На тази дата през 1802 г. Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) завършва Втори Видински сборник, състоящ се от 386 листа и съдържащ 79 слова, едно посвещение и послесловие. На 28 май 1858 г. е преименувано Одеското българско настоятелство. Издаден е императорски указ на Александър ІІ, с който Одеското българско настоятелство е официално утвърдено под името "Настоятелство на одеските българи, събиращо дарения в империята за бедните български православни църкви и училища". В периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. На 28 май 1955 г. Народното събрание ратифицира договора между България, Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор. На 28 май 1966 г. възстановеният кораб "Радецки", свързан с героичния път на четата на Христо Ботев, прави своя първи рейс по р. Дунав.

На 28 май са родени: революционерът Никола Тихов Обретенов, генерал-майор Панайот Сантурджиев, публицистът Христо Иванов Силянов.

На 28 май умират: Пенчо Петков Славейков, Леа Иванова, Бачо Киро, Георги Измирлиев-Македончето.

2014 г.

Президентът Росен Плевнелиев връчва Орден "Св. св. Кирил и Методий" на:

1. Тодор Бурилков

2. Славка Бозукова

2004 г.

Президентът Георги Първанов връчва Орден "Стара плaнина“ на:

1. член-кор. проф. д-р Милена Цанева

2. проф. Дойно Дойнов

3. Катя Зехирева

4. проф. Георги Петров

5. акад. Иван Юхновски

6. Стоян Попов

7. проф. Георги Георгиев

8. чл.-кор. проф. Александър Димов

2003 г.

Президентът Георги Първанов връчва Орден "Стара плaнина“ на:

1. крал Хуан Карлос I - лента

2. Ана Паласио, министър на външните работи на Кралство Испания – първа степен

3. Алберто Аса, началник на канцеларията на краля на Испания - първа степен

4. Хосе Анхел Лопес Хорин, извънреден и пълномощен посланик на Кралство Испания в Република България – първа степен

5. Рикардо Диес-Хохлайтнер, генерален секретар на канцеларията на краля на Испания – първа степен

6. Хуан Коста, държавен секретар на търговията и туризма на Кралство Испания – първа степен

7. адмирал Антонио Гонсалес-Алер, началник на военния щаб на кралския дом – първа степен с мечове

8. Хуан Мануел де Барандика, посланик, генерален директор на протокол, канцелария и ордени на Кралство Испания – втора степен

9. Алфонсо Санс Портолес, началник на протокола на канцеларията на краля на Испания – втора степен

10. Асунсион Валдес, началник на отдел "Преса“ на канцеларията на краля на Испания – втора степен

11. Мария Виктория Морера, генерален директор, началник на кабинета на министъра на външните работи на Кралство Испания – втора степен

12. Хуан Пабло Гарсия-Бердой, генерален директор на "Европейска политика“ в министерство на външните работи на Кралство Испания – втора степен

13. Хуан Мария Алсина, главен директор на дирекция "Дипломатическа информация“, главен говорител на министерство на външните работи на Кралство Испания – втора степен

14. Хесус Силва, генерален директор на културни и научни връзки в министерство на външните работи на Кралство Испания – втора степен

15. Рамиро Фернандес-Бачилер, заместник генерален директор за държавни и официални посещения, церемонии и ордени в министерство на външните работи на Кралство Испания – втора степен

16. Хосе Кабреро, началник на секретариата на нейно величество кралицата на Испания – втора степен с мечове

17. подполк. Мануел Барос, началник на охраната на кралския дом – втора степен с мечове

1966 г.

Възстановеният кораб "Радецки", свързан с героичния път на четата на Христо Ботев, прави своя първи рейс по р. Дунав.

