На тази дата през 1208 г. българската войска е разгромена от латинците в битката при Филипопол (Пловдив). При несполучливи военни действия българите са изтласкани от Тракия.

На 31 юли 1876 г. в бой с турски потери загива Сидер Грънчаров. С това приключва последната въоръжена проява, свързана с Априлското въстание.

През 1997 г. е приет новият герб на Република България, изработен по проект на Николай Гогов и Георги Чапкънов, в който има 3 лъва и 4 корони.

2006 г.

България и Румъния сключват споразумение за строителството и въвеждането в експлоатация на Дунав мост 2. Документът е парафиран в присъствието на министъра на транспорта Петър Мутафчиев от заместник-министъра Весела Господинова и от държавния секретар на Министерството на администрацията и вътрешните работи на Румъния Александру Мирча.

2000 г.

Окончателно се провалят преговорите по продажбата на БТК на гръцко-белгийския консорциум ОТЕ-КПН.

1997 г.

Приет е новият герб на Република България, изработен по проект на Николай Гогов и Георги Чапкънов, в който има 3 лъва и 4 корони.

1996 г.

Правителството изготвя програма за преструктуриране на българската икономика, която предвижда фалиране на губещи предприятия.

1979 г.

Бюрото на Министерския съвет издава разпореждане за организирането и провеждането на Международната детска асамблея "Знаме на мира" в София и за изграждане на монумента "Знаме на мира".

1963 г.

На 31 юли и 1 август се провежда Пленум на ЦК на БКП, който разглежда решенията на съвещанието на СИВ в Москва от 24-26 юли същата година за всестранно сближаване на социалистическите страни - най-вече по пътя на икономическото сътрудничество.

1950 г.

Постановление на Министерския съвет за дейността на Главната дирекция на радиоразпръскването и радиоинформацията и на Главната дирекция на кинематографията. Създадена е Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения. ДП "Българска кинематография" се отделя от КНИК и се обособява като Главна дирекция на кинематографията при Министерския съвет.

1938 г.

България и Балканският пакт подписват Солунското споразумение.

Споразумението е подписано в Солун от българския министър-председател Г. Кьосеиванов и гръцкия министър-председател Й. Метаксас. Метаксас сключва споразумението от името на всички държави, влизащи в Балканския пакт. Според постигнатите договорености страните се отказват от прилагането на военните клаузи на Ньойския мирен договор от 1919 г. и от решенията на Лозанската конференция от 1922 г.–1923 г., касаещи границите в Тракия. Солунското споразумение е постигнато с посредничеството на Англия и Франция, които се стремят да намалят напрежението на Балканския полуостров и да създадат бариера срещу разширяване влиянието на Германия и Италия към Проливите. Солунското споразумение не разрешава териториалните спорове между балканските държави, поради което България не променя отношението си към Балканския пакт.

1921 г.

По инициатива на спортен клуб "Христо Ботев" (Разград) в Плевен е учредена Севернобългарска спортна лига със седалище във Варна и с орган вестник "Спорт". На същия ден в София е създадена Софийска спортна лига с 10 футболни отбора и с орган вестник "Спорт" (от септември).

1891 г.

Състои се първа аудиенция на Стефан Стамболов при султан Абдул Хамид II.

Абдул Хамид II е османски султан, син на Абдул Меджид, владетел на Османската империя (1876-1909 г.). Идва на престола с помощта на младотурците, но скоро след това се разправя с тях и установява еднолична диктатура. По внушение на английската дипломация проваля Цариградската конференция (1876-1877 г.). Отказът му да приеме Лондонския протокол от 1877 г. за провеждане на реформи в империята става повод за избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), която завършва с поражение за Турция. По отношение на западните европейски велики сили Абдул Хамид II държи угодническа линия на поведение, в резултат на което превръща империята в тяхна полуколония. Спрямо поробените християнски народи провежда курс на жесток терор, с което си спечелва и прозвището Кървавия султан. Потушава безмилостно Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Избухналата Младотурска революция през 1908 г. го заставя да възстанови изработената още през 1876 г. конституция, но тайно крои планове за нова разправа с младотурците. Организираният от него метеж през април 1909 г. завършва без успех, поради което е свален от престола. До края на живота си е държан под домашен арест.

1886 г.

Екзархийският устав, приспособен за Княжеството, е въведен и в Южна България.

През 1871 г. на църковно-народния събор в Цариград е приет екзархийски устав, изкован от два основни принципа. Съборност: участие на духовни и светски лица в църковното управление, и изборност на управителните органи. Тези правила за устройство на Българската екзархия изискват мандатност на митрополитите и мандатност на самия екзарх през 4 години. Реакцията на тогавашния православен свят е осъдителна.

