1941 -16.10.1943 г.).

 

1885 г.

Роден е Богдан Ацев Баров – български революционер, активист на ВМОРО. След прехвърлянето си в България взема участие в Септемврийското въстание през 1923 г. Автор е на романа "Блуждение" от 1920 г. Умира в Скопие на 9 септември 1941 г.

 

1879 г.

Роден е Александър Михайлов Паскалев – български книгоиздател. Завършва право в София. Занимава се с книгоиздателска дейност от 1908 г. Издава пълните съчинения на Хр. Ботев, А. Константинов, Л. Каравелов, Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов. Издава дълги години библиотека "Всемирна

литература" (класически и модерни писатели), от която излизат около 300 книги.

 

1856 г.

Роден е Васил В. Маринов – български юрист, доктор по право, частен хоноруван доцент по наказателно право и съдопроизводство. Завършва българската гимназия в Болград; учител е в българското училище в Гюргево; сътрудник е на вестник “Знаме". Приятел и съратник е на Хр. Ботев, Ст. Стамболов и Л. Каравелов. Секретар е на градоначалника в гр. Тулча (1877-1878 г.). Завършва право в Одеския университет (1878-1882 г.). Маринов е един от основателите на Софийския университет, извънреден преподавател в периода 1892-1895 г. и частен хоноруван доцент по наказателно право в Юридическия факултет от 1895 до 1899 г. Член е, подпредседател, прокурор и председател на Софийския окръжен съд (1886-1887 г.). Член, подпредседател и председател е на Върховния касационен съд (1887-1927 г.).

 

На тази дата умират:

 

1954 г.

Умира Йордан Тимотеев Венедиков – български офицер и военен писател, историк. Генерал-майор от запаса от 1936 г. Завършва Военното училище в София през 1892 г. и генералщабна академия в Торино през 1908 г. Участва в дейността на ВМОРО. Литературната си дейност започва заедно с революционната - взема участие в Арменското (1896 г.) и в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). По време на Балканската война от 1912-1913 г. е командир на ескадрон в конната дивизия; през Първата световна война е командир на IV конен полк от конната дивизия в Македония и Добруджа. Автор е на около 20 големи труда: "История на Сръбско-българската война 1885 год.", "Военна организация и военни действия през въстанието в 1876 год.", "Руско-турската война през 1877-1878 год." и др. През Първата световна война редактира ежедневника "Военни известия", седмичното списание "Отечество" и урежда походна войнишка библиотека.

 

1949 г.

Умира Траян Тъмен (псевдоним на Траян Василев Траянов) – български поет, брат на поета Т. Траянов. Завършва гимназия в София през 1911 г. и учи във Военното училище. Участва в Балканската война от 1912-1913 г., където е тежко ранен в главата и губи зрението си. През 1916 г. заминава на лечение във Виена, където учи музика, немски език и Брайлово писмо във Виенския институт за слепи. В България се завръща през 1922 г. Член е на редакторския колектив на списание “Съдба" и на читалището на слепите в България. Печата стихотворения в сп. “Хиперион" и “Съдба". Автор на стихосбирките: “Изгасналото огледало" (1928 г.), “Слепият гуслар" (1931 г.), “Нощ е наоколо" (избр., 1935 г.); на спомени - “Ден и нощ" (1941 г.).

 

1944 г.