Австрийският пътнически параход “Радецки" е извършвал рейсове по р. Дунав главно между Оршова и Галац. Построен е през 1851 г. в Будапеща, от 1858 г. носи на носа си бюста на своя патрон - австрийския фелдмаршал от чешки произход Йосиф Венцел Радецки (1766 г.-1858 г.). При пътуването му към Виена на 16 и 17 май 1876 г. от различни дунавски пристанища (Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле, Каратия и Бекет) на него на групи се качват, преоблечени като градинари, четниците от четата на Христо Ботев. На 17 май войводата на четата Христо Ботев настоява капитанът на парахода Дагоберт Енглендер да спре парахода на българския бряг при с. Козлодуй, Оряховско, като му връчва и писмен ултиматум на френски език. От палубата на парахода Ботев отправя и последните си писма до приятелите в Букурещ и до съпругата си Венета. При с. Оряхово четата слиза на родния бряг и поема пътя към Стара планина.

Параходът излиза от употреба през 1918 г. и е унищожен през 1924 г. В периода 1964 г.-1966 г. с доброволни средства от българските деца той е построен отново по запазени чертежи и превърнат в музей, открит в чест на 90-годишнината от подвига на Ботевата чета.

1966 г.

България и Турция издигат дипломатическите си представителства в ранг посолства.

1955 г.

Народното събрание ратифицира договора между България, Албания, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за създаването на Военно-политическата организация на Варшавския договор.

Договорът е сключен на 14 май 1955 г. за срок от 20 години, с автоматично продължаване за следващите 10 години при условие, че не е денонсиран една година преди изтичане на срока. Държавите участнички в договора се задължават в съответствие с Устава на ООН да се въздържат в международните отношения от заплаха със сила или използването £ и да разрешават всички спорове с мирни средства. Висш ръководен орган на съюза е Политически консултативен комитет. Създадено е обединено командване на въоръжените сили и за негов главнокомандващ е назначен маршалът на СССР И. С. Конев. По-късно са създадени Комитет на министрите на отбраната, Комитет на министрите на външните работи и Обединен секретариат.

На 28 май 1955 г. българското Народното събрание ратифицира договора, според който държавите се задължават да си оказват взаимни консултации по важни международни въпроси и военна помощ при нападение върху някоя от тях. След предаване на ратификационните грамоти договорът влиза в сила на 5 юни 1955 г.

След 1962 г. Албания не участва в работата на органите на договора, шест години по-късно обявява й неговата денонсация.

Независимо от високоотговорните декларации в документите на съюза неговите въоръжени сили неведнъж постигат целите си с насилствени методи. През 1956 г. Съветския съюз с въоръжена намеса във вътрешните работи на Унгария ликвидира въоръжения бунт на унгарския народ срещу комунизма. През 1968 г. страните членки на Варшавския договор, без Румъния, изпращат войски в Чехословакия, за да спрат започналия демократичен процес и създаване на условия за демократично развитие на чехословашкото общество. По време на своето съществуване Варшавският договор и неговите обединени въоръжени сили се използват за поддържане на напрежението между Източна и Западна Европа. На 1 юли 1991 г. договорът е прекратен.

1951 г.

Академичният съвет на Софийския университет “Свети Климент Охридски" обсъжда искането на Стопанския факултет за отделянето му в самостоятелен икономически институт и 18 от 25-те членове на Академичния съвет се обявяват против.

