През 1868 г. начело на въоръжена чета от 129 души Стефан Караджа и Хаджи Димитър преминават р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра. През 1912 г. влиза в сила Правилник за Военна академия – етап от изграждането на най-старото българско военно висше училище. В 1913 г. гръцката армия окупира Неврокоп по време на Междусъюзническата война. През 1990 г. Петър Младенов (1936 - 2000) подава оставка като президент (председател), под натиска на обществените протести и заради излъчената в предизборен клип на СДС негова фраза: "По-добре е танковете да дойдат". На 6 юли е роден Тончо Жечев. На тази дата умира Стефан Стамболов.

1990 г.

Петър Младенов (1936 - 2000) подава оставка като президент (председател), под натиска на обществените протести и заради излъчената в предизборен клип на СДС негова фраза: "По-добре е танковете да дойдат".

Петър Младенов е роден в село Урбабинци, Видинско през 1936 г. Бил е генерален секретар на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г. до 2 февруари 1990 г. През 1971 г. става министър на външните работи и остава на този пост в четири поредни правителства до 1989. Той е най-дългогодишният външен министър на България. Председател е на Държавния съвет от 17 ноември 1989 г. до април 1990 г. Президент (председател) на България от 3 април до 6 юли 1990 г. Умира на 31 май 2000 г.

1978 г.

Гръцкият министър-председател Константинос Караманлис посещава България.

Константинос Караманлис е роден през 1907 г. в с. Проти (на турски Кюпкьой), Серско. Учи право, а след това работи като адвокат в Серес. За първи път е избран за депутат през 1935 г. През 1949 г. Караманлис става министър на труда и транспорта.

През 1955 г. след смъртта на гръцкия премиер маршал Папагос, крал Павлос назначава Караманлис за премиер. В началото на 1956 г. министър-председателят Караманлис основава собствена партия ЕРЕ (Национален радикален съюз). До 1967 г. и особено през годините, когато е управляваща (до есента на 1963 г.), ЕРЕ е главният изразител на гръцката десница. През 50-те години Караманлис подписва Цюрихското и Лондонското споразумение за независимостта на Кипър. През 1963 г. Константинос Караманлис губи изборите и емигрира в Париж. Връща се в Гърция след 11 години, през юли 1974 г., и става министър-председател в т. нар. “правителство на националното единство".

През 1967 г. военната хунта идва на власт. Турската армия настъпва в Южен Кипър и Караманлис заявява, че Гърция се оттегля от военната организация на НАТО. Караманлис легализира ККЕ (Гръцката комунистическа партия) след като 25 години тя е в нелегалност. През декември 1974 г. Константинос Караманлис провежда референдум за отмяна на монархията. Гърция е обявена за република. Караманлис основава партията “Нова демокрация" и спечелва изборите на 17 ноември 1974 г. Остава министър-председател до 1980 г., когато е избран от парламента за президент на Гърция. Отстъпва президентския пост на Христос Сардзетакис през 1985 г., когато ПАСОК спечелва изборите. През 1990 г. Караманлис отново е избран за президент след изборната победа на “Нова демокрация". По времето на Караманлис Гърция влиза в Европейския съюз (тогавашната Европейска икономическа общност). Константинос Караманлис умира на 23 април 1998 г. в Атина на 91-годишна възраст.

1963 г.

Завършва посещението на генералния секретар на ООН У Тан в България.

Бирманският политик и дипломат е роден през 1909 г. в Пантанав, по това време част от Британска Индия. Той е автор на книги по история на Бирма (днес Мианмар), история на международните отношения, за ОН и др. Заема поста генерален секретар на ООН в периода 1961 г. – 1971 г.

Организацията на Обединените Нации (ООН ) е универсална международна организация на суверенни държави, създадена за поддържане и укрепване на международния мир и сигурност и за развитие на мирното сътрудничество между държавите. Приемник е на Обществото на народите. Уставът на ООН е подписан на 26 юни 1945 г. на конференцията в Сан Франциско от представителите на петдесет държави. Влиза в сила на 24 октомври 1945 г. след ратифицирането му от петте Велики сили и мнозинството подписали го държави. 24 октомври е обявен за международен ден на ООН. Седалището на организацията е в Ню Йорк. ООН има центрове във Виена и Женева. В ООН към 2002 г. членуват 191 държави. България е член на организацията от 14 декември 1955 г.