1877 г.

Руското командване сформира Южен отряд начело с генерал Феодор Радецки. Задачата на отряда е да отбранява старопланинските проходи.

Сюлейман паша предприема настъпление срещу Стара Загора. След тежки отбранителни боеве, в които участва и Българското опълчение, градът е превзет и опожарен от турците.

Сюлейман паша e турски маршал. Член е на Младотурската партия. Участва в свалянето на султан Азис и става генерал през 1876 г. Главнокомандващ е на турските войски при потушаването на въстанието в Херцеговина. Поема командването на армиите срещу настъпващите в Южна България руски войски, но не успява да съкруши отбраната на Шипченския проход. Опожарява Стара Загора и околните села. На 21 септември 1877 г. става главнокомандващ на всички турски войски, но е принуден да напусне последователно Пловдив и Одрин. През 1878 г. е лишен от маршалския си чин; осъден е за държавна измяна в Цариград и е изпратен на заточение в Бакия, където умира.

1208 г.

Българската войска е разгромена от латинците в битката при Филипопол (Пловдив). В резултата на несполучливи военни действия българите са изтласкани от Тракия.

На тази дата са родени:

1960 г.

Родена е Кристина Димитрова – българска естрадна изпълнителка. Завършва Естрадния отдел на БДК в класа на Ст. Анастасов (1981 г.). Кристина Димитрова е солистка на оркестрите "Спектър", "Метроном", "София", "Динамит брас бенд". Автор на почти всички текстове на песните й е Ив. Тенев. От 1985 г. популярност печели дуетът й с О. Горанов. Представя свои песни на различни фестивали и конкурси в България и чужбина. Концертира зад граница (СССР, ГДР, Полша, Румъния, Гърция). Издава албума "Добре ми е така" през 1987 г.

1948 г.

Роден е Велко Кънев - български театрален и филмов актьор, дебютирал в “Неделни мачове" (1974 г.). Един от изявените ни трагикомични актьори, член на група “НЛО". Снима се във филмите: “Бой последен" (1976 г.), “Матриархат" (1977 г.), “Всички и никой" (1978 г.), “Оркестър без име" (1982 г.), “Зелените поля" (1984 г.), “Константин Философ" (1983 г.), “Петък вечер" (1986 г.), “Да обичаш на инат" (1986 г.), “Онова нещо" (1991 г.), “Испанска муха" (1996 г.). В театъра участва в постановките “Полковникът-птица" (2000 г.), “Призраци в Неапол" (2001 г.), “Дядо Коледа е боклук" (2002 г., реж. дебют) и др.

1938 г.

Родена е Веселина Геринска - българска режисьорка.Тя завършва режисура във ВГИК Москва. Първи голям успех постига с филма "Чипровски килими", част от дипломната й работа, за който получава награда в Брюксел. Режисирани от нея документални филми са "Поменувайте ме, братя" (1966 г.), трилогията за Благоев (1965-1967 г.), "Щастливецът" (1967 г.), "Банскалии" (1967 г.), "Към града" (1970 г.), "Приказка за тъжната земя" (1973 г.), "Кървава песен" (1973 г.). Веселина Геринска е заснела и игралните филми “Вината" (1976 г.) и "Живи хора" (тв, 1980 г.), "Дишай, човече" (1981 г.).

1927 г.

Роден е Константин Григориев – български режисьор. Режисира филмите "Нашите гъби" (1954 г.), "Цветът в телевизията" (1960 г.), "Възрастта на нашата планета" (1961 г.), "Тук свършва морето" (1964 г.), "Зов на любовта" (1965 г.), "Усмивки на природата" (1969 г.), "Свещеният бръмбар" (1969 г.), "Еднобрачие и хареми" (1970 г.), "Антични теракоти" (1972 г.), "Живот над покривите" (1973 г.), "Стрели над водата" (1975 г.), "Тези чудесни опашки" (1977 г.), "Племето на твърдокрилите" (1981 г.), "Откровенията на земенския зограф" (1982 г.), "Ние живеем сред езичници" (1989 г.), "Пролетни гласове" (1990 г.), "Тайните на Витоша" (1995 г.).

1914 г.