Софийският университет “Св. Климент Охридски" е основан на 1 октомври 1888 г. като Висш педагогически курс с едногодишен срок на обучение при Софийска мъжка гимназия. Инициатори за създаването му са Иван Шишманов, Т. Иванчов и Г. Живков. Редовни преподаватели са Ст. Станимиров, Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич и Ив. Георгов, като извънредни преподаватели работят Й. Ковачев, Ив. Данев и Н. Михайловски. От 1889 г. със закон е постановено откриването на Висше училище в София, а негов ректор става Ал. Теодоров-Балан. Първоначално са приети 43- ма студенти. Като преподаватели са привлечени М. Драгоманов, Ив. Брожка, А. Шоурек, П. И. Бахметиев. През 1888 г. е създадена Университетската библиотека. Първият випуск завършва през 1891 г. До началото на ХХ в. са обособени 3 факултета - Историко-филологически (философия, история, география, славянска филология и педагогика), Физико-математически (природни и математически науки) и Юридически (правни и политически. науки). През 1901 г. са приети и първите девойки (16 студентки). Със Закон за университета (1904 г.) Висшето училище приема статут на университет, превръща се в юридическо лице и е преименувано на Български университет “Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово" (двамата братя даряват 6,8 млн. лева и парцел в центъра на столицата за построяването на висше училище). На 4 януари 1905 г. е преименуван “Св. Климент Охридски". През 1918 г. е открит Медицински факултет, през 1921 г. - Агрономически, през 1923 г. - Богословски и Ветеринарен факултет. На 24 май 1936 г. Ед. Бойл връчва тържествено ректорски жезъл на университета (копие от жезъла на ректора на Оксфордския университет). От 1986 г. съществува университетското издателство “Св. Климент Охридски", а от 1905 г. се издава “Годишник на Софийския университет".

1945 г.

Военният съд в Скопие осъжда българите, сътрудници на българската власт, на смърт чрез разстрел: Спиро Китинчев, кмет на Скопие, Димитър Чкатров, инженер от Прилеп, един от най-видните деятели на свободата на Македония, д-р Панайот Хитров.

На смърт чрез обесване са осъдени – Димитър Гюзелев от Струмица, директор на радио Скопие, д-р по философия, д-р Димитър Раев, адвокат, бивш областен управител на Скопска област.

На различни срокове строг тъмничен затвор: Захари Иванов, чиновник, Никола Икономов, д-р Благой Панчев, икономист, помощник-кмет на Скопие, Азис Ибрахим, турчин, служил на българската власт.

1920 г.

Приет е Закон за трудовата повинност. С него се въвежда задължителен общественополезен труд: 12 месеца за младежите над 20 г. и 6 месеца за девойките над 16 г. Временната трудова повинност е 3-28 дни в годината за мъже между 20 и 50 г. Повинността е лична и не се откупува. Ръководството се осъществява от запасни офицери, окръжни трудови бюра и специална Дирекция начело с о. з. полк. Иван Русев. Законът е посрещнат зле от опозицията и от съседните държави.

1876 г.

След предателство революционерът Цанко Дюстабанов е заловен.

Цанко Христов Дюстабанов е деец на национално-революционното движение. Роден е на 13 май 1844 г. в Габрово в патриотично семейство. Завършва Габровското класно училище. През 1872 г.-1873 г. учи в Робърт колеж в Цариград. Въпреки че първоначално той не е привърженик на революционния път в националноосвободителната борба, постепенно се включва в обществено-политическия живот на родния си град. През 1875 г. е избран за училищен настоятел и член на околийския съд. Включва се в местния революционен комитет и като негов член разгръща широка дейност в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. След избухването на въстанието застава начело на въстаническа чета и води сражения с турски потери при Батошево, Кръвеник, Ново село. Ранен тежко, той е заловен, осъден на смърт и обесен във Велико Търново.

1870 г.

В периода 27 - 28 май Васил Левски преминава в България. Целта му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

1858 г.

Издаден е императорски указ на Александър ІІ, с който Одеското българско настоятелство е официално утвърдено под името "Настоятелство на одеските българи, събиращо дарения в империята за бедните български православни църкви и училища".

Одеското българско настоятелство е Наименование на обществена благотворителна организация на българите емигранти в Одеса. Основана е през 1854 г. след настъпилото в Русия раздвижване сред българската емиграция във връзка с избухването на Кримската война 1853 г.-1856 г. Между нейните основатели е и известният български възрожденски деец Н. Хр. Палаузов. В настоятелството влизат главно търговци и църковни дейци. То си поставя за цел да съдейства за създаването на независимо българско конституционно княжество с помощта на Русия. Наред с това настоятелството развива и друга общественополезна дейност: подпомага много млади българчета да получат своето образование в руски учебни заведения, събира и изпраща помощи за редица български училища и черкви и пр. Престава да съществува след Освобождението. С цялата си разностранна дейност Одеското българско настоятелство допринася твърде много за укрепване на българо-руските културни връзки през последните десетилетия на Българското възраждане.