1962 г.

В Букурещ се провежда среща на първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков с първия секретар на ЦК на Румънската работническа партия и председател на Държавния съвет на Румъния Георге Георгиу-Деж. Решено е да се ускори проектирането и изграждането на крупния хидроенергиен възел на р. Дунав в района на Сомовит-Излаз.

Георге Георгиу-Деж (на снимката) е румънски политик. Роден е на 8 ноември 1901 г. в Бирлад Букурещ. Член е на Комунистическата партия на Румъния от 1930 г. През 1944 г.-1948 г. заема различни министерски постове. През 1948 г.–1952 г. е пръв заместник-председател, а в периода 1952 г.-1955 г. е председател на Министерския съвет. От март 1961 г. е председател на Държавният съвет на Румъния. Умира на 19 март 1965 г.

1956 г.

Излиза Постановление на ЦК на БКП и Министерския съвет за по-нататъшното укрепване и разширяване на ТКЗС, за увеличаване и поевтиняване на селскостопанското производство и повишаване материалната заинтересованост на ТКЗС и кооператорите.

На 13 април 1945 г. Министерският съвет приема наредба-закон за трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС). През октомври на следващата година в страната има вече 444 ТКЗС-та, в които влиза 3,6 % от обработваемата земя. В периода 1 - 4 февруари 1947 г. се провежда първата национална конференция на ТКЗС. Приет е правилник за вътрешния ред в тях и се набляга на най-строго спазване принципите на доброволността. В края на годината са създадени над 580 ТКЗС-та, които са с малки размери и обединяват предимно бедни и малоимотни селяни. В периода 5 - 7 април 1950 г. се провежда втората национална конференция на ТКЗС, която приема Примерен устав на ТКЗС. От средата на август до края на септември същата година селяните от основните зърнопроизводителни райони (най-вече в Добруджа) започват масово да влизат в ТКЗС, за да избягнат насилието и да се спасят от непосилните доставки и данъци. В този кратък период е кооперирана 40 % от земята. До края на 1958 г. е извършено уедряване на ТКЗС.

1929 г.

Обявена е политическа амнистия за Васил Радославов и Димитър Тончев (участвали в кабинета 1913 - 1918 г.), за участниците в юнските и септемврийските събития през 1923 г., за атентата от април 1925 г. и за престъпления при избори. Амнистията е разширена с тълкувателен закон от 18 април 1931 г.

Д-р Васил Христов Радославов е български публицист, политик и държавник, действащ член на БКД от 1884 г. Той e роден на 15 юли 1854 г. в Ловеч. Учи в Габрово, Виена и Хайделберг, където става доктор на правните науки през 1882 г. Става началник на отделение в Министерството на правосъдието през 1883 г., член на Либералната партия от 1883 г. и народен представител от 1883 г.. Министър на правосъдието е в кабинета на П. Каравелов (1884-1886 г.), министър-председател и министър на вътрешните работи по време на Регентството (в периода 1886-1887 г.). След Съединението развива активна дейност за сливане и усъвършенстване на администрацията и съдебното ведомство на Княжеството и областта. След 1887 г. скъсва със Ст. Стамболов и създава Либерална партия (радослависти). Многократно е министър. Министър-председател е в периода 1913-1918 г., съдейства за намесата на България в I световна война на страната на Централните сили. Основател и дългогодишен редактор на вестник "Народни права" (от 1888 до 1932 г.) - орган на Либералната партия. След I световна война емигрира в Германия. Осъден е задочно като виновник за Втората национална катастрофа. Автор е на спомени "България и световната криза" (1923 г.).

Димитър С. Тончев е български политик, юрист. Той е роден на 26 октомври 1859 г. в Калофер. Учи в Николаевското реално училище в Русия, завършва Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса. През 1883 г. е назначен за помощник-прокурор и председател на Пловдивския департаментален съд. Присъединява се към източнорумелийската Либерална партия. След Съединението става народен представител, председател на III ВНС и на V ОНС. Министър на правосъдието е от 12 декември 1888 г. до 20 септември 1891 г., министър на търговията и земеделието от 19 май до 02 октомври 1894 г., министър на общите сгради от 18 януари до 1 октомври 1899 г. и от 1 октомври 1899 г. до 27 ноември 1900 г., министър на външните работи от 27 ноември 1900 г. до 9 януари 1901 г. и министър на финансите от 4 юли до 20 декември 1913 г. и от 23 декември 1913 г. до 21 юни 1918 г.. След I световна война е осъден на доживотен затвор; амнистиран е през 1929. Лидер е на Младолибералната партия. Основава и редактира “Съдебен вестник" (1885 г.) и в-к “Пловдив" (1886-1907 г.), сътрудничи на вестниците “Марица", “Южна България", “Борба" и “Свободно слово" в годините 1893-1894 г., на списание “Наука" през 1881-1884 г. и др. Автор е на съчинения по юриспруденция.

