София. През 1901 г. - разформирова се 5-и кавалерийски полк и от него, от 1-ви и 2-ри конен полк се формират шест кавалерийски дивизиона. На този ден през 1913 г. е формирано правителството от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия под председателството на Васил Радославов.

Три години по-късно с царски указ е учреден Военноисторическият музей в София. Георги Кьосеиванов застава начело на правителството през 1936 г.

През 1937 г. - на 4 и 5 юли в Букурещ се провежда конференция на българите от Добруджа, Банат, Бесарабия, Букурещ, Браила и Галац, която учредява българска малцинствена партия Върховен народен съвет на българското малцинство в Румъния. През 1971 г. митрополит Максим е избран за патриарх от Патриаршески избирателен църковно-народен събор с 98 гласа от 101 участници.

2013 г.

Умира Иван Викторов Григоров - български актьор.

2004 г.

Умира Георги Джубрилов - български актьор.

2003 г.

В навечерието на празника на МВР, президентът Георги Първанов връчва генералски пагони на полк. инж. Кирил Войнов – директор на Национална служба “Пожарна и аварийна безопасност", полк. Нонка Матова , полк. Богомил Янев – директор на РДВР-Благоевград, полк. Тончо Михайлов – директор на РДВР-Стара Загора.

2002 г.

Президентът Георги Първанов заминава на официално посещение в Република Хърватия. Заедно с него са още зам.-министърът на външните работи Иван Петков и зам.-министърът на икономиката и съпредседател на смесената българо-хърватска комисия за търговско-икономическо и научно-техническо сътрудничество Калоян Нинов. С Президента пътува и бизнесделегация.

В рамките на визитата си Георги Първанов провежда срещи с хърватския си колега Стипе Месич, с председателя на парламента Златко Томчич, с министър-председателя Ивица Рачан и с кмета на Загреб Власта Павич.

1996 г.

От 1 до 4 юли в църквата "Света Параскева" синодът на неврокопския митрополит Пимен открива свой църковно-народен събор, на който е провъзгласен за алтернативен патриарх на Българската православна църква (БПЦ). Приветствия към събора поднасят главният прокурор Иван Татарчев и политиците Иван Куртев, Васил Гоцев, Петко Илиев. В същия ден вицепремиерът Светослав Шиваров обявява църковно-народния събор на Пимен за незаконен.

1975 г.

От 2 до 4 юли на посещение в България пристига гръцкият министър-председател Константинос Караманлис.

Константинос Караманлис е президент на Гърция в периода 1980-85 г. и 1990-95 г. Той е основател (1956 г.) и лидер (до 1963 г.) на партията Национален радикален съюз. През 1974 г. основава партията "Нова демокрация" и неин лидер до 1980 г. Министър-председател на Гърция от 1955 г. до 1963 г. и в периода 1974 г. - 1980 г.

1971 г.

След смъртта на патриарх Кирил наместник-председателят на Светия синод на Българската православна църква митрополит Максим е избран за патриарх от Патриаршески избирателен църковно-народен събор с 98 гласа от 101 участници.

Българският патриарх Максим (със светско име Марин Найденов Минков) е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско. След завършване на прогимназия става послушник в Троянския манастир. От 1929 г. до 1935 г. учи в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличие. През следващите три години Марин е певец и деловодител при храма “Успение Богородично" в Русе. От есента на 1938 г. до 1942 г. изучава богословие в Софийския университет "Св. Климент Охридски", като през ваканциите е певец, библиотекар и проповедник в Троянския манастир. През последната година на обучението си (на 13 декември 1941 г.) приема монашески подстриг с името Максим от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария “Св. Йоан Рилски" е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския Митрополит Паисий. След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Близо пет години заема тази длъжност (от 1942 г. до лятото на 1947 г.). Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир “Успение Богородично" се състои ръкоположението на отец Максим за йеромонах от Врачанския Митрополит Паисий. На 12 юли 1947 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От 1 септември 1947 г. до 1 май 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 г.) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След като се завръща в България заема поста главен секретар на Св.Синод (от 15 юли 1955 г. до 1960 г.), като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на БПЦ (от 1957 г. до 1960 г.). Хиротонисан е в епископски сан с титлата "Браницки" на 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски". На 30 октомври 1960 г. е избран, а на 20 ноември същата година канонически утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил, митрополит Максим е наместник-председател на Св. Синод от 13 март до 4 юли 1971 г. По решение на Патриаршеският църковно-народен избирателен събор в София е интронизиран на 4 юли 1971 г. за Софийски митрополит и Български патриарх.