1802 г.

Софроний Врачански завършва Втори Видински сборник, състоящ се от 386 листа и съдържащ 79 слова, едно посвещение и послесловие.

Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден e през 1739 г. в Котел. Осиновен е от вуйчо си след като остава сирак. Софроний Врачански учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, а после учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици изтърпява нечувани страдания, лежи в затвора, а в Карнобатско, където живее известно време, едва не е лишен от живот. Около 1794 г. се замонашва и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1800 г. отива във Видин и 3 години извършва архиерейска служба. След това отива в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През 1806 г. отпечатва в Римник (Румъния) книгата "Кириакодромион, сиреч Неделник" и с това слага началото на новобългарската печатна книга.

Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език два часослова и дамаскин, съставя два сборника, прави преводи.

На тази дата са родени:

1918 г.

Роден е езиковедът Иван Петков Гълъбов. В периода 1942 г.-1943 г. специализира в Хайделберг и Берлин. Професор е във Висшия педагогически институт във Велико Търново; в Института за български език при БАН (1960 г.-1970 г.). Изпълнява също така длъжностите директор на Института по славянски филология в Залцбургския университет и на Българския изследователски институт във Виена, който е създаден по негова инициатива през 1977 г. Автор е на съчиненията: "Проблемът за члена в български и румънски език" (1962 г.), "Надписите към Боянските стенописи" (1963 г.), "Старобългарски и латински в европейското средновековие" (1973 г., на немски език) и др. Умира в Залцбург на 13 декември 1978 г.

1890 г.

Роден е Тодор Андонов Чопов. Той е български революционер и писател. Син е на македонски революционерка Руша Делчева, сестра на Г. Делчев. Тодор Андонов Чопов завършва гимназия в Солун. Включва се в революционната борба на македонските българи срещу турците. През 1913 г. участва като доброволец в българската армия. Семейството му се установява в Горна Джумая (дн. Благоевград). Работи като телеграфист в пощата, развива активна културно-просветна дейност. Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.) с Горноджумайския отряд. Приживе публикува само няколко разказа. През 1968 г. под редакцията на Г. Караславов излиза книгата “Повести и разкази".

1880 г.

Роден е публицистът Христо Иванов Силянов. Той е един от ръководителите на ВМОРО. Учи в Цариград, Солун и Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, и завършва СУ “Св. Климент Охридски" през 1907 г. Учителства в Прилеп в периода 1901 г.-1902 г. През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканскaта война (1912 г.-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председател е на Дружеството на столичните журналисти (1931 г.-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар". Редактира вестниците “България", “Бум", “Демократически преглед", “Сила", “La Bulgarie" и др. Сътрудничи с хумор, разкази, статии и фейлетони на сп. “Ново време", “Просвета", “Пролетна заря", “Македонски преглед", “Съвременна илюстрация", “Македония", “Македоно-одрински преглед", “Художник", “Народ и армия", “Сборник от турските зверства", “Седмица", “Свободно мнение", “Наблюдател", “Отечество", “Военни известия", “Обединение", “Листопад", “Нови хоризонти", “Български турист", “Нова България", на в-к “Македонска трибуна", “Завет", “Македония", “Вардар", “Знаме", “Време", “Вечерна поща", “Нов век", “Мир", “Трибуна" (Враца), “Знание", “Илинден", “Пряпорец" и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан" и остава задълго в кръга на българановци. А. Страшимиров го настанява на работа като ред. във в-к “Ден". Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести" в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден". След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Христо Иванов Силянов е автор на: “Тъгите на роба" (1903г., в съавторство с Вл. Ковачев), “Стихове" (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов" (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия" (1915 г.), “Македонската емиграция и българският нац. въпрос" (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война – 1912 г." (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник – 1902 г. " (1967 г.), “Освободителните борби на Македония" (т. I-II, 1933 г.-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г." (1934 г.).Умира в София на 26 септември 1939 г.