Умира Кирил Генчев Христов – български поет. Учи в Морското училище в Триест (1895 г.), където изучава италиански език и се запознава с класиците на италианската литература и модерните поети. Живее в Неапол и Лайпциг в периода от 1897 до 1898 г. През 1900 г. е учител в Шумен, през 1901 г. е преместен в София в библиотеката на Висшето училище (дн. Софийски Университет). Заедно с А. Страшимиров редактира сп. “Наш живот". През Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913 г.) е военен кореспондент и сътрудник на вестник “Военно известие". През 1922 г. напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на Семинара по български език и литература. Организира в Пражкия университет курсове по български език и литература през 1930 г. Публикува за пръв път стихове през 1895 г. Сътрудник е на всички литературни издания. Свързва се с кръга “Мисъл". В част от произведенията си възпява подвига на народа във войните. Автор и на пътеписи и мемоари. Съчинения: “Песни и въздишки" (1896 г. ), “Трепети" (1897 г.), “Стихотворения" (1899 г.), “Самодивска китка" (1905 г.), “Стълпотворение (Богоборци )" (трагедия, 1905 г.), “Слънчогледи. Самодивска китка. Intermezzo. Царски сонети. Втори сборник стихотворения" (1911 г.), “Химни на зората. Тихи песни и легенди за живота и смъртта. Пръв сборник стихотворения" (1911 г.), “Към Цариград" (кн. I, 1912 г.), “На нож! Нови песни и стихотворения" (1913 г.), “Боян магесникът. Историческа трагедия в 5 действия в стихове" (1914 г.), “Бурни години" (1913-1916 г.), “Огнен път. Военни разкази" (1913-1917 г.), “Иван Вазов. Кратък животопис" (1920 г.), “Тъмни зори. Роман" (1920 г.), “Антология" (1922 г.), “Вълнолом. Стихотворения" (1937 г.), “Кой проваля българската драма?" (1939 г.), “Затрупана София. Спомени" (1944 г.), “Избрани стихотворения" (1968 г.), “Българска реч. Избрани стихове" (1974 г.), “Съчинения в 5 тома. С предговор от Кр. Куюмджиев" (1966-1968 г.).

 

1942 г.

Умира Григор Василев – български адвокат, общественик, журналист и политик. Завършва право в София и Женева. Член е на Демократическата партия, министър е в кабинета на А. Ляпчев от 1930 до 1931 г. Сътрудник е на български политически вестници и е кореспондент на чужди издания.

1932 г.

 

1932 г.

Умира Георги Стоилов Шопов – български издател, публицист, проводник и защитник на толстоизма в България. Завършва I прогимназиален клас в Панагюрище. Той е един от най-ревностните последователи на философско-нравствените идеи на Л. Н. Толстой в България. През 1900 г. отказва да служи редовната си военна служба, заради което е съден и лежи в затвора. Работи като пътуващ книжар, изнася сказки за Толстой, Хр. Ботев и В. Левски, издава сп. “Лев Н. Толстой" (1903-1906 г.). През 1907 г. организира собствено изд. “Живот". Издава произведения на руски и западноевропейски автори и български писатели - Ст. Михайловски, Ив. Ст. Андрейчин, Н. В. Ракитин, П. Ю. Тодоров и др. Издателството му фалира през 1921 г. Превежда на български език произведения на Л. Н. Толстой.

 

1376 г.

Умира Елена – дъщеря на деспот Срацимир и Кераца Петрица; сестра на българския цар Иван Александър (управлявал в периода 1331-1371 г.) и съпруга на сръбския крал Стефан Душан (1331-1345 г.). Бракът й с краля изглажда противоречията между двете държави и настъпва траен, продължителен мир. След като ражда наследник на престола през 1337 г. влиянието в кралството значително нараства. Намесва се в политиката и се проявява като способна дипломатка. Успява да издейства царска титла за съпруга си Стефан Душан; той е коронясан в Скопие на 14 април 1346 г. от търновския патриарх Симеон. След смъртта на съпруга си през 1355 г. приема монашество под името "монахиня Елисавета". Завоюва си мястото на независима управителка на Сяр и има силно влияние в държавата. Става арбитър в спора за престола и налага за цар на Сърбия сина си Стефан Урош. Елена е една от най-забележителните фигури в средновековната история на сърби и българи. В църква при с. Матейче (край Куманово, Сърбия) Елена разпорежда да изобразят родословното й дърво, което трябвало да засвидетелства древния й произход.

 

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

 

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;