На тази дата през 1909 г. на тази дата Русия, първа от Великите сили, признава обявената на 22 септември 1908 година Независимост на България от Османската империя.

На 5 февруари са родени: българският офицер Първан Драганов, поетесата Леда Милева, композиторът Антони Дончев.

На 5 февруари умират: офицерът Никола Рибаров, езиковедът Светомир Иванчев.

2002 г.

В периода 5 – 6 февруари президентът Георги Първанов прави първото си официално посещение в чужбина – в Брюксел. Той посещава Главния щаб и Главната квартира на НАТО, както и Комисията на Европейския съюз, където разговаря с Гюнтер Ферхойген. Не се постига компромис по затварянето на трети и четвърти реактор на АЕЦ "Козлодуй".

Георги Първанов е втори мандат президент на България. На 18 ноември 2001 г. печели изборите с 53,3 процента от гласовете. Опонентът му Петър Стоянов, получава 46,7 процента от гласовете. На 22 януари 2002 г. Георги Първанов встъпва в длъжност президент на Република България. Официалната церемония по предаването на президентския пост се провежда пред паметника на Незнайния войн. На президентските избори през 2006 г. Георги Първанов и Ангел Марин печелят втория тур с резултат от 75,9 на сто от гласовете на избирателите. Кандидат-президентската двойка Волен Сидеров – Павел Шопов получава 24,1 на сто.

1960 г.

Обнародван е Закон за прокуратурата в Народна Република България.

Първият Закон за устройството на съдилищата в България е приет на 25 май 1880 г. С влизането му в сила се отменя първия раздел на Временните правила за устройство на съдебната власт в България от 1878 г. Съдебната система в България се основава на Руския устав за съдебните учреждения от 1864 г. Прокуратурата като самостоятелна специализирана институция в лицето на Главна прокуратура, стояща начело на система от органи за надзор за стриктно изпълнение на законите е създадена с Указ № 479 от 22 март 1948 г. (ДВ, бр. 70 от 1948 г.)на основание Конституцията на НРБ от 1947 г. В законите за прокуратурата от 1952 г., 1960 г. и 1980 г. са запазени основните принципи, върху които е изградена прокуратурата от 1948 г. При тогавашното устройство Прокуратурата се състои от Главен прокурор, окръжни и районни прокурори. За точното и еднакво изпълнение на законите тя е изградена на принципа на единоначалието и централизма. Главният прокурор отчита дейността на прокуратурата пред Народното събрание. Той ръководи и контролира дейността на органите на прокуратурата, лично назначава и уволнява всички прокурори в страната, има право на законодателна инициатива.

1933 г.

Завръщат се 18 земеделски емигранти начело с Недялко Атанасов и Христо Стоянов, които се обявяват за членове на Български земеделски народен съюз (БЗНС) “Врабча 1".

След държавния преврат от 9 юни 1923 г. Недялко Атанасов и Христо Стоянов, които по това време заемат министерски постове в кабинета на Александър Стамболийски са арестувани заедно с други министри. Недялко Атанасов тогава е министър на железниците, пътищата и съобщенията, а Христо Стоянов е министър на МВР. На 9 април 1924 г. Недялко Атанасов получава оправдателна присъда, но не е пуснат на свобода. Недялко Атанасов и Христо Стоянов успяват да избягат от затвора и да емигрират в Югославия, където стават членове на Задграничното представителство на Българския земеделски народен съюз.

1909 г.

Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България.

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.), според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция (1908 г.) се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор (1878 г.) са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.). Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната (1877–1878 г.), срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България.

1889 г.

С указ № 28 на княз Фердинанд се дава разрешение на Военното министерство за закупуване на първите картечници за армията.

1871 г.

Васил Левски изготвя писма до Филип Тотю в Одеса и Панайот Хитов в Белград, с които кани двамата войводи да се включат дейно в работата на Вътрешната революционна организация.