1868 г.

Роден е генерал-майор Панайот Сантурджиев . Той завършва осми випуск на Военното училище в София и участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. С Първи пехотен Софийски полк се сражава при Пирот. След войната Сантурджиев взема участие в детронацията на княз Александър Батенберг от 9 август 1886 г. По-късно става командир на дружина в Шестнайсети пехотен Ловчански полк. В Балканската война (1912-1913 г.) участва първоначално като командир на Първа дружина от Тридесет и осми пехотен Одрински полк, а след това на Тринайсети пехотен Рилски полк. По времето на Първата световна война Сантурджиев командва първа бригада от седма пехотна Рилска дивизия. След като се уволнява от армията Сантурджиев е председател на доброволческата организация “Сливница". През 1952 г. е обявен за почтен гражданин на София.

1849 г.

Роден е революционерът Никола Тихов Обретенов. Комитетски куриер е от 1869 г. Преди това работи като учител и библиотекар. Той е един от основателите на Русенския революционен комитет. Участник е в заседанията на БРЦК в Букурещ. Никола Обретенов е сред организаторите на Гюргевския революционен комитет. Определен е за главен апостол на София, а после - за помощник-апостол в Трети (Врачански) революционен окръг. Без да успее да организира някаква дейност в България (по обективни причини), се прехвърля в Румъния, където се включва в четата на Христо Ботев, където е член е на щаба. След разгрома £ е заловен и заточен в крепостта Акя, Северна Палестина. Освободен е през 1878 г. Никола Обретенов взема участие в Кресненско-Разложкото въстание. След Освобождението през 1878 г. е околийски началник в Тутракан, Враца, окръжен управител в Силистра, Русе и София. Депутат и помощник-кмет на Русе от 1907 г.

На тази дата умират:

1986 г.

Умира Леа Иванова. Тя е българска популярна изпълнителка на шлагери, легенда в българската забавна музика. Родена е на 13 август 1923 г. в София. Израства в Цариград, където пее в детския хор на Българската екзархия. Учи в Дупница, а от началото на 40-те години в София. Пее като солистка в джаз "Славянска беседа", в "Джаз Овчаров" и оркестър "Оптимистите", с който работи до 1956 г. Изпълненията £ са в стил "суинг". От 1956 г. е в оркестрите на Хр. Вучков, Д. Ганев, Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството £ с Е. Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години. В началото на 60-те години прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (бивша), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. работи във вариетета от висока класа в чужбина, продължават концертите £ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите £ в България до началото на 80-те години са с инцидентен характер.

1912 г.

Умира българският поет Пенчо Славейков.

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца — Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Малкият Пенчо учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война.

След края на войната се премества в Сливен, а през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен“ и "Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.

Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от създателите и ръководителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев са заменени с парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г. заспива върху заледената Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица негови творби. Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други.

През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл“ и на сп. "Българска сбирка“, създава поемите "Ралица“, "Бойко“, "Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен“, много от миниатюрите в "Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.

Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг "Мисъл“. Поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.

През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му.

В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело.

На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството "Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.

Живее в различни селища — Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път — през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира (по нов стил). Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.

Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г. Родната къща на Славейков в гр. Трявна е музей.

1904 г.

За да не попадне в плен, се самоубива войводата Никола Шишманов. Роден на 27 септември 1880 г. в с. Славейно, Смолянско. Учи дюлгерство в Гюмюрджина. Включва се във ВМОРО през 1900 г. Участва в Славейновската и Чепеларската чета. Ранен е тежко в сражение срещу турския аскер на 27 срещу 28 май 1904 г. и, за да не попадне в плен се самоубива.