1964 г.

България и СССР подписват спогодби за оказване на помощ от страна на СССР за ускоряване развитието на нефтената промишленост и на геологопроучвателните работи по нефт и газ в България. СССР предоставя дългосрочен кредит на България.

1952 г.

Петър Вичев е арестуван от комунистическата милиция по обвинение в шпионаж в полза на Ватикана, в организиране на въоръжени групи за борба с "народната демокрация". Обвинен е също, че е водач на католически заговор срещу държавата. Екзекутиран е заедно с отец Й. Шишков, отец П. Джиджов и епископ Евгени Босилков. При идването си в България през 2002 г. папа Йоан Павел II го обявява за блажен.

Петър Вичев (отец Камен Вичев) е роден на 23 май 1893 г., с. Срем, Бургаска област. Той е български католически свещеник. През 1910 г. е послушник в Ордена на успенците в Белгия, където приема името Камен. Учи теология в Лувен от 1912 г. Преподава в малката семинария в Кумкапу, Истанбул, където е ръкоположен за свещеник от източния обред. Защитава докторат по теология в университета в Страсбург и става преподавател по философия в колежа "Св. Августин" в Пловдив. Сътрудничи на католическия в. "Истина" и сп. "Византийски изследвания".

1936 г.Георги Кьосеиванов застава начело на правителството. Държавният деец и дипломат е роден в Пещера на 19 януари 1884 г. Завършва право в Париж през 1905 г., след което преминава на дипломатическа работа. Той е в българските легации в Рим през 1912 г., в Цариград в периода 1913 г.-1915 г., в Берн в периода 1918 г. -1920 г., в Берлин през 1920 г., в Париж в периода 1923-1924 г. Управлява българската легация в Букурещ в периода 1924 г. – 1925 г. От 1925 г. до 1929 г. е върнат в Министерството на външните работи и изповеданията, където заема отговорни длъжности. През 1929 г. – 1931 г. е български пълномощен министър в Белград, след което за кратко време оглавява българската легация в Атина и от 1932 г. до 1934 г. е български пълномощен министър в Белград. От декември 1934 г. до април 1935 г. е началник на канцеларията на цар Борис III. След назначаването на кабинета на Андрей Тошев през април 1935 г. става министър на външните работи и изповеданията, а от ноември същата година поема и министърпредседателския пост, на който остава до февруари 1940 г. През ноември същата година е изпратен за български пълномощен министър в Берн, Швейцария, на която длъжност остава до 1 октомври 1944 г. Тъй като не признава установената след 9 септември 1944 г. отечественофронтовска власт, отказва да се завърне в България и до края на живота си живее в Швейцария. Умира на 27 юли 1960 г.

1916 г.

С царски указ е учреден Военноисторическият музей в София.

Със заповед № 391 започва действителното комплектуване на колекциите на музея. Военният музей е третата общонационална музейна структура след разделянето през 1906 г. на първия български Народен музей на два музея - Археологически и Етнографски. Той обединява създадените след 1879 г. военноисторически къщи - музеи. Първата експозиция на Главния Военен музей е открита едва на 12 май 1937 г. на ул. "Московска" № 15, в сграда, дарена от Софийското офицерско събрание. През 1949 г. музеят е преименуван в Централен музей на народната армия. През 1950 г. – 1951 г. Музеят е преместен на бул. "Ген. Скобелев" № 23 и след година открива нова експозиция. От 1956 г. в музея започва работа реставрационно ателие. След спогодба между правителствата на България и Унгария, през 1967 г. колектива на военния музей създава единствения в чужбина Музей на Първа българска армия. През 1968 г. музеят получава статут на национална институция и променя името си на Национален военноисторически музей. Негови филиали стават Военноморският музей и Парк - музей на бойната дружба "Владислав Варненчик" в гр. Варна. От 1971 г. Военният музей започва да издава научно списание "Известия на Националния военноисторически музей". През 1975 г. за своята дейност в областта на науката, просветата и културата Националния военноисторически музей е награден с І степен на орден "Кирил и Методий". От април 2001 г. НВИМ се премества на нов адрес - ул."Черковна" 92.