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев, Дяконът, Апостолът) е виден деец на националнореволюционното движение, революционен демократ, гениален идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Роден е на 19 юли 1837 г. (6 юли стар стил) в Карлово в семейството на разорен занаятчия. През 1862 г. заминава за Сърбия и постъпва в Първата българска легия в Белград. След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода, а след това известно време работи като абаджийски чирак в Белград. През пролетта на 1867 г. по препоръка на Георги Сава Раковски е включен от Панайот Хитов в неговата чета като байрактар. През лятото на същата година преминава заедно с нея в българските земи и извървява целия й път до сръбската граница. Пристигайки отново в Белград, Левски участва и във Втората българска легия (1868 г. ). Като непосредствен участник в двете легии и в четата на Панайот Хитов той стига до извода, че борбата на българите за национално освобождение трябва да бъде поставена вън от зависимостта на външни фактори и че четите не могат да вдигнат народните маси на обща борба против османската власт. Левски достига до идеята за пренасяне центъра на подготовката на бъдещата национална революция вътре в страната и вместо организираните в съседните страни революционни чети да се пристъпи към изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в главните революционни огнища на българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. След като не успява да ги убеди в нейната правота, решава да се заеме сам с реализирането й. В края на 1868 г. и през 1869 г. Левски предприема две обиколки из България, като при втората започва да основава революционни комитети. В края на 1870 г. той създава и ръководен център на Вътрешната революционна организация (ВРО) в Ловеч под наименованието "Привременно правителство в България". През 1871 г. Левски продължава дейността си по изграждане на революционни комитети. На 27 декември 1872 г. той е заловен чрез предателство в Къкринското ханче (на изток от Ловеч). Първоначално е отведен за разследване в Търново (днес Велико Търново), а след това е изправен пред специален съд в София. Пред съдиите се държи мъжествено и достойно, като прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация (ВРО) върху себе си и по такъв начин не позволява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и е обесен на 18 февруари 1873 г. (6 февруари стар стил) край София (на мястото на днешния паметник в центъра на столицата).

На тази дата са родени:

1959 г.

Роден е Антони Кирилов Дончев – български композитор и пианист. Завършва музикално училище и Музикалната академия в София, специалност "Пиано" в класовете на професор Мара Петкова и професор Богомил Стършенов. Дебютира още когато е ученик на джаз-срещата в София през 1978 г. като пианист. През 80-те години на ХХ в. свири в квартет "Фокус". През 1985 г. заедно с Хр. Йоцов създават "Акустична версия", наложила се като водеща джазформация. Двамата печелят редица награди: I награда в Оелаарт, Белгия (1985 г.); Голямата награда в Леверкузен, Германия (1986 г.). През 1986 Дончев е включен в класацията на надеждните млади джазмузиканти на Европа. В периода 1987-1989 г. Дончев преподава в Музикалната академия. От 1992 г. пише музика за постановки в театър "София", Първи частен театър "Ла Страда" и др. Плодотворно е сътрудничеството му с режисьора Теди Москов ("Някои могат, други не", "Най-хубавото село" (награда за музика "Златния делфин", 1986 г., 1988 г.); ТВ продукция "Улицата" и театрални постановки в Германия - "Лебедова песен" (Дюселдорф; 1986 г.), "Макбю" (Бремен; 1996 г.), "Дом № 13" и "Blau in Blau" ("Талиа театър", Хамбург, 1997 г., 1998 г.). Пише музика за игрални филми ("Бягащи кучета", "Любовното лято на един льохман", "Приятелите на Емилия", "Вагнер") и за постановки на куклен театър. Има много изяви като джазмузикант - концерти с Милчо Левиев и А. Вапиров, проект за фестивали в Солун и Варна, записи с Петър Ралчев (албум "Фолк джаз бенд", 1988 г.), с гръцката певица Алексия (албум "Clasics", 1996 г.), с Йълдъз Ибрахимова.

1933 г.

Роден е Неделчо Милев - български кинокритик и теоретик, проф. Става д-р по изкуствознание (1978 г.) с труда си “Относителност и екран". Старши научен сътрудник в Института по изкуствознание към БАН. Дългогодишен сътрудник на специализирания филмов печат, най-изявеният български теоретик на киното (завършва театрознание и специализира във ВГИК). Основател (1973 г.) на Филмовия факултет във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) и завеждащ Катедра по теория на киното (проф. от 1981 г.). Автор е на редица трудове и книги с основополагащо значение за развитието на българска научна филмова мисъл: “Божеството с три лица" (1968 г.), “Пътят на психофизическия монолог" (1968 г.), “Кръстопът на дискусиите" (1976 г.), “Киното - техническо и творческо явление" (1979 г.), “Българският исторически филм" (1982 г.), “Опит за елементарна теория на киното" (1984 г.), “Кино и слово" (1990 г.).

1925 г.