1876 г.

Обесен е Георги Измирлиев – Македончето. Екзекуцията е извършена в Горна Оряховица. Измирлиев умира с думите “Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!". Роден на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (Благоевград). Учи в Серес, в Цариград и във Военното училище в Одеса като юнкер в Люблянския пехотен 59-и полк. След като установява непосредствен контакт с българската революционна емиграция в Румъния Македончето се включва като военен специалист в подготовката на Априлското въстание 1876 г. Гюргевския революционен комитет го избира за помощник-апостол и военен ръководител на Първи- Търновски революционен окръг в България. В началото на 1876 г. Георги Измирлиев се прехвърлил през р. Дунав в определения му район, където развива широка организаторска дейност - създава нови комитети, привлича много съидейници и ги обучавана военно дело. След предателство турските власти тръгват по следите му, арестуват го и издават смъртна присъда.

1876 г.

Обесен е Бачо Киро - учител, книжовник, читалищен деец, фолклорист, историк, участник в националнореволюционното движение.

Бачо Киро е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, Търновско в семейството на селския говедар Петър Филев Занев. Остава без баща на 6 години и трябва да започне работа, за да подпомогне прехраната на семейството. През 1847 г. майка му, Цона Добрева, го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо.

След 1852 г. учителства като селски даскал в селата Коювци (дн. Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград. През 1857 г. се завръща в с. Горни турчета, където преподава до смъртта си през 1876 г. (с прекъсване през 1871 г.).

По пътя на самообразованието и с упорит труд израства като виден възрожденски просветител. Ползва се с голям авторитет както сред българското население, така и сред турското. Въвежда взаимоучителната метода, таблиците за обучение и "Рибния буквар“. Работи за патриотичното възпитание на младите, въвежда честването на празника на славянските просветители. Бачо Киро пише стихове посветени на съдбата на поробена България и призовава към бунт и свобода.

През 1869 г. учредява първото селско читалище в България - "Селска любов“. През 1870 г. създава първия селски читалищен и училищен театър в България. Между 1870-1871 г. е дописник на вестник "Македония“. През 1864 г. повежда населението и със сопи прогонва търновския гръцки владика Григорий.

В тайните на освободителното дело го посвещава отец Матей Преображенски. Чрез него се запознава с ред видни дейци на ВРО. Близък приятел на Христо Иванов-Големия. През февруари 1872 г. е основан Бялочерковския частен революционен комитет с председател Бачо Киро Петров. Сред основателите са Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски.

След решението на Гюргевския комитет за въстание в България през пролетта на 1876 г. успява с помощта на свои съмишленици и съратници да организира в Бяла черква чета от повече от 100 юнаци. В сборния пункт в с. Мусина е сформирана по-голяма чета под общата команда на легендарния поп Харитон Халачев. Бачо Киро е избран за член на щаба. Взема участие в епичната и неравна битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през 9-те майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. След разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да се спаси и да стигне до Бяла Черква. Известно време се крие в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Откаран е в Търново, където е осъден на смърт чрез обесване. Изправен пред извънредния турски съд, спечелил дори враговете с достойното си държане, Бачо Киро без колебание поел отговорността за делата си. Обесен е заедно с Иван Семерджиев на 28 май 1876 г. в Търново.

Търновският първенец Етхем бей направил опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро, представяйки го за умоповреден. Според стария турски закон лудите не трябвало да бъдат осъждани на смърт. Тогава се случило нещо изумително - на хубав и чист турски език български патриот издекламирал следните стихове:

"Аз един Бачо Киро съм, (Бен бир Бачо Киро им)

без страх от турчин комита съм. (тюркен коркмаз комита им)

Пушка на рамо турих, (шишкане умузума тактъм)

Дряновски манастир намерих. (Дренова монастира булдум)

Правдата си да диря излязох, (хакъм арамаа бен чиктъм)

въжето си на врата сам метнах! (ипи де бойнума тактъм)“

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;