1922 г.

Образуван е Конституционният блок - политическа групировка от Обединената Народнопрогресивна, Демократическата и Радикалната партия. Той си поставя за задача да сплоти десните политически сили в страната против управлението на Българския земеделски народен съюз и растящото влияние на Българската комунистическа партия. Влизащите в блока партии развиват съгласувана опозиционна дейност в печата, в Народното събрание, в общинските съвети. Конституционният блок прави опити да организира няколко събора против земеделския режим, но не успява. Правителството на Александър Стамболийски проваля тази кампания и организира съденето на кабинетите на Иван Евстратиев Гешов (1911-1913 г.), на Ст. Данев (юни-юли 1913 г.) и на Александър Малинов (1918 г.) като виновни за двете национални катастрофи. Поради противоречие между влизащите в блока партии на 19 юли 1923 г. партийните ръководства обявяват неговото разпускане. През август Демократическата и Радикалната партии влизат в Демократическия сговор.

1913 г.

Гръцката армия окупира Неврокоп по време на Междусъюзническата война. В периода 19 - 21 юни 1913 г., след тридневни боеве, гръцката армия превзема и изгаря до основи Кукуш. На 23 юни гърците овладяват Дойран, на 26 юни - Кавала, на 28 юни - Сяр. След боевете от 9-11 юли гръцката армия минава Кресненското дефиле, но е отблъсната при Симитли (12-14 юли). На 10 юли гърците окупират Банско и Разлог, на 12 юли - Ксанти и Дедеагач, а на 14 юли - Гюмюрджина.

Настъплението на гръцките военни части срещу Втора българска армия започва от 19 юни. След ожесточени боеве в районите на Дойран, Калиново, Кукуш и Лехана те успяват да отхвърлят нашите войски от заеманите позиции. Втора армия започва да се оттегля към долината на р. Струма. Командващият армията генерал-лейтенант Н. Иванов решава да прегради двете основни направления Дойран–Струмица и Демирхисар–Петрич. За целта се създават две бойни групи, които заемат за отбрана склоновете на Беласица и южния изход на Рупелското дефиле. След неколкодневни упорити боеве отбраната на Втора армия е пробита и е принудена да се оттегли по южните склонове на Кресненското дефиле.

1912 г.

Влиза в сила Правилник на Българската военна академия, утвърден с царски Указ № 39. На 11 декември 1911 г. с доклад до държавния глава цар Фердинанд І военният министър генерал Никифор Никифоров прави аргументирано предложение за основаването на Военна академия. На 12 декември 1911 г. докладът за създаването на Военната академия е одобрен от цар Фердинанд І, а след три дни законопроектът е внесен за разглеждане и утвърждаване от Народното събрание. На 1 март 1912 г. той е гласуван от народните представители, на 20 април същата година с Указ № 26 цар Фердинанд І утвърждава Закона за Военната академия, на 7 май е подпечатан с държавния печат, а с публикуване на 8 май 1912 г. в "Държавен вестник" нормативният акт влиза в сила. Според Закона Военната академия се създава "за придобиване на висше образование от офицерите от българската войска", а също и с оглед на подготвянето на офицерски кадри за нуждите на Генералния щаб. Предвиденият в документа срок на обучение във Военната академия е 3 години, като броят на приетите в нея слушатели всяка година не трябва да надхвърля 20 души. На 12 юни 1912 г. с Постановление на Министерския съвет са утвърдени първият Правилник на Военната академия, Учебен план и Инструкция за конкурсните изпити, които от 6 юли същата година влизат в законна сила.