Роден е Камен Калчев (псевдоним на Петър Митев Калчев) – български писател. Завършва гимназия в София през 1934 г. Осъден е за антидържавна дейност и лежи в Софийския затвор (1935-1936 г.). Следва администрация и финанси в Свободния университет в София; работи като счетоводител в дружество “Петрол". След 9 септември 1944 г. е редактор във вестник “Септемврийче" (1945 г.), списание “Пламъче" (1945-1950 г.), списание “Септември" (1950-1953 г.), главен редактор и директор на издателство “Български писател" (1957-1962 г.), главен редактор на Издателството за литература на чужди езици, председател на СБП (1962-1964 г.), заместник-председател на СБП от 1974 г. Започва литературния си път със стихове. Първия си разказ - “Кучешки живот", публикува през 1935 г. в сборник “Сигнали". Сътрудничи на левия литературен печат с разкази и очерци. След 9 септември 1944 г. създава над 30 книги с разкази, повести, романи, романизирани биографии, пътеписи, мемоари, драми и произведения за деца. След романа “Семейството на тъкачите" (ч. I, 1956; ч. II, 1960 г.) творчеството му става по-самобитно, отърсва се от описателността и суровото поднасяне на жизнения материал.

По-известни негови съчинения са “Всемогъщият човек" (1940 г.), “Сребърният ключ" (1947 г.), “Син на работническата класа" (1949 г.), “Живите помнят" (1950 г.), “Двама в новия град" (1964 г.), “Софийски разкази" (1967 г.), “Маски" (1971 г.), “Огнено лято" (1973 г.), “Въстанието" (1975 г.), “Огледалото" (1977), “Романтична история" (1979 г.), “Срещи с любовта" (1979 г.), “Градът на нашето страдание" (1980 г.), “Пробуждане" (1981 г.), “Люба" (1982 г.), “Песента на Мария" (1983 г.), “Третият" (1985 г.), “Мирни времена. Трилогия" 1986 г., “Вечерни разкази" (1987 г.) и други.

1906 г.

Роден е Веселин Георгиев Стайков – български художник - график и живописец. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1932 г.) при Ц. Тодоров. Учи факултативно графика при В. Захариев Стоянов, специализира живопис в Италия (1940 г.) при Ф. Карена. Работи в държавната печатница в София (1933 г.), дълги години е консултант към Министерството на съобщенията (1944 г.-1970 г.). Преподава във Висшия институт за изобразителни изкуства в София (1946-1951 г., 1958-1970 г.), професор от 1960 г., декан на Изящния факултет на института (1962-1964 г.). Веселин Стайков е член на ръководството на Съюза на българските художници и е негов секретар (1955-1956 г.). Негови са картините “Букова гора" (1925 г.), “Созопол" (1929 г.), “Улица във Флоренция" (1940 г.), “Автопортрет" (1945 г.), “Милка" (1946 г.), “Черна ваза с цветя" (1948 г.), “Пейзаж от Драгалевци" (1956 г.), “Из Китай" (1958 г.), “Париж - мост над Сена" (1965 г.) и други. Графичните му композиции са със сюжети от големия град и трудовия живот на хората - “Строеж" (1932 г.), “Градът" (1934 г.), “Рибари" (1934 г.), “Мелник" (1937 г.), “Банско" (1937 г.), “Каменари" (1938 г.), “Старият дъб" (1939 г.). Създава серията “Крали Марко" (1938-1939 г.); използва техниката на офорта при живописното третиране на преходите между различните планове - “Лодки" (1947 г.), “Слънчогледи" (1947 г.), “Пейзаж със снопи" (1955 г.), “Зима" (1956 г.); литографии - “Край Созопол" (1952 г.), “Лодки" (1953 г.), “Мелник" (1967 г.). Работи гравюри на дърво - “Възстановяване" (1950 г.), “Язовир “Кърджали" (1963 г.) и други. След втората половина на 50-те години създава по-синтетични по форма графики - “Китайски цикъл" (1958 г.), “Мелнишки пейзаж" (1967 г.) и др. Автор е на приложна графика (пощенски марки), на графични портрети на Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, П. Берон, Х. Димитър, Ф. Тотю, Ст. Караджа и др., на статии по проблемите на графиката и графичното изкуство.

1875 г.

Роден е Жеко Радев – български географ.

Жеко Радев завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Той е професор по физическа география в Софийски Университет и е един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество.

Негови трудове са "Карстови форми в Западна Стара планина" (1915 г.), "Природна скулптура по високите български планини" (1920 г.), "Река Въча и нейната долина" (1923 г.), "Източна Стара планина и долината на р. Камчия" (1926 г.) и др.

На тази дата умират:

1945 г.