Той издирва, съхранява, научно обработва и популяризира културни ценности, свързани с националната и европейска военна история. НВИМ развива своята дейност на територията на цялата страна. Той създава и методически ръководи полковите сбирки и музеи, музеите на видовете и родовете войски. За своето почти вековно присъствие в културноисторическото пространство, в неговите фондове са съхранени и проучени повече от един милион музейни експонати - свидетели на българската и европейска военна история. Днес Музеят разполага със застроена експозиционна площ от 5000 кв. м. Библиотеката и компютърния център осигуряват достъп до специализирана литература и електронен достъп до колекциите на музея. Външната експозиционна площ е 40 дка, с покрита част от 500 кв. м. Фондохранилищата на музея са разположени на площ от 4 200 кв. м. Извън експозиционната си площ Музеят има зали за временни изложби, брифинг зали, две мобилни конферентни зали с 50 и 200 места, книжарница, кафенета.

1850 г.

Селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата. На 6 и 7 юли пратеници на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете.

На 30 юни Али Риза паша изпраща във въстаническия лагер в района на Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания. На следващия ден се провежда съвещание на селските старейшини от Видинско и Кулско, което трябва да уточни по-нататъшната тактика на въстаниците. Изготвено е изложение, в което се описва тежкото положение на населението в Ломско, Видинско и Белоградчишко, като изрично се акцентира върху лоялността на българите към султана. "Сега - заявяват селските старейшини, сме станали и трите нахии да си видиме правицата, що ни писуваше фермано царски, а они обърнаха на назе пушки, ножеве, топове, та ни избиха, изсекоха, къщи запалиха, попове изсекоха, църкви обраха, пивници изтрошиха, брашно разпиляха, казани съсипаха..."

На тази дата са родени:

1967 г.

Роден е Йордан Лечков – един от “Златното поколение" на българския футбол. Основното си образование завършва в VІІ основно училище "Панайот Хитов" в град Сливен, а средното — в Средно политехническо училище (СПТУ) по машиностроене, специалност “Цифрово програмно управление".

Още на 10 години започва да тренира футбол. Първите си стъпки прави във Футболен клуб Сливен под ръководството на треньора Боян Кирчев. Дебютът му в професионалния футбол е на 18 години. Тогава влиза в първия състав на Футболен клуб Сливен, с който постига най-големия успех в историята на клуба — носител на Купата на България през 1990 г. Година по-късно, през 1991 г., преминава в редиците на ЦСКА и става шампион на България през 1992 г. Същата година облича фланелката на немския отбор от град Хамбург Хамбургер Шпортферайн и става първият българин, който се е наложил в Бундеслигата. В Хамбургер Шпортферайн Лечков остава 4 години. През този период е и най-големият му успех, който постига заедно с националния отбор по футбол на България. През 1994 година на Световното първенство по футбол в Съединените щати става бронзов медалист и едно от "златните момчета" на България. Заради високите успехи заедно с целия Национален отбор е награден с орден Стара планина от президента на България Желю Желев. Почетен гражданин е на Сливен. След приключването на престоя му в Хамбургер Шпортферайн през 1996 г. Лечков преминава във френския футболен отбор Олимпик Марсилия, където престоява една година. Оттам облича фланелката на Бешикташ, Турция, където остава до февруари 1998 г. С това слага край на футболната си кариера и се отдава на развитието на собствен бизнес в родния си град Сливен.

1883 г.