След откриването на Военна академия, поради започналата Балканска война 1912–1913 г. випускът й е изпратен на фронта и тя преустановява занятия. За кратко време подновява дейността си през 1914 г., но Първата световна война отново я прекъсва. След Ньойския мирен договор (1919) академията е разформирована. От 1924 г. работи под формата на педагогически курсове, а от 1936 г. официално възстановява дейността си. През 1945 г. е наречена на името на Г. С. Раковски.

1868 г.

Начело на въоръжена чета от 129 души Стефан Караджа и Хаджи Димитър преминават р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра.

Хаджи Димитър (Д. Николов Асенов) е роден на 10 май 1840 г. в Сливен. Той е войвода, участник в националноосвободителното движение. Учи в родния си град. След убийството на Али Ефенди през декември 1860 г. от Панайот Хитов и Ст. Люцканов е принуден да се укрива и през пролетта на 1861 г. се присъединява към четата на Панайот Хитов, с която обикаля Балкана до есента на 1863 г. и известно време е неин знаменосец. Заедно с Панайот Хитов прекарва зимата на 1863 г.-1864 г. в Сърбия. През пролетта отива в Букурещ, където се среща с Георги Сава Раковски. През лятото заедно със Ст. Люцканов минава р. Дунав начело на чета от 12 души, но бързо се разделят. През 1866 г. заедно с Ж. Чернев и Стефан Караджа и чета от 20 души преминава в България, но също се разделят. Заедно с няколко души действа из Балкана до есента. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет. След битката в местността Кинлъдере при с. Вишовград, Търновско, се оттегля с оцелелите четници в Стара планина. Загива на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 г.Стефан Караджа (С. Тодоров Димов) е деец на националноосвободителното движение, войвода. Роден е на 11 май 1840 г. в с. Ичме (дн. Ст. Караджово), Ямболско. Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. На 2 юни 1861 г. по време на сватба побеждава прочутия турски борец Гаази Плиса. Преследван от турците, той се укрива няколко месеца, след което отива в Румъния, а после постъпва в Първа българска легия в Белград. След разпускането й се връща в Тулча, но скоро отново заминава за Румъния. На няколко пъти минава р. Дунав с революционни поръчения. През 1867 г. постъпва във Втората българска легия. През 1868 г. напуска легията и заминава за Румъния. Там се среща с Хаджи Димитър. На 6 юли двамата начело на чета от 129 души минават р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско. В боя в местността Канлъдере, край Вишовград, е ранен тежко и пленен от изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция. На 12 юли е откаран в Търново, а на 13 е отведен в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден турски съд, наречен криминален съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 31 юли 1868 г. е обесен. Погребан е от баба Тонка Обретенова, която запазва черепа му за поколенията.

На тази дата са родени:

1929 г.

В Дивдядово, Шуменско, е роден Тончо Жечев (1929 - 2000). Професор Тончо Жечев е литературен критик, член-кореспондент на БАН. Автор е на изследвания върху проблеми предимно на възрожденската литература и на съвременната белетристика. От края на 1956 г. Тончо Жечев е заместник-главен редактор на сп. "Родна реч". Като аспирант в Академия за обществени науки в Москва защитава кандидатска дисертация на тема "Проблеми на съвременния роман". През 1977 г. става доктор на филологически науки. В периода 1962 г. – 1963 г. завежда отдел "Критика" в сп. "Септември". През 1974 г. - 1982 г. е директор на БАН. Главен редактор е на сп. "Септември" от 1990 г, а от 1991 г. - на "Летописи". Представен е в Десетото юбилейно издание на "Men of Achievement" (1984), International Biographical Center, Cambridge, от поредицата "Who is who". Интересите му са насочени към проблемите на съвременната българска белетристика, към образи и проблеми от Възраждането. Негови съчинения са: "Българският Великден, или Страстите български" (1975), "Литература и общество" (1976), "Българският роман след Девети септември 1944 г." (1980), "Историята и теориите на един Пигмалион" (1983), "Христо Радевски. Творчески портрет" (1983), "Митът за Одисей" (1985), "Родно място" (1987), "Критически дневник" (1987), "Лебедът и смъртта" (1993), "Какво иска свободата" (1999) и др. Професор Жечев умира на 23 февруари 2000 г.

1861 г.