Умира Георги Хадживичев Павлов - български учен, ветеринарен лекар и общественик. Завършва ветеринарна медицина в Торино с докторат (1910 г.), работи като околийски ветеринарен лекар в Търговище (1910-1914 г.), Омуртаг (1914 г.), Свищов (1914 г.), Айтос (1919-1922 г.), Бургас (1914-1915 г.), районен ветеринарен инспектор на Южна България (1922-1923 г.). Началник на ветеринарното отделение при Министерството на земеделието (1922-1935 г.). Един от основателите на Ветеринарномедицинския факултет на Софийския Университет (1923 г.), професор (1928 г.) в Катедрата по ветеринарна полиция, администрация и съдебноветеринарна медицина; декан на Ветеринарномедицинския факултет (1937-1939 г., 1940-1942 г.). Организира мрежата от държавни ветеринарни лечебници и амбулатории, основател е и първи главен редактор на списание "Ветеринарно скотовъдно знание" (1924-1935 г.). Теоретик и организатор на обществената ветеринарна медицина в България. Георги Хадживичев Павлов е инициатор за сключване на международни ветеринарни конвенции; по негова инициатива е създаден и фонд за борба с епизиотиите.

Негови съчинения са "Нашата търговия с животни и животински продукти и ветеринарните конвенции" (1932 г.), "Застраховката на домашните животни" (1939 г.), "Исторически бележки върху българската ветеринарна медицина" (1944 г.), "Обществена ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Зоопрофилактни основи на обществената ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Лекции по съдебна ветеринарна медицина" (1949 г., посмъртно) и др.

1906 г.

Умира Петър Василев Оджаков – български книжовник, юрист, фолклорист. Член е на БКД (1884 г.). Учи в Габрово, Галац, Белград, Карловци, Нови Сад, Виена, Одеса. Завършва право в Новорусийския университет в Одеса (1867-1870 г.). Учителства в България и в Румъния. Работи като съдия в Кишинев (1873-1874 г.). Помага на Г. С. Раковски в издаването на вестник “Български дневници" в Нови Сад. Сътрудничи на българския и руския периодичен печат. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е преводач в руската армия. След Освобождението работи като главен прокурор във Върховния касационен съд, прокурор и съдия във Видинския и Врачанския окръжен съд, адвокат в Русе. Записва народни песни, издава няколко свои преводни юридически съчинения, които са едни от първите изследвания на българското обичайно право. Най-важният му литературен труд е “Наука за песнотворчество и стихотворство" (учебник, Одеса 1871 г.).

1881 г.

Умира Георги Иванов Золотович – български търговец, общественик и дарител. Учи в килийно училище в Карлово при Р. Попович, в Пловдив и в гръцко училище. Работи като писар в търговската кантора на вуйчовците си Евстати и Стефан Мутеви в Пловдив и Одеса. Търгува със зърнени храни и скоро става богат и известен търговец. Подпомага църквите, училищата, дава средства за обучението на способни българи. Участва в борбата за църковно-национална независимост. Член е на Българската община в Цариград. Заболява тежко във Франция и умира. Завещава средства, с които Министерството на народното просвещение създава фонд "Г. Ив. Золотович".

1876 г.

В бой с турски потери загива Сидер Костадинов Грънчаров. С това приключва последната въоръжена проява, свързана с Априлското въстание.

Сидер Грънчаров е деец на националноосвободителното движение. Роден е в Горна Оряховица през 1839 г. Привлечен е в националнореволюционната борба от В. Левски. Като член на местния революционен комитет и на окръжния комитет в родния си град взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Занимава се с прехвърлянето на революционни дейци и оръжие през Дунав. След погрома на въстанието участва като доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. През юли 1876 г. прави опит да се свърже с оцелели дейци и чети от Априлското въстание. Той и придружаващите го петдесетина въстаници попадат на турска потеря и след сражение край връх Мургаш (Стара планина) загива.

1868 г.

Умира Стефан Караджа (псевдоним на Стефан Тодоров Димов) – български революционер, участник в национално-освободителната борба, войвода, национален герой. Караджа е потомък на прочутия род Бимбеловци от с. Факия, Бургаско. Семейството му се изселва в Добруджа и се установява в Тулча (1854 г.). Стефан Караджа учи известно време, след което става чирак обущар; бяга в Румъния. Участва в Първата българска легия (1862 г.) в Белград. Води малка чета в Северна Добруджа (1864 г.). Отваря гостилница в Гюргево (1865 г.), в която приютява емигранти. Заедно с Х. Димитър и Желю войвода организира чета (пролетта на 1866 г.), която действа в Западна и Средна Стара планина. Участва във Втората българска легия (1867-1868 г.) в Белград. Заедно с Х. Димитър организира чета (1868 г.), която преминава в България на 5 – 6 юли 1868 г. при с. Вардим, Свищовско, и тръгва към Стара планина. Преследвана от турски потери, четата води тежки боеве. Ранен тежко в боя при Канлъ дере край с. Вишовград, Ловешко. Откаран е в Търново, а след това в Русе. Осъден е на смърт. Умира от раните си в затвора. Стефан Караджа е погребан в Русе от Т. Обретенова.



За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;