Роден е Петър Стоянов Мутафчиев. Той е български историк медиевист и византолог, редовен член на БАН от 1937 г. Баща е на професор Вера Мутафчиева. Мутафчиев завършва специалност “История" и “География" в СУ “Св. Климент Охридски" през 1910 г. Специализира византология в Мюнхен. Работи в Народния музей в София за периода 1910 г.-1920 г. Преподавател в Катедра “История на Византия и Източна Европа". Уредник на Средновековния отдел към Народния археологически музей в София през 1910 г.-1920 г., с прекъсвания по време на войните. Мутафчиев участва в Балканската и Междусъюзническата война, както и в Първата световна война като запасен офицер. Награден е с орден “За храброст", IV степен през 1917 г. Специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет при проф. А. Хайзенберг като стипендиант на фонда “М. Дринов". Мутафчиев е редовен доцент в Катедра “История на Източна Европа и Византия" от 1923 г. Получава Първа награда за наука от фонд “Берлинов", присъдена му от УС на БАН през 1927 г. Мутафчиеве член-кореспондент на Славянския институт в Прага от 1929 г., по-същото време е избран и за почетен член на Българския археологичен институт. През 1935 г.-1943 г. е главен редактор на сп. “Просвета". Мутафчиев е редовен професор в СУ “ Св. Климент Охридски", почетен член на Полското историческо дружество и действителен член на БАН (1937 г.). Титуляр в на Катедра “История на Източна Европа и Византия" в СУ “ Св. Климент Охридски" през 1937 г.-1943 г. Декан е на Историко-филологическия факултет на СУ “ Св. Климент Охридски" през 1936 г., а на следващата година е избран за действителен член на БАН. Мутафчиев е почетен член на научното дружество “Стефан Тиса" в Дебрецен от 1938 г. Почетен доктор на СУ “ Св. Климент Охридски". Член е на Полската АН (1939 г.); почетен д-р на Виенския университет (1943 г.). Автор е на над 270 научни статии, студии и книги. Негови съчинения са “История на българския народ" (в 2 т., 1943 г.; 1986 г., с редактор В. Гюзелев), “Избрани произведения" (в 2 т., 1973 г.), “История на българския народ (681-1323 г.)" (1986 г.), “Книга за българите" (1987 г.), “Лекции по история на Византия" (в 2 т., 1995 г.), “Лекции по история на културата" (1995 г.), “Изток и Запад в Европейското средновековие" (1997 г.), “История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското възраждане" (1998 г. в съавторство с В. Мутафчиева). Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 г. в София.

1873 г.

Роден е Владимир Димитров Моллов - обществен и държавен деец, юрист, действащ член на БАН. Завършва право в Московския университет, специализира в Париж, Хале, Лайпциг, Виена и Торино. След завръщането си в България през 1900 г. става доцент във Висшето училище (дн. СУ "Св. Климент Охридски"). От 1904 г. до 1908 г. е извънреден професор, а по-късно и хоноруван професор по наказателно съдопроизводство в Юридическия факултет на СУ. В периода 1905 – 1906 г. е декан на този факултет. Многократно е секретар на Философско-обществения клон на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Моллов е сред ръководителите на Демократическата партия. След образуването на Демократическия сговор през 1923 г. става един от неговите водачи. Включван е в състава на няколко правителства – министър на народното просвещение (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.), министър на железниците, пощите и телеграфите (21 юни–17 октомври 1918 г.), министър на финансите (4 януари 1926 г. – 29 юни 1931 г.). Ръководи българските делегации, които подписват Бежанския заем през 1926 г., Стабилизационния заем и Спогодбата Моллов–Кафандарис през 1927 г. Автор е на редица трудове в областта на наказателното право: "Правната основа и углавната давност", "Българското наказателно съдопроизводство с решенията на В. К. Съд", "Закон за углавното съдопроизводство заедно с всичките му стари и нови текстове и разяснения и тълкуванията от Върховния касационен съд" и др.

На тази дата умират:

2013 г.

Умира Иван Викторов Григоров - български актьор.

2004 г.

Умира Георги Джубрилов - български актьор.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.