Роден е Радой Ичов Сираков в Угърчин. Той е български офицер, генерал-майор от 1906 г.. Завършва Военното училище в София през 1881 г. и Генералщабна академия в Торино, Италия през 1891 г. Преди войните е началник-щаб на дивизия. През Балканската война е командир на Девета пехотна Плевенска дивизия, която се сражава при Чаталджа и Одрин. По време на Междусъюзническата война е командир на самостоятелен отряд, действащ срещу гръцките войски в Разложко. По време на Първата световна война (1915 г. - 1918 г.) е началник на Главното интендантство, началник на Главното тилово управление, председател на Главната реквизиционна комисия, началник на Девета дивизионна област и офицер за поръчки в Министерството на войната. Генерал-майор Радой Сираков умира на 14 декември 1921 г. в София.

На тази дата умират:

2003 г.

Умира проф. Тянко Йорданов - български географ.

1895 г.

Умира Стефан Стамболов (1854 - 1895), след покушение, извършено в центъра на столицата два дни по-рано. Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. в Търново. Учи в родния си град, а след това - в Одеската духовна семинария. Поради връзки с руски революционери е изгонен от семинарията. Прехвърля се в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Завръща се в родния си град през 1873 г. и влиза в състава на местния революционен комитет. Развива активна дейност за подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. и участва в неговото провеждане. След неуспеха му емигрира в Румъния. След като пристига в Букурещ, приема поканата на група млади революционни дейци за създаване на нов революционен комитет на мястото на БРЦК, който след потушаване на Старозагорското въстание изпада в криза и почти не функционира. През ноември 1875 г. Стефан Стамболов пристига в Гюргево и участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет, които продължават и през декември същата година. Във връзка с подготовката на ново въстание в България Стамболов е определен за апостол на I - Търновски, революционен окръг с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков (Бунито). Влиза в състава на Българското централно благотворително общество, което се изявява като последния ръководен център на българската емиграция до избухването на Руско-турската освободителна война (1877 - 1878). След Освобождението се установява в Търново и се отдава на адвокатска дейност. Недоволен от несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878 г., Стамболов взема дейно участие във всенародното протестно движение на българския народ против тях. Става един от основателите на местния комитет "Единство" и развива активна дейност за подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). Във връзка със свиканото Учредително събрание 1879 г. в Търново за изработването на конституция е избран за негов депутат от Македония, но не е допуснат в неговите заседания, тъй като е взето решение в това събрание да не присъстват депутатите, избрани от Македония. След учредяването на Либералната партия влиза в нейните редове. Междувременно, въпреки че няма необходимата възраст според конституцията, е избран за депутат във II Обикновено народно събрание, където се изявява с ораторските си способности. След разцеплението на Либералната партия (1883-1884 г.) застава на страната на каравелистите. В края на юни 1884 г. след назначаването на П. Каравелов за министър-председател е посочен от него и избран за председател на IV Обикновено народно събрание. Посреща с радост извършеното в Пловдив Съединение на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. и участва като доброволец за неговата защита по време на Сръбско-българската война 1885 г. До лятото на 1886 г. се придържа плътно до поведението на своя партиен шеф П. Каравелов. След извършването на държавния преврат от 1886 г. пътищата им рязко се разминават. Стамболов се обявява срещу детронирането на княза и отказва да влезе в състава на изредилите се в продължение на няколко дни две временни правителства. Развива голяма дейност за връщането на прогонения вън от страната княз и след като постига тази цел, застава твърдо зад него. Когато все пак Александър I Батенберг преценява, че оставането му на българския престол е невъзможно повече, преди да напусне окончателно пределите на страната, сформира Регентски съвет, в който включва и Стамболов. От този момент Стамболов започва да играе първостепенна роля в политическия живот на княжеството. След избора на втория български владетел - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, Стамболов е назначен за министър-председател и до май 1894 г (когато подава оставка). направлява цялостната политическа дейност на страната. От този момент насетне се опитва да съсредоточи силите си в създадената от него Народнолиберална партия (1886-1887 г.) и в издаването на нейния печатен орган. Дейността му обаче е силно възпрепятствана, тъй като е поставен фактически в положение на домашен арест. В началото на юли 1895 г. е нападнат на една от централните столични улици и съсечен.

Стефан Стамболов е автор на неголям брой стихотворения, част от които издава още през 1875 заедно с Хр. Ботев в стихосбирката "Песни и стихотворения". Бил е журналист и преводач.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;