Роден e Генчо Динев Стоев – български белетрист. Завършва гимназия в родния си град, Харманли, през 1945 г., а през 1951 г. и философия в СУ “ Св. Климент Охридски" . Член е на РМС от 1940 г.; участва в саботажи по директния немски телетип Берлин-Анкара-Техеран. През 1941-1943 г. е отговорник на РМС в гимназията и член е на районния комитет на РМС. През 1943 г. получава смъртна присъда, отменена поради непълнолетие. След 9 септември 1944 г. е редактор във в-к “Народна младеж" (1948-1949 г.), “Литературен фронт" (1950-1951 г., 1965-1967 г.), изд. “Народна младеж" (1952 г.), Партиздат (1956-1961 г.) и “Български писател" (1968 г.). Член в на редколегиите на в-к “Литературен фронт" и сп. “Родна реч". Член в на БКП, на СБП. Уволняван е от работа заради критики към В. Червенков и социалистическия строй. Наказанието му е 15 години забрана за публикуване. След 1976 г. 2 пъти е изключван от БКП. Автор е на “Истински хора" (1953 г.), “Лош ден" (1965 г.), “Цената на златото" (1965 г.), “Като ластовици" (1970 г.), “Циклопът" (1973 г.), “Завръщане" (1976 г.), “Досиета" (1990 г.), “Като ластовици. Новели"; “Далечно, хубаво и чисто" (1997 г.), “Много висока тераса" (1998 г.); “Прокоба и слънце. Есета" (2000 г.). Носител е на първата общобалканска награда “Хемус" за български писател за романа “Цената на златото" (Солун, 1997 г.); награда “Паисий Хилендарски" (2001 г.).

1920 г.

Родена е Леда Гео Милева - българска поетеса и преводачка. Дъщеря на Г. Милев. Учи в Американския колеж в София (1938 г.). Завършва Института за детски учителки в София (1940 г.). Отговаря за детските радиопредавания в БНР след 9 септември 1944 г., редактор в издателство “Народна младеж" (1951-1956 г.), главен редактор на сп. “Дружинка" (1956-1960 г.), директор на БНТ (1966-1970 г.). Работи в Културния отдел на Министерството на външните работи (1970-1972 г.). Постоянен представител на България при ЮНЕСКО от 1972 г. Председател на българския ПЕН-център. Председател на Съюза на преводачите (1979-1989 г.), главен редактор на сп. “Панорама" (1980-1990 г.). Член е на управителния съвет на СБП (1979-1989 г.), член е на Управителния съвет на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО (1984-1992 г.). В поезията дебютира през 1940 г.. Публикува много детски произведения, публицистика, преводи от руски и английски език, участва в редакцията на произведенията на своя баща. Автор е на стихосбирки за деца: “Заю на разходка" (1946 г.), “Работна мецана" (1954 г.), “Влакче през града" (1960 г.), “Мустакатият Иванчо" (1957 г.), “бели лястовички" (1962 г.), “Влак-юнак" (1967 г.), “Цветни приказки" (1969 г.), “Юначе с калпаче" (1968 г.), “Черно фламинго" (1978 г.), “Как идва денят" (1982 г.), “Къде е хоботът на слона" (1983 г.), “Три букви", “Златоперко" (1980 г.), “Листата на брезата" (1970 г.), “Зайченцето бяло" (1993 г.). Превежда английски, индийски народни приказки, романите “Стършел" от Е. Л. Войнич, “Фирмата" от Дж. Гришам. Награди: на СБП за кн. “Черно фламинго", наградата “П. Р. Славейков" на МНП за цялостно творчество.

1890 г.

Роден е Първан Драганов - български офицер, дипломат и политик. Завършва Военното училище в София (1909 г.) и Военната академия в Германия. След Първата световна война е на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III (1915-1918 г.); флигел-адютант (1920-1932 г.), военен аташе в Берлин (1932-1935 г.), съветник в българска легация в Париж (1935-1936 г.), пълномощен мин. във Виена (1936-1938 г.), в Берлин (1938-1942 г.) и Мадрид (1942 - 1.06.1944 г.). Министър на външните работи и вероизповеданията в кабинета на Ив. Багрянов (1.06. - 2.09.1944). Осъден на смърт от т. нар. Народен съд. Присъдата е изпълнена на 1 февруари 1945 г. Реабилитиран през 1996 г.

На тази дата умират:

1991 г.

Умира Светомир Тодоров Иванчев - български езиковед. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски" (1944 г.), специализира във Варшава и Краков (1958 г.-1959 г.). Професор по славянско езикознание в СУ от 1970 г. Чете лекции в университети в Прага, Упсала и Страсбург. Директор е на Института за български език към БАН (1976-1977 г.), генерален секретар на Българския национален комитет на славистите (от 1976 г.), главен редактор на сп. "Съпоставително езикознание". Изследователските му интереси са в областта на славянската аспектология, езиковите контакти между български и чешки език, балканистиката и др. Превежда произведения на Я. Хашек и К. Чапек.

1927 г.

Умира Никола Илиев Рибаров – български офицер, генерал-лейтенант (1918 г.). Роден е на 01 май 1859 г. Завършва Военното училище (1880 г.), щаб-офицерски курс (1890 г.) и курс за командири на полкове (1891 г.). През Сръбско-българската война (1885 г.) участва в боевете при Сливница и Пирот. През Балканската война (1912-1913 г.) командва бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия и участва в боевете при Чаталджа. През I световна война командва 3-та пехотна дивизия.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.